Ерик Нюланд
Първият удар (10)

Глава 9

1827 часа, 22-ри септември, 2552 г. (по военния календар) / на борда на неидентифициран флагмански кораб на Съглашението, неизследвана звездна система, сред останките от Хейло.

Флагманът се потопи в кипящата атмосфера на Прага. Кортана не можеше да го задържи на позицията му. Той се наклоняваше и оставяше огненочервени следи през облаците, бавно поклащайки се от борд към борд около централната си ос. Без щитове корпусът на флагмана продължи да се нагрява и стигна хиляда и седемстотин градуса по Целзий. Носът му се нажежи до тъмночервено, което избледняваше до кехлибарено из средните му сегменти, а накрая при опашката преминаваше в ослепителнобяло стълбче. Редове от тръби и антени се деформираха и се отделяха от корпуса, оставяйки следи от разтопен метал, образуващ експлозивна диря след него. Удари разтърсваха скелета на флагмана, когато прекомерното налягане променяше наклона му на талази. Триенето в плътната атмосфера на планетата щеше да го разкъса за секунди.

— Кортана — каза Главния, — намерих куплунга. Инженерът изглежда си знае работата. След секунда би трябвало да имаш енергия за захранването на свръхсветлинния генератор.

— Прекалено късно е — отвърна Кортана, — прекалено ниско сме, за да се измъкнем от гравитационните сили на Прага. Дори с пълна мощност не бихме могли да преодолеем понижаващата се орбита. А не можем и да направим скок със свръхсветлинна скорост.

Приближаващите се залпове на Съглашението ги принудиха да навлязат дълбоко в атмосферата. Кортана беше задала такава траектория, че да бъдат на границата на безопасността — трябваше да избира между това или поглъщането им от плазмата. Беше ги спасила от една смърт… само за да отложи съдбата им с някоя и друга незначителна минута. Прецени отново цифрите, тягата и скоростта, както и гравитационното привличане. Дори и да претовареше реакторите до критичното ниво на разтопяване, те пак щяха да си останат приклещени в тази низходяща спирала. Цифрите не лъжеха.

Инженерът, който Главния бе взел със себе си, трябва да беше поправил захранващия куплунг, защото свръхсветлинният генератор отново функционираше — въпреки че сега това беше без значение. За да можеше един кораб да направи скок със свръхсветлинна скорост, трябваше да е далеч от всякакви гравитационни полета. Гравитацията изкривяваше суперфината структура от квантови влакна, въз основа на които Кортана трябваше да изчисли курса им. Технологията на Съглашението за пътуване със свръхсветлинна скорост очевидно беше по-напреднала, но тя се съмняваше, че дори те някога бяха опитвали да направят скок със свръхсветлинна скорост от толкова близка до планета точка.

Кортана се забавляваше от идеята да опита, независимо от всичко — да форсира свръхсветлинните генератори и евентуално да изкара чудовищен късмет, улучвайки правилния вектор сред хаоса от изкривените от гравитацията квантови влакна. Тя отхвърли тази възможност. При настоящата им скорост всеки опит за маневриране с кораба щеше да предизвика невъобразим хаос, от който нямаше измъкване.

— Опитай нещо — каза й Главния с удивително спокойствие, — опитай каквото и да е.

Кортана въздъхна.

— Прието, Главен.

Тя стартира свръхсветлинните генератори — софтуерът им нахлу в съзнанието й. Свръхсветлинните генератори „Шоу-Фуджикава“ на КУОН разкъсваха дупка в нормалното пространство чрез груба сила. Но технологията на Съглашението прилагаше друг подход. Сензорите се включиха в съзнанието й и тя можеше наистина да „види“ преплитащите се мрежи от квантови нишки, ограждащи кораба.

— Невероятно!

