Ерик Нюланд
Първият удар (37)

Глава 36

1825 часа, 13-ти септември, 2552 г. (поправена дата по военния календар) / на борда на кораба „Гетисбърг“ на КУОН, близо до бойната станция на Съглашението „Непреклонният първожрец“.

Главният командир и синият екип излязоха от асансьора и стъпиха на мостика на „Гетисбърг“.

— Сър — Джон понечи да отдаде чест на адмирал Уиткомб, но нито адмиралът, нито лейтенант Хейвърсън бяха там.

Единствените двама на мостика бяха сержант Джонсън, който гледаше към предните екрани и Кортана, чиято холографска фигура светеше в яркосиньо и по която струяха кодирани символи и математически изчисления, непонятни за Джон. Сержант Джонсън се обърна към тях. Той изгледа спартанците и се намръщи, забелязвайки, че не всички от тях се бяха завърнали.

— Не съм сигурен какво е това нещо. — Сержантът им кимна да погледнат първия екран, на който беше съглашенската командно-контролна станция. — Не ми прилича на „неравен слон“, а по-скоро на две целуващи се сепии. Няма значение какво е, много се радвам, че ще бъде взривено. Добра работа — почти толкова добра, колкото ако бяхме изпратили пехотинците. — Едното ъгълче на устата му се усука в усмивка.

— Къде е адмиралът? — попита Главния. — И лейтенант Хейвърсън?

Полуусмивката на сержанта се стопи и очите му потъмняха. Той се премести към оръжеен пулт номер едно.

— Ще ви покажа. Един шпионски модул „Кларион“ е почти на позиция.

Централният екран се нагърчи от смущения, след което се оправи, за да покаже „Възвишена справедливост“, излизащ от сянката на луната. Застрашително изглеждащият някога съглашенски флагмански кораб беше тотална развалина — корпусът му бе разкъсан на няколко места, скелетната му структура се показваше и само шепа плазмени установки примигваха оживено.

— Не разбирам — каза Главния. Той пристъпи по-близо към холограмата на Кортана. Това да бъде до истинската Кортана, а не до нейно частично копие, му вдъхваше увереността, че всичко е под контрол. — Какво става?

— В готовност съм, Главен — отвърна тя. — Опитвам се да нагодя хиперпространствения двигател на „Възвишена справедливост“ към масата на „Гетисбърг“ и неговия профил.

— С това се бяхме захванали, докато вие отидохте да разгледате забележителностите — каза му сержант Джонсън. — Извадихме хиперпространствената матрица от кораба, който беше скачен за гърба ни и я пъхнахме в „Гетисбърг“.

Джон се завъртя и се обърна с лице към екраните. „Възвишена справедливост“ не можеше да направи хиперпространствен скок. Тогава защо се беше насочил директно към съглашенския флот? Примамка ли беше? Той погледна към таймера, отчитащ хода на мисията — оставаха две минути и девет секунди.

— Не е примамка — прошепна той, — а изкушение. Сержант, изпратете сигнал към „Възвишена справедливост“. Предайте го през шпионския модул, ако се наложи.

— Прието, Главен — каза сержант Джонсън и въведе няколко команди. Разнесе се предупреждение за грешка. Той поклати глава, озадачи се и опита отново, внимателно въвеждайки командите.

— Линда, поеми пулта за навигация. Фред, ти се захващаш с пулта за управление на операциите. Уил, помогни на сержанта с оръжеен пулт номер едно.

Всички от синия екип скочиха към пултовете, на които бяха назначени. Уил дръпна сержанта настрани и бързо натисна три бутона.

— Комуникационната връзка е изградена — докладва той. — На екран номер две.

Мостикът на „Възвишена справедливост“ се появи на екрана. Лейтенант Хейвърсън и адмирал Уиткомб стояха на централния издигнат подиум, нагласяйки холографските контролни уреди. Зад тях дисплеите по стените показваха съглашенските кораби, приближаващи към позицията им.

Адмирал Уиткомб се усмихна.

— Радвам се да видя, че безопасно сте се качили на борда, синко.

