Вяса
Махабхарата (24) (Велико сказание за потомците на Бхарата
(откъси))

ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ВТОРА
Великото изгаряне на змиите.

Сута каза:

Когато Джанмеджая, потомък на Бхарата, намисли да изтреби влечугите в отплата

задето умъртвиха баща му Парикшит, съветниците свика и с поглед страховит

към жреца охранител и жреца изпълнител така задума тоя премъдър повелител:

— Злосторникът Такшака на оня свят изпрати баща ми без причина. На помощ ми елате,

кажете как да хвърля Такшака върху клада с роднините му вкупом, защото им се пада.

Горен от змийски огън, баща ми си замина. Сред огън нека бъде и тяхната кончина.

Жреците казаха:

О царю Джанмеджая, за лек на твойта рана предвиждат боговете и пише го в Пурана,

че предстои велико изгаряне на змии. Отлично правилата познаваме му ние.

И всеки тълкувател на текстовете смята, че ти единствен можеш, о царю на земята,

стопанин да му бъдеш за чест на боговете. Да лумне жертвен огън! Влечуги, треперете!

Сута каза:

При тия техни думи съгледа вече царят бушуващи езици Такшака да обгарят

и рече: — Ще го сторя, щом бог ми го възлага, а вие пригответе предметите веднага.

Жреците познавачи избраха равнина, приветна за окото, богата на храна,

с неща великолепни нагиздиха олтаря

и после посветиха във тайнствата му царя.

Брамини многобройни край жертвената клада насядаха удобно и тъкмо за обряда

предвиденото време задаваше се вече, поличба появи се, че нещо ще попречи.

Зидарят на олтара — мъдрец, прочел Пурана, им каза: — Тая местност не е добре избрана,

а също тъй е лоша насрочената дата — брамин ще ни прекъсне обряда по средата.

Дочу го Джанмеджая и строго заповяда човек да не пропущат до жертвената клада.

И лумнаха езици сред съсък и пращене насред олтара, както във книгите свещени

предвижда се. Жреците, кръвясали от димни кълба и в дрехи черни, редяха своите химни,

възливайки топени масла върху жарава, влечугите зовейки от змийската държава

във гърлото на Агни да скочат до една. И всички, позовани натам по имена,

започнаха да падат над огъня, увити една о друга, сплели опашките с главите.

Кафяви, бели, сини, безумни от уплаха, сред пламъци свистящи самите те свистяха.

До змията, която и слона надвишава,

се сгърчва друга — дребна като ухо на крава.

Прилични на тояги с накрайници железни, една преварва друга сред огъня да влезне,

макар и ужасена. И трупат се милиони връз пламъка, към който проклятие ги гони.

Наливаха жреците масла в огньове бесни и ужас във душите на змиите чрез песни.

Потече по земята река от змийско сало и въздухът сгъсти се от дъх на изгоряло.

Крещяха тия, дето се свличаха в жарава, крещяха тия, дето редът им наближава.

Такшака щом научи, че вече Джанмеджая подготвил е обряда, напълно се отчая

и в царството на Индра избяга — да не могат огньове да го стигнат. Изслуша всичко богът

и рече му доволен: — За теб опасност няма, че аз омилостивих отдавна бога Брама —

сърцето ти не бива от туй да се тревожи. И заживя Такшака в селенията божи.

А кладата пламтеше, не знаеше насита. Уплаши се Васуки, че неговата свита

все повече редее, олизвана с езика

на кладата. Тогава сестра си той повика

и каза й: — Сестрице, край нас е запламтяло небето и полето, гори и мойто тяло.

Замаян съм, обърквам световните посоки, една посока имам — в огньовете високи.

И нямам власт над други, над себе си — съвсем. Умирам, но и всички влечуги ще умрем

наскоро и ще свърши завинаги родът ни, че иска Джанмеджая чрез огън да го глътне.

О сестро, милиони на кладата умряха. Дойде часът, за който те дадох на монаха.

Астика да прекъсне свещените обряди, че него го почитат и старци белобради.

Кажи му да направи тоз огън да угасне, та мене да избави и моите подвластни.