Съглашението можеше да си отвори път през субатомните измерения. Един елегантен тласък от техните генератори увеличаваше полетата достатъчно, за да позволи на корабите им да преминат без проблеми в алтернативното пространство, използвайки минимално количество енергия. Методът, чрез който те манипулираха космическото пространство беше далеч по-мощен в сравнение с технологиите на човешката раса. Усещането беше такова, сякаш преди е била сляпа и не е виждала вселената около нея. А вселената беше красива. Това обясняваше как Съглашението успяваше да прави толкова прецизни скокове със свръхсветлинна скорост. Те буквално можеха да програмират курс с отклонение не по-голямо от диаметъра на атом.

— Статус, Кортана? — попита Главния.

— В готовност съм — каза тя, раздразнена от прекъсването.

При такава резолюция Кортана можеше да различи всяка една гънка в космоса, причинена от гравитацията на Прага, от другите планети в тази звездна система, от слънцето й или дори от изкривеното космическо пространство от масата на кораба. Можеше ли по някакъв начин да компенсира тези изкривявания?

Сензорите за налягане засякоха пробойни в корпуса, обхващащи седемнайсетте външни палуби. Кортана игнорира тези сигнали. Тя изключи всички периферни системи и се концентрира върху непосредствената си задача. Това беше единственият начин да оправят бъркотията — щяха да се измъкнат чрез скок със свръхсветлинна скорост.

Концентрира се върху влизането в колебаещото се космическо пространство и за да предвиди и успокои гравитационните изкривявания, генерира математически алгоритми. От реакторите към матриците на свръхсветлинния генератор потече енергия. Пред тях се очерта пътека — малка дупчица в космоса, която се превърна в спираловидна черна дупка, непрекъснато нарастваща и въртяща се. Атмосферата на Прага запулсира и се просмука в дупката, привлечена от вакуума в алтернативното измерение.

Кортана използваше всяка секунда, за да наблюдава пространството около кораба и рискува да направи микроскопични корекции на курса, за да може да маневрира по колебаещата се пътека. Искри затанцуваха по дължината на корпуса, когато носът на кораба напусна нормалното космическо пространство. Тя улесни навлизането на останалата част от кораба в свръхсветлинното пространство, сред вихър от бури и остри, назъбени светкавици.

Кортана провери сензорите — температурата на корпуса бързо спадаше и тя регистрира серия от декомпресии, избухващи из пробитите палуби. След като намали концентрацията си върху това, което вършеше, тя веднага усети присъствието на другия ИИ, който наблюдаваше изчисленията й за скока със свръхсветлинна скорост. Той определено беше по-бърз от нея.

— Светотатство — изсъска той и се отдръпна… след което изчезна.

Кортана направи проверка на системите във всеки участък от кораба, надявайки се да проследи ИИ на Съглашението, но нямаше късмет.

— Подло малко копеле — извика тя през всички системи, — върни се обратно.

Дали беше видял какво е направила? Дали беше разбрал какво е постигнала? И ако беше така, защо беше обявил това за „светотатство“? Наистина, да манипулираш с осемдесет и осем променливи в космическо пространство с единадесет измерения не беше детска игра… но беше възможно другият ИИ да е в състояние да проследи изчисленията й. А може би не бе успял. Заветът имитираше, а не правеше иновации, поне това сочеха данните, които флотското разузнаване беше събрало и докладвало за извънземните раси. Тя си мислеше, че това е преувеличение, пропаганда, която трябваше да повдигне човешкия дух. Но сега вече не беше толкова сигурна. Защото ако Съглашението осъзнаваше величието на своята технология, би могло да осъществява скокове със свръхсветлинна скорост не само от атмосферата на някоя планета, но също и в нея. Те просто биха могли да подминат орбиталната защита на Рийч. ИИ на Съглашението беше нарекъл това светотатство? Абсурд.

Може би хората щяха да разберат Съглашението по-добре, ако имаха достъп до вражеските технологии. Кортана осъзнаваше, че те в действителност имаха шанс да спечелят тази война. Всичко, от което имаха нужда, беше време.

— Кортана? Статус, ако обичаш — каза Главния командир.

