Ерик Нюланд
Първият удар (24)

Глава 23

Време: Записана [ГРЕШКА] Аномалия в датата/ неизвестна дата/ на борда на пленения флагмански кораб на Съглашението „Възвишена справедливост“ в хиперпространството. Сега.

— Кортана — попита Главния, — какъв е статусът ни?

Командира и останалите от екипа му изскочиха от спускателния кораб на Съглашението. Фред изкара намиращата се почти в безсъзнание Кели и я положи на пода на платформата за кацане.

— Какъвто обикновено — отговори Кортана. — Имаме проблеми.

Видеосигнал от външните камери на кораба се появи на дисплея на шлема на Главния командир. Крайцери на Съглашението ги наобиколиха с блестящи плазмени установки, които му напомняха за изображенията на една риба, живееща на дъното на земните океани — множество от фосфоресциращи светлини и остри като бръсначи зъби. Той закрачи към края на платформата за кацане и застана на сантиметър от мястото, където енергийният щит на кораба отделяше входа от космоса отвъд. Загледа се право към необятните сини полета и огромните бойни кораби, които бяха по-близо, отколкото на него му харесваше.

— Ние скочихме в хиперпространството, нали? — попита колебливо лейтенант Хейвърсън.

— И да — отговори д-р Хелси, — и не.

Тя извади кристала от джоба на лабораторната си куртка и се намръщи виждайки, че той не беше вече издължено парче. Страните му се бяха пренаредили като парчетата от пъзел… но в конфигурация, която се различаваше от онази, която артефактът беше образувал в гравитационния лъч на Съглашението. Този път той представляваше звезден взрив от остриета и пречупена светлина.

— Ние скочихме — каза тя, наблюдавайки отражението си в огледалните плоскости на артефакта, — но не в хиперпространството, което познаваме.

Детекторът за радиация на Главния изцъка и писклив алармен сигнал прозвуча в шлема му.

— Обезопаси го, Антон — каза той и кимна към блестящия камък. — Занеси го в отделението на реакторите на пеликана.

Антон взе кристала от д-р Хелси, която неохотно го освободи от хватката си и спринтира към разнебитения пеликан.

— Имаше изблик на радиация, докторе — обясни Главния. — И това нещо е източникът. — Той забеляза, че силата на радиацията не намаля, след като Антон го занесе в пеликана.

— Каквото и да е то — отвърна д-р Хелси и разгледа синьото поле извън кораба, — деформира пространството. Когато за първи път приближихме към него в огромната зала, пространството около него се изкриви. И в гравитационния лъч то отново разреди потенциала на полето.

— И сега — попита адмирал Уиткомб — това нещо въздейства на прехода ни през хиперпространството?

— Очевидно е така — каза д-р Хелси и пристъпи до Джон, за да разгледа по-добре какво става навън.

Адмиралът се присъедини към нея и се загледа как установките на корабите на Съглашението загряваха.

— Те изобщо могат ли да стрелят с корабите си в хиперпространството? Ако могат, значи сме като дивеч на прицел.

Главния различаваше още кораби в далечината. Съдовете на Съглашението примигаха, избледняха, изчезнаха и отново се появиха в мъглата. Най-близките вражески съглашенски кораби стреляха. Безформени кълба от прегрял газ изригнаха от установките им и се устремиха към тях, обагряйки синьото пространство в пурпурно. Главният командир видя как Локлиър помага на Поласки да излезе от спускателния кораб на Съглашението. Той държеше ръката й в своята и заедно гледаха как плазмата лети към тях.

Кълбата от плазма се разкъсаха на по-малки, които се завъртяха и започнаха да описват спираловидни траектории. Няколко от тях просто изчезнаха, само за да се появят на друго място. Изстрелите на врага препускаха нагоре, надолу, настрани — във всяка една посока, но не и към „Възвишена справедливост“.

— Какво, по дяволите, е това? — каза сержант Джонсън и пристъпи към Главния, за да погледне екрана. — Не мислех, че корабите им могат да стрелят в хиперпространството. Нашите, мамка му, със сигурност не могат.

Д-р Хелси свали очилата си и очите й се разшириха.

— По принцип не могат. Ако могат да стрелят, тогава логично е да не се намираме в хиперпространството. А където и да се намираме — измърмори тя — правилата са променени.

Адмиралът се намръщи.