— Сър, този флот ще ви унищожи, преди да сте изстреляли и един залп.

— Не мисля така, Главен — отвърна той и натисна холографския дисплей. Тънко синьо кристално парче се появи на екрана — точно копие на извънземния артефакт, който бяха намерили на Рийч. — Изпращам този образ на всеки кораб в системата, позволявайки им да разберат, че могат да го вземат… ако посмеят да се качат на борда на този кораб и да се изправят лице в лице с най-добрите воини на Земята. Той се изсмя. — Мисля, че това ще изкуши онези елитни и преувеличеното им чувство за чест.

Джон кимна.

— Да, сър. Ще ги изкуши.

Той погледна към таймера за обратно отброяване — 1:42. Съглашенският флот се обърна и се насочи към приближаващия „Възвишена справедливост“. Беше цял облак от крайцери и транспортьори. Стотици. Шансовете им за оцеляване бяха нищожни.

— Стреляйте с установка номер четири, лейтенант — заповяда адмиралът.

— Стрелям! — отвърна Хейвърсън с лице, изразяващо непоколебима решителност.

Лъч от плазма описа дъга и се вряза в носа на близкия транспортьор. Енергията се разпростря по щитовете им и се разсея.

— Установка номер пет, лейтенант. Свалете ги.

— Стрелям с установка номер пет, сър — отвърна Хейвърсън.

Втори плазмен изстрел последва първия. Той разби отслабените щитове на транспортьора и стопи бронята и корпуса му, избухвайки през предните палуби. Корабът се завъртя и се разби в един крайцер, който беше дошъл прекалено близо.

— Прекрасна стрелба, лейтенант — измърмори адмиралът.

Съглашенският флот отговори с ослепителен залп от лазерен огън. Малки точки енергия се концентрираха върху палубите на кърмата на „Възвишена справедливост“, стопявайки дебелите слоеве броня и разрязвайки го до другата страна, разкъсвайки двигателите му.

Адмиралът се усмихна.

— Прекрасен тактически отговор. Хубавото е, че не знаят, че използваме тази своеобразна прашка около луната и оставяме инерцията да свърши останалата част от работата. — Той погледна към дисплеите и станцията, която ставаше по-голяма върху тях. — Дръжте се, лейтенант. Дръжте се здраво за предстоящия сблъсък.

„Възвишена справедливост“ се приближи към станцията. Корабът се разби в централния пръстен, пречупвайки структурата й и продължи напред, образувайки пробойни в корпуса на централния дял… докато най-накрая спря с нос, забит в „Непреклонният първожрец“.

Централният екран на мостика на „Гетисбърг“ се разстрои от смущения, след което бавно се оправи. Трептящият образ показваше адмирал Уиткомб, който се измъкваше нагоре. От дълбока рана, започваща от слепоочието му и продължаваща до ъгълчето на устата му, капеше кръв. Лейтенант Хейвърсън се изправи на крака, олюлявайки се, със счупена ръка, стърчаща под странен ъгъл.

— Пусни сигнал към цялата комуникационна мрежа — изрева адмирал Уиткомб на Хейвърсън.

— Тъй вярно, сър — каза Хейвърсън и тромаво нагласи предавателя.

— Елате, могъщи съглашенски воини — извика адмиралът. — Ние сме тук в средата на флота ви с „вашата светая светих“. — Той удари с пръст холографския образ на кристала и той иззвънтя, сякаш беше истински. — Елате и го вземете! — Той се изсмя отново.

Стотици съглашенски кораби се запътиха към тях. Куки за абордаж и гравитационни лъчи се закрепиха към разкъсания корпус на „Възвишена справедливост“. Хиляди спускателни кораби и елитни с реактивни модули изпълниха космоса около флагманския кораб.

Главният командир гледаше таймера, отчитащ хода на мисията — 0:27. По дължината на десеткилометровата гръбна закръглена секция на космическата станция, отделни парчета се нагряха до матовочервено и горещината от претоварените реактори стана външно видима.