— В готовност съм — докладва Кортана.

Главния усети експлозиите в резултат на декомпресиите, които отекваха по палубата като гръм и изведнъж утихваха, след като атмосферата се изпаряваше. Той очакваше някоя декомпресия да прореже инженерното отделение или да го залее плазма. Сканира отделението за следи от грънтове и елитни, след което въздъхна и се изправи лице в лице със смъртта за пореден път.

Винаги беше на косъм от смъртта. Джон не беше фаталист, а просто реалист. Той не приветстваше края си — знаеше, че е дал най-доброто от себе си, че е водил много битки и много пъти е побеждавал в името на екипа си, флота и човешката раса… това правеше тези моменти поносими. По ирония на съдбата те бяха и най-спокойните мигове от живота му.

— Кортана, статус, ако обичаш — помоли я той отново.

Последва кратка пауза, след което Кортана съобщи:

— В безопасност сме. Влизаме в свръхсветлинното пространство. В неизвестна посока. — Тя въздъхна, гласът й звучеше изтощено. — Вече сме много далеч от Хейло, Прага и флотата на Съглашението. Ако тази консервна кутия остане цяла още малко, ще увелича дистанцията между нас и тях.

Главния отговори:

— Добре се справи, Кортана. Много добре. — Той се запъти към асансьора. — Сега трябва да вземем трудно решение. — Направи пауза и се обърна към инженера на Съглашението. Съществото се беше отдалечило от поправения захранващ куплунг и беше отишло до един полустопен панел с много белези от стрелба, пострадал от плазмения огън. То изпухтя, отстрани капака и се зарови в купчината от оптични кабели.

Главния го остави. То не беше заплаха за него или екипа му. Всъщност то и другите като него, може би бяха ключът към поправянето на кораба и оцеляването им.

Продължи към асансьорната шахта, стъпвайки върху телата на грънтовете в преддверието. Побутна ги с крак, за да се увери, че са мъртви, след което измъкна два плазмени пистолета и една пушка с кристални стрели. Влезе в асансьорната шахта, отдалечи се от палубата и навлезе в нулевата гравитация. Държеше нащрек очите и ушите си за някаква пречка или заплаха, докато се придвижваше през коридорите към мостика. Навсякъде беше тихо и спокойно.

При отворената врата на мостика той се спря за момент, наблюдавайки как офицерски кандидат Поласки надзирава един от инженерите на Съглашението, докато поправя контролните уреди на взривената врата. Инженерът завъртя едно разтопено парче поляризиран кристал пред шестте си очи, след което взе от пода здрав кристален панел и го монтира в стената. Поласки избърса ръцете си в мазните си дрехи и го бутна вътре.

Из мостика все още се разнасяше слаб, син пушек, но Главния забеляза, че повечето дисплеи функционираха. Наблизо сержант Джонсън превързваше раните на Хейвърсън, а Локлиър стоеше на стража. Очите на младия пехотинец никога не се откъсваха от инженера и пръстите му, въпреки че не бяха поставени точно върху спусъка на неговата МА5Б, обикаляха близо около него. Инженерът се понесе назад, завъртя се около оста си и погледна първо към Поласки, после към Главния.

Говорителите на мостика изпращяха, инженерът погледна към тях и след това към Поласки. Той натисна контролните уреди и масивните врати на мостика се затвориха. Инженерът постави едно от пипалата си върху контролните уреди. Те проблеснаха със син цвят и угаснаха.

— В момента заключва — осведоми ги Поласки. — Грозникът си знае работата.

Три свръхзвукови подсвирквания изпълниха въздуха. Инженерът от Съглашението, който току-що беше поправил вратата на мостика, съсредоточи вниманието си и очите му се взряха напред. Той изцвърча в отговор и се понесе към Главния командир, опитвайки се да го заобиколи отзад.

— Какво прави? — попита Главния, обръщайки се с лице към съществото.

