Вяса
Махабхарата (21) (Велико сказание за потомците на Бхарата
(откъси))

ПЕСЕН ДЕВЕТНАЙСЕТА
Джараткару среща прадедите си и решава да се ожени.

Шонак каза:

Ти рече, о мъдрецо, че бил е Джараткару известен по земята на младо и на старо.

На що се е дължала голямата му слава? А името му нещо дали не означава?

Сута каза:

Да, „джара“ значи нещо, което се смалява,

а „кару“ пък — суровост. Монахът имал здрава

снага и много едра, но с пости непрестанни смалявал я, додето за името си стане

достоен най-подире. А също и жената на име Джараткару е праведна и свята.

Но слушай за монаха. Той беше вечен странник. Нощуваше, където го свари слънчев заник.

Във извори свещени топеше живи мощи и в подвизи, каквито не са видени още.

Изсъхнал, както бива на някой дъб кората, намери Джараткару дедите си в гората.

Висяха те над пропаст, държейки се едва за тънко снопче суха проскубана трева.

Едно стъбленце само крепеше ги, а мишка, от ямата излязла, гризеше тая нишка.

Отиде Джараткару при тях и ги попита: — Защо сте окачени над бездна страховита

и само жалко стръкче крепи ви, а и него със острите си зъби гризачката гризе го.

Останало е малко и вий ще полетите към зейналата яма надолу със главите.

С какво да ви избавя от тая участ клета? Едната четвъртина или едната трета

от моите заслуги, или пък, ако щете, изцяло ви ги давам — чрез тях се избавете.

Отвърнаха дедите: — Недей се и опитва, светецо, да помогнеш чрез пост и чрез молитва.

И ние сме аскети и с подвизи такива богати сме, но вече родът ни си отива.

А който без потомство останал е, пропада във ада, та и ние увиснахме над ада.

Надвеси ни съдбата и оттогаз насетне

не може вече нищо в ума ни да просветне,

затуй не те познахме, а сигур твойта слава се носи по земята и нека продължава.

Достоен си за нея, защото ни почете,

от мъките ни трогнат. Изслушай ни, аскете.

Монаси бяхме ние и спазвайки най-строго обетите, творяхме дела угодни богу.

Добре, но не родихме, за разлика от други, достатъчно потомци. От нашите заслуги

остана тънка нишка, но все едно, я няма, че скоро ще се скъса над зиналата яма.

Синът ни Джараткару единствен продължава рода ни, ала колко животец му остава.

И той пустинник стана, изучи всички веди, чрез своя аскетизъм до пропаст ни доведе.

Жена не си подири, деца не си роди, а ето че погубва и своите деди.

Случайно ако нейде го срещнеш, о блажени, кажи му да намери жена и се ожени.

Защото, о брамине, разкъсаното снопче

от стръкчета, в които над бездната се вкопчи

родът ни и увисна, това са влакънцата на нашто родословно растение — децата.

А мишката, това е безмилостното време, което ги прегризва. Не можем да го спреме.

Прегризало е всички. Остана ни едничка, и то наполовина проядена тревичка.

Синът ни Джараткару. Последната надежда. Увиснахме на него. Но времето изглежда,

че в царството на Яма бездетен ще го прати, защото мисли само дела да върши святи,

а всъщност е безчувствен човек и малодушен, на уставите само и догмите послушен.

Отшелничество, пости, молитви, книги, химии в другите велики дела на несравними

е това — да си родител. Тъй думат всички хора. Кажи на Джараткару, на нашата опора,

че трябва, за да бъдат дедите му спасени, жена да си намери, дете да му зачене.

Отвърна им монахът през сълзи: — Аз съм тук, самият Джараткару, виновният ви внук.

О праотци, жестоко сина си накажете,

уж праведник, а всъщност най-грешен от мъжете.

Възкликнаха дедите: — Съдбата е добра, че тука те доведе. Защо не си избра

жена до днеска, сине, та прати ни над ада? — Защото смятах в рая да ида за награда,

задето съм надвивал желания и страсти.

Но тук като ви срещнах и зърнах над каква сте

погибел закрепени, отвръщам своя разум

от всеки подвиг, който с аскетство е белязан.

Жена ще си намеря, но искам на жената и на мъжа да бъдат еднакви имената,

което да показва, че не десница мъжка ще търси за опора у мен и за издръжка,

а както милостиня на просяка се дава, така при мене идва. И взел я бих тогава.

А друга не желая. — След тия свои думи заскита Джараткару по сборища и друми.

Но нийде не намери съпруга Джараткару, че тялото му беше съсухрено и старо.

Отчаян най-подире в гората, в гъсталака се мушна Джараткару и викна, та заплака;

— Дедите си погубих. Горко ми, о, горко ми. Дочуйте ме, о птици, животни, насекоми.

Което е подвижно, което се не движи, да чуе, да помогне на тежките ми грижи!

Заклет аскет доскоро, от кът на кът се местя и търся да намеря девойка за невеста

по воля на дедите, че адът ще ги глътне, понеже съм последен и свършва с мен родът ни.

Комуто се намира за женене мома, при мене да я прати, че цялата земя

обходих, а невеста да найда все не мога. На просяка отдайте съпруга, ради бога.

Да носи мойто име, но без да се осланя на мене — че съм беден и няма да я храня.

Да дойде като лепта към моята просия. Пратете я, о твари. Към всички ви вопия.

Веднага с тия думи агентите-влечуги дотичаха при царя. Васуки, щом дочу ги,

сестра си издокара с най-хубави премени и тръгна за монаха в гората да я жени.