— Изтегли ни назад, Линда — каза Джон. — Дръж ни в сянката на луната. Използвай толкова енергия, колкото можем да отделим.

— Тъй вярно — отвърна Линда. — Предните дюзи са на една трета мощност в обратен ход. Поемам по курс 1–8–0.

— Кортана — започна той, — статус на хиперпространствения генератор?

— Почти е готов, Главен — каза Кортана. Тя прехапа долната си устна и се концентрира. — Капацитаторите са заредени до осемдесет процента. Провеждам заключителните изчисления. В готовност съм.

На екрана адмиралът се завъртя към преградата, запечатваща мостика на флагманския кораб. Искри се изсипваха върху спойките, докато електрическите резачки я пробиваха от другата страна.

— Главен командир, имам последни заповеди за вас.

— Сър — каза Джон.

— Наблюдавайте и разберете какво ще остане от тази паплач, когато приключим с тях. Не атакувайте, независимо от обстоятелствата. Вземете разузнавателните данни и офейкайте обратно към Земята и подгответе доклада си.

— Разбрано, сър.

— Сега слушай, синко, помниш ли, когато си говорихме за Аламо? Ти знаеш, че всеки смел защитник в онези битки е загинал. Знаели са шансовете си, но са ударили противника. — Той стисна зъби от болка. — И двете сражения са били тактически поражения, но в края на краищата са се оказали също и брилянтни стратегически победи. Накарали са врага да се страхува. Дори неколцина добри войници, сражаващи се за каузата си, могат да наклонят везните на победата.

— Да, сър.

Джон си спомни за всички онези, които бяха наклонили везните на победата. Сам, старшина Мендес, капитан Кийс. Мъжете и жените, които се бяха сражавали и загинали на Хейло. А сега трябваше да прибави и още две имена към списъка — Уиткомб и Хейвърсън.

Преградата се взриви в горната си част и се сгромоляса върху палубата на мостика на „Възвишена справедливост“. В коридора се виждаха силуетите на дузини елитни с енергийни мечове, замъглени от движението и светлината. Адмирал Уиткомб започна да стреля с автоматичния си пистолет.

Централният екран се заля от смущения. Джон продължи да гледа за момент, надявайки се адмиралът и лейтенантът да се покажат отново…, но екран номер две остана изключен.

Видеосигнал от шпионския модул „Кларион“ изпълни екраните. Имаше двеста бойни кораба, струпани нагъсто около приличащата на осмица структура на „Непреклонният първожрец“. Приблизително същият брой кораби обикаляше по траектории в широка орбита. Формацията напомняше на Джон на миниатюрна спираловидна галактика… с ядро от супернова.

Гръбната секция на космическата станция засвети с различни цветове — червено, оранжево и за части от секундата се замъгли със синьо-бяла топлина, плазмени мустаци изригваха от повърхността й като слънчеви пламъци. Вътрешни експлозии започнаха да се разпространяват верижно по дължината на станцията, преминавайки през тесния й централен отсек към долната й секция, разкъсвайки я и освобождавайки залпове от светлина, които прелитаха над частите на станцията към близките кораби.

„Непреклонният първожрец“ се превърна в мътен облак от огнена плазма, дим и статични смущения обгърнаха корабите, които се канеха да атакуват „Възвишена справедливост“, но се нажежаваха до бяло й се стопяваха мигновено. Гръмотевичната буря от прекомерно нагрят и херметизиран газ се изду навън и обгърна останалата част от флота, като нагряваше щитовете им, които проблясваха в сребристо и се разпукваха като сапунени мехури, стопяваше корпусите им и ги поглъщаше изцяло. Експлозивната вълна започна да се охлажда и облакът се разсея, но изхвърлените отломки се носеха навън, оставяйки дири като комети и се сблъскваха със заблудени кораби, които не бяха близо до епицентъра.

— Придвижи модула обратно в сянката на луната — заповяда Джон.

— Тъй вярно, Главен — каза Уил. — Активирам дюзите.