Инженерът изпухтя от раздразнение и отново се опита да го заобиколи. Главния отново не му позволи. Джон не смяташе тези същества за заплаха, но все пак те бяха част от Съглашението. Да остави някое зад гърба си, противоречеше на инстинктите му.

— Казах му да поправи щитовете на бронята ти — отвърна Кортана, — позволи му да го направи.

Главния остави съществото да мине. Той усети как панелът за достъп до генератора на щита отзад се маха. Обикновено беше нужен екип от трима техници, за да отстранят предпазните зъбци и да достигнат до радиоактивния генератор. Главния се отмести смутено. Това не му харесваше, но Кортана винаги беше сигурна в онова, което прави.

Локлиър наблюдаваше случващото се и прокара ръка през бръснатата си глава. Той стоеше върху централната платформа, обърнат към другия инженер от Съглашението, който поправяше изгорелите дисплеи в страничната част на помещението. Държеше своята МА5Б привидно небрежно, но все още я беше насочил в посоката на извънземното.

— Не ме интересува какво казва Кортана — каза той на Главния, — нямам им доверие.

Инженерът до Локлиър отиде до холографските контролни уреди и пипалото му натисна няколко изпъкнали точки. Екранът се включи и показа три крайцера на Съглашението, които бързо се приближаваха. Адреналинът нахлу в кръвта на Джон.

— Бързо, Кортана, вземи нужните мерки.

— Успокой се, Главен — каза Локлиър. Той вдигна ръка към холографските уреди и образите на екрана замръзнаха. — Това е просто запис. — След което се обърна и разгледа плазмените изстрели в момента, когато се забиваха в щитовете на флагмана.

— Боже — прошепна той, — бих искал и нашите кораби да имат такива оръжия.

— Много е възможно скоро да имаме съвсем същите, пехотинецо — намеси се лейтенант Хейвърсън. Той потрепна, изправи се и се приближи до екрана, който показваше бурите в горната част от атмосферата на Прага. — Пусни това отново, ефрейтор.

Локлиър натисна един бутон. Линия от блестящи сини светлини се появи на екрана и носът на флагмана влезе в кадър. Синята линия разкъса дупка в космоса и корабът скочи напред в нея. Облаците на Прага изчезнаха и на екрана остана само тъмнина. Хейвърсън приглади назад кичурите червена коса, които бяха паднали пред лицето му.

— Кортана — попита той, — някой досега, без значение човек или извънземен от Съглашението, правил ли е скок със свръхсветлинна скорост от атмосферата на планета?

— Не, лейтенант. Обикновено такива силни гравитационни полета биха изкривили и огънали изходящия хоризонт, отварян от двигателите „Шоу-Фуджикава“. Но със свръхсветлинните матрици на Съглашението, аз мога да бъда много по-прецизна и успях да компенсирам това.

— Удивително — прошепна той.

— По-скоро чудовищен късмет — измърмори Поласки. Тя повдигна ръба на фуражката си.

— Каквото и да е, работи — каза им Главния командир. — Засега само това има значение. — Той се обърна с лице към екипа си, опитвайки се да не обръща внимание на движенията на инженера на Съглашението, закачен на гърба му. — Трябва да планираме следващия си ход.

— Съжалявам, но не съм съгласен, Главен — възпротиви се лейтенант Хейвърсън. — Простият факт, че маневрите на Кортана успяха, е единственото нещо, което сега има значение.

Главния застана фронтално към лейтенанта и не каза нищо. Хейвърсън се подпря на ръцете си.

— Потвърждавам, че от вас зависи тактическото командване, Главен командир. Знам, че пълномощията ви имат подкрепата на висшите офицери и „Трети отдел“ на флотското разузнаване. Нямам аргументи против това, но ви напомням, че първоначалната ви мисия вече се отменя поради откриването на технологиите на този кораб. Трябва да отложим мисията ви и да се върнем веднага обратно на Земята.

— Каква е тази друга мисия? — попита Локлиър с подозрителен глас.

Хейвърсън сви рамене.

