Вяса
Махабхарата (17) (Велико сказание за потомците на Бхарата
(откъси))

ПЕСЕН ПЕТНАЙСЕТА
Последици от проклятието на Шрингин.

Сута каза:

Засегна се момчето и рече: — Нека даже и грях да съм извършил,, но знай: каквото каже

синът ти, па макар и неопитен и млад, не се шегува — дума не взема той назад.

Бащата каза: — Зная, че истината свята говориш и че сила тя влива ти в словата.

До днеска тая сила не ти е изменила — проклятието твое ще има пълна сила.

Но даже и на възраст, синът се поучава от татко си — да стане достоен за прослава,

А ти при туй си малък — дете си пред баща си, макар и да се учиш при святите монаси.

Дори велики духом изпадат в гняв свиреп, така че що остава, момчето ми, до теб.

Сърцето ти е, сине, младежко и припряно, затуй ще те наставям, дорде е още рано.

Живей, храни се с билки, с гулии и треви, смирявай си сърцето, момче, не се гневи.

Гневът от нас успява в минута да отнеме светата добродетел, градена много време.

Смирените последвай. Макар привидно слаби, светът е техен — нивга не ги посичат саби.

Прощавай, обуздаван страстта си и накрая ще имаш място близко до бога Брама в рая.

И аз каквото мога, сега ще сторя с миром — на царя тъй ще кажа: — О царю мой, намирам,

че моят син от младост, незрял за ум и разум, детински е изсипал връз тебе гняв напразен.

Повика свой послушник браминът и го прати да иде с тия думи във царските палати.

Когато се събраха придворните и сума съветници край трона, послушникът задума:

— О царю на царете, във твоята държава живее постник, който по святост надвишава

пресвятите брамини. Връз него метна ти умряла змия. Кротък, мъдрецът ти прости.

Ала синът му, царю, синът му прокълна те — след седем дни Такшака при Яма да те прати.

Не знаеше бащата, затуй не обузда

сина си. Днес е късно. За страшната беда

ме прати да ти кажа, та знаейки за нея, живота си да вардиш, о царю, от злодея.

Послушникът завърши. Владетелят след тая ужасна вест за свойта постъпка се разкая.

И двойно натъжи го, и двойно огорчи вестта, че оня постник заклет бил да мълчи.

Измъчваше се царят не толкоз от уплаха за свойта смърт, а дето обидил бе монаха.

На пратеника каза да иде при мъдреца с покана, че го вика владетелят в двореца.

А после всички свои съветници събра, способен да приеме идеята добра,

отдето и да иде, щом в полза е за трона. Поръча да иззидат дворец върху колона,

усилена охрана отвсякъде да пази,

та змия да не може при царя да пролази.

Препълни се дворецът от лекари с лекарства. Монаси надойдоха от най-далечни царства,

които пеят мантри — срещу отрова химни. Не можеше и вятър да влезе, щом му скимне.

Така укри се царят и своята държава по старому започна оттам да управлява.

След седем дни Кашапа — лечител, най-добрия от всички, който може от най-отровна змия

човека да избави, узнал, че днес Такшака на царя ще посегне, потегли, без да чака.

Помисли: „Ще избавя невинния владетел, богатство ще получа, ще сторя добродетел“.

Вървеше тъй мъдрецът, вглъбен във свойта цел, но срещна го Такшака, сега коварно взел

лика на стар отшелник, и рече му: — Защо си забързал, о брамине, какво насам те носи?

Кашапа каза:

Такшака ще ухапе владетеля ни днеска,

та аз ще го лекувам от смъртната му треска.

Владетелят, потомък на славните пандави, достоен е, брамине, от смърт да се избави.

Такшака каза:

Че как ще го избавиш? От мен лекарство няма. Това съм аз, Такшака — съюзникът на Яма.

Кашапа каза:

Ти тровиш, аз лекувам отровените хора, Познанието-сила е моята опора.