Върху страничните екрани се появи градушка от разтопен метал, устремен към камерите на шпионския модул, след което зрителното им поле беше засенчено от сребристочерната сипаничава повърхност на малката луна.

— Кортана, готов ли е „Гетисбърг“ за хиперпространствен скок? — попита Главния.

— Хиперпространствените генератори са заредени, Главен командир. Готови сме да скочим по ваш сигнал.

— Бъди в готовност. — Джон изчака една минута. Никой не каза ни дума. — Уил, върни обратно модула.

— Прието, Главен.

Гледката на страничните екрани се смени от пуст космически пейзаж. Малка част от флота или командно-контролната станция беше оцеляла — имаше само облаци от дим, блестящ метал и пепел. Няколко съглашенски кораба все пак бяха оцелели. Това бяха тези от тях, които бавно се бяха измъкнали от мястото на експлозията… останалите се носеха безжизнени из космоса. Може би само дузина от първоначалните петстотин съда бяха преживели взрива.

— Брилянтна стратегическа победа — Джон прошепна последните думи на адмирала, крито все още кънтяха в ума му. — Кортана, измъкни ни оттук.

Главният командир стоеше на мостика на „Гетисбърг“ и гледаше как звездите се замъгляват и изчезват в абсолютната тъмнина на хиперпространството.

Те бяха скочили, напускайки бойното поле до „Непреклонният първожрец“, след което се бяха появили отново в нормалното пространство, установявайки местоположението си. Кортана нагласи курса им и най-накрая бяха на път към Земята. Въпреки че разполагаха с неоспоримо доказателство, че Съглашението знае местоположението на планетата, „неоспоримо“ не означаваше абсолютно. Протоколът Коул все още беше в сила.

— Преходът от хиперпространството завърши — каза Кортана. — Установеното време до пристигането ни е тридесет и два часа, Главен. — Малката холограма на Кортана продължаваше да гледа в него, а тънките й вежди се сключиха.

— Има ли още нещо, Кортана? — попита той.

Вдлъбнатината между веждите й се очерта още повече. Тя въздъхна и кръстоса ръце на гърдите си.

— Мислех си за копието на програмата ми за проникване. — Цветът на Кортана се охлади от синьо до ултрамарин. — Прегледах записите на мисията ви. Може би допълнителното копиране е причинило повредата, но копието съдържаше също така и някои програми от ядрото на личността ми. Просто се надявам това да не е знак за… някаква друга неустойчивост.

Кортана беше напрегната. На моменти беше толкова разсеяна, че не знаеше колко е часът. Всички те бяха пришпорени до краен предел през последните няколко седмици. И независимо от някои малки недостатъци, Кортана винаги ги беше спасявала.

— Нямаше да можем да оцелеем без теб — каза й той най-накрая. — Твоите програми са си наред, както и нашите.

Тя се оцвети в розово, след което холограмата й възвърна предишния си син нюанс.

— Дали слуховите ми системи са повредени или това беше комплимент, Главен?

— Продължавай да наблюдаваш хиперпространството за аномалии — каза Главния, като я игнорира.

Той закрачи към трите предни екрана и се вгледа в тъмнината. Искаше да остане сам и да не гледа към нищо, за да изпълни задачата, от която се страхуваше.

Джон извади списъка на екипа си на дисплея на шлема. Той го прегледа, обозначавайки всички, които бяха загинали на Рийч и след това, като изчезнали по време на акция. Джеймс, Ли, Грейс… и всички негови мъртви другари, на които никога нямаше да им бъде „позволено“ официално да умрат. А в ума му те никога нямаше да намерят покой, докато тази война не беше спечелена. Спря при името на Кели. Обозначи и нея като изчезнала по време на акция. По ирония на съдбата тя беше единственият спартанец, който наистина липсваше, отведен от д-р Хелси на някаква частна секретна мисия. Джон знаеше, че каквото и да е планирала докторката, Кели щеше да се намира под нейната защита, доколкото това беше възможно. Все пак, той не можеше да направи нищо, освен да се тревожи и за двете.