— Не виждам причина да държа в тайна тази информация на този етап. Кажете му, Главен.

Главния командир не хареса начина, по който Хейвърсън си „присвои“ тактическото командване и при това заповядвайки му да разкрие строго класифицирана информация.

— Кортана, мостикът обезопасен ли е откъм подслушване?

— Секунда — отвърна Кортана и мигащи червени светлини обиколиха периметъра на залата. — Сега вече е. Продължавайте, Главен.

— Екипът ми и аз… — започна Главния.

Той се поколеба — мисълта за неговите другари спартанци го смразяваше. От това, което знаеше, излизаше, че всички бяха мъртви. Остави тези мисли на заден план и продължи.

— Нашата мисия беше да заловим кораб на Съглашението, да проникнем в космическото пространство, контролирано от него и да заловим един от лидерите му. По този начин командването се надяваше да принуди Съглашението да спре вражеските действия и да се съгласи на преговори.

Никой не каза дума. Най-накрая Локлиър изсумтя и завъртя очи.

— Типична за флота самоубийствена мисия.

— Не — отвърна Главния. — Прицелихме се прекалено високо, но имахме шанс. И сега сме в още по-благоприятно положение, след като пленихме този кораб.

— Извинете, Главен — каза Поласки. Тя свали шапката си и започна да я стиска в ръцете си. — Нали не предлагате да продължим тази, меко казано, щура операция? Едва оцеляхме четири дни в ада. Цяло чудо беше, че успяхме да се измъкнем от Рийч, да оцелеем след битката със Съглашението на Хейло… да не споменаваме Потопа.

— Дългът ми ме задължава да изпълня мисията си — каза Главния командир — и ще го направя, със или без твоята помощ. На карта е заложено много повече от индивидуалния ни дискомфорт и дори живота ни.

— Ние не сме спартанци — каза Хейвърсън, — не сме обучени за мисии като вашите.

Това определено беше така. Те не бяха спартанци. Екипът на Джон никога не би се отказал. Но докато оглеждаше изтощените им лица, трябваше да признае, че те наистина не бяха готови за тази мисия.

Сержантът пристъпи напред и каза:

— Ако още искате да отидете на тази мисия, аз ще прикривам гърба ви, Главен командир.

Джон кимна, но забелязваше изтощението дори и в тъмните очи на сержанта. Имаше пределни граници, при преминаването на които всеки войник, дори и перфектно обучен пехотинец като Джонсън, нямаше да издържи. Нямаше как да не признае, че първоначалните заповеди, които беше получил преди седмица, сякаш бяха дадени преди един цял човешки живот. Дори и той усещаше изкушението да поспрат и да се прегрупират, преди да продължат.

— Това, което е на кораба — продължи Хейвърсън, — може да ни помогне да спасим човешката раса. И не беше ли това целта на вашата мисия? Нека да се върнем на Земята и да оставим адмиралтейството да реши. Никой няма да постави под съмнение решението ви да изясните заповедите, които сте получили при променилите се вече обстоятелства… — Той направи пауза и добави: — И загубата на целия ви екип.

Изражението на Хейвърсън беше неутрално, но Главния все още настръхваше при споменаването на екипа му и опита да го манипулират. Той още помнеше заповедта, която даде на Фред, Кели и другите да се спуснат върху повърхността на Рийч, смятайки, че той, Линда и Джеймс отиват на „по-тежката“ мисия.

— Да послушаме лейтенанта — каза Локлиър. — Занасяме нещичко на смотаните интелектуалци и може би ще успеем да си спасим задниците. Гласувам за този план. — Той отдаде чест на Хейвърсън.

— Да, по дяволите!

— Това не е предмет на демократично решение — каза Главния едновременно със спокоен и заплашителен глас.

Локлиър трепна, но не отстъпи.

— Да, може би не е — призна той, — но последния път, когато проверих, получавах заповедите си от щаба, а не от някакъв прост войник. Сър.

Сержантът погледна навъсено пехотинеца и се приближи до едната му страна.