— Кортана — извика той, — каквото и да правиш, не отвръщай…

Беше прекалено късно. Кортана отвърна на огъня. Стълбове от огън изригнаха от „Възвишена справедливост“ — приличаха на ленти, които се извиваха и описваха спирали, след което изчезваха и отново се появяваха. Мехурът от заплетено синьо пространство, в което се намираха „Възвишена справедливост“ и корабите на Съглашението, сега беше изпълнен с поне четиридесет изстрела от прегряла плазма, обикаляща в случайни направления и ускоряваща до неизчислими стойности.

Три кълба от мътен огън се появиха пред най-близкия крайцер на Съглашението и се разляха по дължината му. Първото унищожи проблясващия му сребърен щит, второто и третото стопиха бронята и металната сплав отдолу. Атмосферата започна да се изпуска и завъртя масивния кораб като детска въртележка.

— По дяволите — изграка сержант Джонсън, — всичко, което трябва да направим, е да изчакаме онези, горящи от нетърпение да стрелят копелета да се самоунищожат. Вижте, стрелят отново.

Съглашенските оръжия загряха и изпуснаха втори залп от плазма. Насочените изстрели от огън промениха курса си, скупчиха се, изчезнаха, появиха се отново и се завъртяха неконтролируемо в образувания хиперпространствен мехур.

— Не, сержант — каза д-р Хелси потресено, — всички сме в един кюп.

— Кортана — каза Главния, — свали взривения люк на платформата за приземяване. Сега!

Дебелият три метра люк над главите им изстена и се плъзна надолу. Поток от плазма, движещ се по паралелна траектория проблесна в тъмното, на по-малко от половин километър от лицето на Главния — толкова близо, че външната температура се покачи с двайсет градуса, въпреки щитовете на кораба. Червен огън освети щита на десния борд на „Възвишена справедливост“, когато по него се разля плазма. Тънкият пласт, разделящ платформата за кацане от външния вакуум се натроши като хиляди счупени огледала. Смущения преминаха по бронята на Главния и щитовете му отекнаха в знак на солидарност.

След като взривеният люк се спусна, Главния видя друго огнено кълбо да се разлива по левия им борд. Енергията се разпръсна по дължината му като кървавочервен вятър. Щитовете на „Възвишена справедливост“ примигаха и избледняха… но издържаха. На косъм. Люкът на платформата за приземяване докосна палубата и се запечата с малко по-ниска скорост от тази на звука, издавайки едно глухо туп.

— Взривената врата е заключена и обезопасена — обяви Кортана.

— Да размърдаме това корито — изрева адмирал Уиткомб, — докато все още имаме такова. — Той се огледа наоколо и се намръщи. — Главен, води по пътя към мостика.

— Да, сър. — Джон закрачи към коридора, който водеше дълбоко в извънземния кораб. Неговите спартанци и останалите от екипажа го последваха.

Адмирал Уиткомб се обърна към д-р Хелси.

— Катрин, обясни като на лаик точно какво, по дяволите, се случва. Ако можем да виждаме онези крайцери и те могат да ни виждат, защо изстрелите ни не достигат целта?

„Възвишена справедливост“ се наклони към левия си борд и верижни експлозии избухнаха над главите им. Изкуствената гравитация се наруши и палубата се наклони. Екипажът залитна и д-р Хелси падна на пода.

— Установки едно и седем са унищожени — обяви Кортана.

Уиткомб помогна на Хелси да се изправи на колене. Тя нервно погледна нагоре и надолу по коридора.

— Предполагам, че извънземният артефакт, който донесохме с нас в хиперпространството, е разширил изкривения регион. Физиците смятат, че хиперпространството е силно сгъстена разновидност на нормалното пространство, разположена на слоеве отгоре и отдолу като кълбо прежда. Сега, представи си, че нашето кълбо прежда — тя преплете пръстите си — се извива и заплита. Тези нишки не са твърди, така че плазмата, светлината и материята подскачат от една на друга, предизвиквайки най-слабото квантово трептене.

— Ако случаят е такъв, докторе — каза лейтенант Хейвърсън, — какво ще кажете за нашия кораб? Защо ние не сме деформирани и разпилени в един трилион алтернативни пространствени направления?

— Заради масата на кораба. — Д-р Хелси повдигна очилата си по-нависоко на носа. — Представи си смачкан лист, който представлява пространството. Ако поставиш тежък предмет върху този лист, той се изпъва и изглажда.

Главния се приближи до тежката масивна врата и вдигна ръката си нагоре, сигнализирайки на останалите да спрат. Той отвори вратата и излезе на мостика, кръстосвайки пространството с пушката си.

— Чисто е.

Адмирал Уиткомб и другите застанаха на мостика. Лейтенант Хейвърсън стъпи на издигнатата платформа и каза:

— Кортана, представи ни тактическата ситуация на дисплеите.