Прибави и ефрейтор Локлиър към списъка си, обозначавайки го като убит по време на акция. Това беше по-подходящ край за човек, който беше толкова войник, колкото всеки спартанец. Към последните три имена в списъка си гледа най-дълго — офицерски кандидат Шийла Поласки, лейтенант Елиас Хейвърсън и адмирал Данфорд Уиткомб. Обозначи ги охотно като убити по време на акция и направи отпратка към доклада за мисията си, в която описа в детайли героизма им.

Двама мъже бяха спрели цяла армада на Съглашението. Те бяха направили това доброволно и бяха отложили за малко унищожението на човечеството. Джон чувстваше задоволство. Те бяха войници, заклели се да защитават хората от всякакви заплахи и бяха изпълнили дълга си по неповторим начин. И като неговите спартанци, „изчезнали по време на акция“, адмиралът и лейтенантът също никога нямаше да умрат. Нямаше да умрат не заради някаква техническа подробност в списъка на статуса на мисията, а защото със смъртта си бяха станали вдъхновение за другите.

Главния се обърна да погледне към Линда, Уил и Фред, разположили се на пултовете на мостика. Можеше да се закълне, че той и останалите оцелели спартанци са направили същото.

Вратите на асансьора се отвориха и сержант Джонсън стъпи на мостика.

— Събрах всички съглашенски инженери на палуба В — съобщи той. — Слузести копелета.

Главния кимна.

— Момчетата от ВСР и онези приличащи на сепии твари имат доста общо помежду си. Не мога да разбера нищо от това, което говорят и изглеждат еднакво отвратително. Предполагам, че дълго ще си говорят, за каквито и да са там технически глупости и научни измишльотини, когато се приберем у дома.

Сержант Джонсън прекоси мостика, насочвайки се към Главния.

— Има и още нещо. Още едно нещо за ВСР. — Той извади един паметов кристал и погледът му се сведе към палубата. — Лейтенант Хейвърсън ми даде това, преди да тръгне с адмирала. Каза, че ти ще трябва да го занесеш вместо него.

Джон се взря в паметовия кристал и охотно го издърпа от пръстите на сержанта, сякаш беше парче нестабилен радиоактивен материал.

— Благодаря ти, сержант. — Той се поколеба и после добави — Аз ще се погрижа за това.

Сержантът кимна и закрачи към оръжеен пулт номер едно.

Джон обърна гръб на празните монитори и извади другия паметов кристал от отделението на колана си. Вчера вярваше, че е постъпил правилно като е дал на лейтенанта цялата информация на д-р Хелси за Потопа, включително и данните за сержант Джонсън, които щяха да доведат до смъртта му. Но сега?

Сега Джон знаеше, че и един човек може да наклони везните в тази война. Сега разбираше желанието на д-р Хелси да спаси всеки, който може. Джон държеше двата паметови кристала, по един във всяка ръка, и се вглеждаше в тях, опитвайки се да предвиди бъдещето по техните блестящи страни. Точно в това беше въпросът, нали така? Не можеше да предскаже бъдещето. Трябваше да направи каквото можеше, за да спаси всеки един човек. Днес. Сега.

И той направи своя избор. Сви юмрука си около кристала с пълната информация за мисията и го строши на прах. Не можеше да причини смъртта на сержант Джонсън. Главния претегли с ръката си останалия паметов кристал. Вътре трябваше да има достатъчно неща за ВСР. Постави кристала внимателно обратно в колана си.

Днес те бяха спечелили. Бяха спрели Съглашението. Джон щеше да се завърне на Земята с предупреждение и достатъчно разузнавателни данни, които да занимават учените от ВСР. Но какво щеше да стане утре? Съглашението не се отказваше, щом веднъж впереше поглед в целта. Те искаха Земята и щяха да дойдат за нея. Унищожаването на флота им само щеше да отложи неизбежното.

И все пак имаха време. Може би достатъчно, за да се подготвят за всичко, на което Съглашението щеше да ги подложи. Джон беше победил днес. И щеше да бъде на разположение, когато битката започне отново — щеше да бъде там, за да победи отново.