— По-добре се примири с това, пехотинецо — изрева той. — Или Главния ще дойде и ще разпердушини задника ти. И това ще бъде проява на милост… в сравнение с това, което аз ще направя с теб.

Локлиър размишляваше върху думите на сержанта и мълчанието на Главния. Той погледна към Поласки и след това към Хейвърсън.

Поласки се вторачи в големите очи на пехотинеца и се обърна настрани. Хейвърсън му даде знак с леко поклащане на главата.

Локлиър въздъхна, смекчи позицията си и наведе поглед.

— Мамка му, наистина мразя тези глупости.

— Не искам да ви прекъсвам — обади се Кортана, — но мисля, че и аз съм съгласна с лейтенанта.

Командира превключи на индивидуална комуникационна честота.

— Обясни ми, Кортана. Мислех, че си проектирана и създадена специално за нашата мисия. Защо сега се измъкваш?

— Не се „измъквам“ — отвърна тя. — Нашите заповеди бяха дадени, когато КУОН имаше флот и Рийч беше непокътната военна база. Всичко това се промени.

Главния командир не можеше да не се съгласи с това, което казваше тя… но долавяше още нещо в гласа й. И за първи път заподозря, че Кортана може би крие нещо от него.

— Имаме цял комплект плазмени оръжия и нови технологии за производство на реактори — продължи тя. — Представи си, как всеки кораб маневрира с такава изключителна прецизност в свръхсветлинното пространство. — Направи пауза. — Така космическите операции биха могли да бъдат толкова ефективни, колкото и вашите наземни. И бихме могли фактически да спечелим тази война.

Главния се намръщи. Той не харесваше аргументите на лейтенанта и Кортана — защото бяха смислени. Отмяната на мисията му беше немислимо. Защото винаги довършваше започнатото и винаги побеждаваше. Като професионален войник, Джон беше готов да жертва всичко за победата — личния си комфорт, приятелите си, живота си, ако се наложеше, но никога не беше мислил, че ще му се наложи да пожертва също достойнството и гордостта си в името на по-голямото добро. Той въздъхна и кимна.

— Много добре, лейтенант Хейвърсън. Ще направим както казвате. Отказвам се от тактическото командване.

— Чудесно — каза Хейвърсън. — Благодаря ви. — Той се обърна с лице към другите и продължи: — Сержант, ти, Поласки и Локлиър слезте в пеликана и вземете пялото оборудване, което не е строшено на части. Потърсете и полеви комплект за първа медицинска помощ и се върнете обратно още по-бързо.

— Да, сър — каза сержант Джонсън. — Тръгваме.

Той и Поласки се запътиха към вратата, натиснаха контролните уреди и панелите и се плъзнаха встрани. Поласки стрелна с поглед през рамо Главния, след което, поклащайки глава последва сержанта.

— Мамка му — каза Локлиър, проверявайки пушката си, докато бързаше с големи крачки след тях. — Мамка му! Няма да мога дори и един час да си подремна.

— Ще спиш като умреш, пехотинецо — отвърна сержантът.

Вратата на мостика се затвори. Хейвърсън каза:

— Програмирай курс обратно към Земята, Кортана, и след това…

— Съжалявам, лейтенант Хейвърсън — отговори Кортана, — не мога да направя това. Директен курс към Земята ще бъде в нарушение на протокола Коул. Не ни е позволено и да поемем по обиколен път. Седми подраздел на протокола посочва, че нито един кораб на Съглашението не може да навлиза в контролирано от хората космическо пространство, без да е претърсен щателно за проследяващи устройства, които биха могли да доведат врага до нашите бази.

— Седми подраздел? — каза Хейвърсън. — Не съм чувал за него.

— Много малко са чували, сър — отговори Кортана. — Той е просто техническа подробност. Пък и никога досега в действителност не е бил пленяван кораб на Съглашението.