Позициите на вражеските кораби и следите от плазма се появиха върху вътрешните стени. Обектите станаха повече и се обединиха, карайки плазмата да изглежда като вълни, плискащи се в паница. Още един изстрел се заби в носа на „Възвишена справедливост“.

През палубата Главният командир усети глухото бумтене на избухващите декомпресии.

— Попадение в палубите под инженерните съоръжения — каза Кортана. — Запечатвам тези участъци. Пожар на ниските нива. Опитвам се да изолирам и изпомпам атмосферата.

Учителката от детството на Джон, Дежа, беше разказвала на спартанците за големите военноморски битки в океаните на Земята, преди хората да навлязат в космоса. Те бяха изучили победите по време на Пуническите войни и тези при Мидуей, както и катастрофалното поражение на Ксеркс, нанесено му от атинския флот. Дежа обаче им беше казала, че в морето едно нещо е по-велико от всеки човешки враг — самата природа. Приливните вълни и тайфуните можеха да разрушат и най-мощните бойни кораби… и да обезсмислят тактиката на най-брилянтния капитан.

„Възвишена справедливост“ се намираше в центъра на море от огън… и бе заплашен от разрушение. Гръм разкъса корпуса на кораба. Гейзер от пламъци отнесе коридора към мостика. Въздухът затрептя и засвистя, когато започна да излиза от разхерметизираното помещение.

Херметизиращата врата се затвори с трясък и въздухът се успокои.

Сержант Джонсън поклати глава, за да изравни понижилото се изведнъж налягане.

— Хайде да се измъкнем от това забатачено хиперпространство и да започнем битката.

— Да, или просто да се отървем от този кристал — каза Локлиър. — Ако той е причината за целия този хаос. Той извади пистолета си. — Един куршум и бум! Проблемът е решен.

— Не прави това! — озъби му се д-р Хелси. — Навлизането обратно в нормалното пространство ще ни изправи пред още дузина крайцери. А и ако унищожиш кристала, разширеният хиперпространствен мехур, в който се намираме, веднага ще се разруши. Всички части от маса в мехура ще се сбият в една-единствена точка. Няма да оцелеем в тази трансформация.

Безпокойство разкриви чертите на лицето на адмирал Уиткомб.

— Тогава ни остава само една възможност. Кортана, ускори максимално и загрей всяко оръжие, с което разполагаме. Ще минем точно през тези съглашенски кораби. Заплетено пространство или не, ще ги изблъскаме обратно в нормалното от упор.

— Да, адмирале — каза Кортана. — Двигателите достигат максимална скорост.

Силен, глух удар проехтя откъм кърмата.

— Бъдете в готовност — каза Кортана. — Възникна проблем в главните двигатели — получи се спад в захранването, точно когато ги стартирах.

Върху дисплеите на мостика външните камери се обърнаха и се фокусираха върху корпуса на кърмата на „Възвишена справедливост“. Подобна на змия тръба, пренасяща плазма, се появи на фокус. Кортана нагласи образа и широка три метра дупка в тръбата се появи на екрана. От пробойната излизаха ленти от синьо-бял газ.

— Това е главната ни захранваща тръба — каза Кортана. — Тя е поела попадение. Изключвам двигателите, за да съхраня енергията.

Главният командир премигна бързо с очи.

— Това не е попадение от плазма — измърмори той. — Беше прекалено прецизно и преднамерено — това трябва да е саботаж.

Адмирал Уиткомб се намръщи.

— Командир, вземете екипа си и се пригответе за поправка на плазмената тръба при нулево налягане.

— Да, сър.

Поласки пристъпи напред.

— Аз също ще отида, сър — каза тя. Локлиър я хвана за ръката и се опита да я дръпне назад, но тя го отблъсна с рамо. — Мога да пилотирам спускателния кораб и по-бързо да закарам дотам и да върна обратно екипа от спартанци.

Адмиралът присви очи, преценявайки младата жена.

— Много добре, офицерски кандидат. — Той добави още нещо, но толкова тихо, че Главния почти го пропусна: — Прекалено много проклети герои се навъдиха в тази война.

Поласки се обърна към Локлиър, подаде му кърпата и прошепна:

— Ще ми подържите ли това, ефрейтор? Ще си го прибера, когато се върна.

Ръката на Локлиър се сви в юмрук, след което се отпусна. Той взе подаръка, кимна и погледна настрани.

— Ще бъда тук — каза той и завърза кърпата около ръката си.

— Главен — каза адмирал Уиткомб, — направете така, че да се върнете живи. Това е заповед, синко.