— Би било трудно да направим щателна проверка на този кораб при дадените обстоятелства — отбеляза Хейвърсън и захлупи с ръка брадичката си, размишлявайки. — Той трябва да е по-дълъг от три километра.

— Имам предложение, сър — каза Главния. — Междинна дестинация, Рийч.

— Рийч? — Хейвърсън бързо прикри уплахата на лицето си с усмивка. — Главен, в системата Рийч няма нищо, освен армадата на Съглашението.

— Не, сър — отговори Джон. — Има и… други възможности.

Хейвърсън повдигна вежди.

— Продължете, Главен. Заинтригувахте ме.

— Първата възможност е Съглашението да е опустошило планетата и да си е заминало. В този случай може да попаднем на изоставен, но още функциониращ кораб на КУОН, който да поправим и да използваме, за да се върнем на Земята. Ще оставим флагмана на Съглашението в ниска орбита и ще се върнем с подходящ научен екип и оборудване, за да извършим спасителната операция.

Хейвърсън кимна.

— Целим се високо. Въпреки че „Ефрат“ има праулър, прикрепен към него. Те трябваше да изпълнят разузнавателна мисия, преди получаването на сигнала, който им нареди да зарежат всичко и да помогнат за защитата на Рийч. Значи, в края на краищата, може би не сме се прицелили високо. А каква е другата възможност?

— Съглашението да е още там — отвърна Главния. — Вероятността да атакуват един от най-важните си кораби е малка. И в двата случая няма да нарушим протокола Коул, защото Съглашението вече знае местонахождението на Рийч.

— Така е — призна Хейвърсън и закрачи към центъра на мостика. — Много добре, Главен. Кортана, програмирай курс към Рийч. Ще влезем в периферията на системата и ще преценим ситуацията. Ако е прекалено напечено, скачаме в свръхсветлинното пространство и намираме друг път към дома.

— Потвърдено, лейтенант — отвърна Кортана. — Имайте предвид, че този кораб пътува през свръхсветлинното пространство много по-бързо от нашите. Изчисленото време до контакт с Рийч е тринадесет часа.

Главния командир въздъхна и се отпусна малко. Имаше и друга причина да избере Рийч, която не разкри на лейтенанта. Той знаеше, че шансовете някой да е оцелял на повърхността бяха малки. Астрономически малки всъщност. Защото веднъж, след като флотът на Съглашението вземеше решение да стерилизира някоя планета, правеше това изключително старателно. Но той трябваше да види това с очите си. И това беше единственият начин, по който можеше да приеме смъртта на своите другари.

Вълна от статично електричество премина през Главния, първо по гръбнака му, а после обвивайки торса му. След това се чу едва доловимо пукане и по дължината на неговата броня „Мьолнир“ изпращяха искри. Инженерът го освободи от хватката си и изцвърча от вълнение. По дисплея на шлема му се заредиха диагностични процедури. В горния десен ъгъл скалата за зареждане на щита светеше в червено и бавно се запълваше.

— Работят — каза Главния. Той изпита огромно облекчение от това, че щитовете му отново функционираха. Нямаше да забрави какво е да се биеш без тях. Сякаш чуваше сигнал за събуждане от сън — да не изпада в зависимост от техническото оборудване. Това му напомни също, че повечето битки се печелеха или губеха в ума, още преди да е атакувал врага.

— Впечатляващи малки създания — отбеляза Хейвърсън. Той проследи с поглед инженера на Съглашението, докато се носеше към стената от дисплеи, където започна да човърка нещо.

— Чудя се как системата от привилегировани социални слоеве на Съглашението…

— Сър! — изригна гласът на сержант Джонсън по предавателя, примесен със смущения. — Трябва да слезете до пеликана колкото се може по-бързо. — Вие и Главния.

— Под обстрел ли сте? — попита Джон.

— Съвсем не — отговори Джонсън. — Става въпрос за едната от криогенните камери, които сте открили.

— Какво за нея, сержант? — рязко го попита Хейвърсън.

— Главен, вътре в нея има спартанец.