Ерик Нюланд
Първият удар (34)

Глава 33

0610 часа, 13-ти септември, 2552 г. (поправена дата по военния календар) / на борда на съглашенска бойна станция „Непреклонният първожрец“.

Едно гумено пипало се приближи към спойките на люка на спускателния кораб. Джон вдигна ръката си и сигнализира на Линда да стои долу. Той разпозна извънземния крайник, разцепващите се ресничести мустаци и кълбовидните сензорни органи, които можеха да принадлежат само на съглашенски инженер.

Инженерът отвори люка и влезе в кораба, прелитайки покрай Джон и Линда, сякаш не бяха там. Той крякаше и грачеше, докато прокарваше пипала по чуждите бронирани плоскости и разливи от олово. Още двама инженери се промъкнаха през отворения люк и се присъединиха към първия. Докато не закачаха всеотдайните на работата си извънземни, те нямаше да вдигнат тревога. Но какво още имаше там отвън?

Джон се промъкна към рамката на люка и плъзна фиброоптичната сонда навън. Виждаха се редица спускателни кораби, изтребители серафими и други единични кораби, които изчезваха в сенките. Рояци от инженери, хиляди като тях, се носеха и рееха през цялата зона. Те пренасяха части, разглобяваха и сглобяваха наново секции от корпуси на кораби и пломбираха плазмени бобини. Нямаше и следа от комитет по посрещането, съставен от елитни, очакващи синия екип. Джон обърна фиброоптичната сонда нагоре и видя палуба с решетъчна конструкция над главите им с инструменти, оксижени и прожектори, висящи като лози в джунгла. Това беше много добро място, което можеха да използват за ориентиране.

Джон се обърна и посочи към Линда и Уил и после навън през люка и нагоре. Те кимнаха и тръгнаха. Пет секунди по-късно индикаторите за потвърждение от „Син–4“ и „Син–3“ премигнаха. Беше безопасно за останалите от тях. Джон грабна горната половина на люка и се хвърли отгоре върху спускателния кораб. След това сграбчи клатещото се въже и се изтегли на решетъчната палуба, където се бяха настанили Уил и Линда и се оглеждаха, за да се уверят, че районът е чист. Грейс и Фред слязоха от кораба и безшумно се изкачиха нагоре в тъмнината, присъединявайки се към тях.

Джон посочи с два пръста към очите си и после направи равно, ветрилообразно движение из пространството на зоната за кацане. Спартанците се раздвижиха, за да проучат внимателно района. От сенчестата си наблюдателна позиция Джон видя, че това място е съоръжение за ремонт и поправки с пролуки за стотици единични кораби. Залата се извиваше и губеше от поглед триста метра нататък и в двете посоки. Трябваше да обикаля около централния корпус на станцията. С изключение на хилядите ангажирани инженери, Джон забеляза само два грънта, носещи бели дихателни маски за метан. Това беше цветово обозначение, което не беше виждал преди. Те бутаха колички, натоварени с контейнери, съдържащи плискащи се течности. Лесно щяха да минат покрай тях.

Едната страна на зоната имаше серия от запечатани врати, за които той предположи, че са въздушни шлюзове. На отсрещната страна на зоната имаше прозорец, дебел цял метър, през който се изливаше интензивна синя светлина. На всеки трийсет метра по дължината на прозрачната стена имаше вдлъбната ниша.

Всички кимнаха, разбрали заповедта му. Фред и Линда внезапно се спуснаха на палубата, пробягаха през зоната и се стопиха в сенките зад отрязаната секция от корпуса. Грейс ги последва. Джон погледна нагоре и надолу и към всяка страна на зоната, уверявайки се, че грънтовете не се виждат. Той и Уил преминаха и се прикриха зад една плазмена бобина с размера на леко разузнавателно превозно средство „Глиган“.

Той използва и двете си ръце, за да посочи към Фред и Линда, после ги обърна така, че да сочат към него, след което кимна към информационния терминал. Линда залегна на пода и се приплъзна към ръба на сенките в нишата отдясно на него. Фред застана отляво. Те щяха да го прикриват, докато се придвижваше към терминала. Джон се протегна към врата си и издърпа чипа с Кортана от черепа си. Той запълзя по стомах, придвижвайки се близо до стената, докато стигна до терминала. Пъхна чипа на Кортана във входящия слот и се оттегли обратно в сенките.

— Вътре съм — докладва Кортана по предавателя. — Обезопасила съм нашия собствен канал и съм кодирала сигнала, така че сме свободни да използваме интеркома на екипа.

— Добра работа — каза й Джон. — Има ли централен реактор в тази станция? Колко добре е защитен?

— Изчакай. Трябва да се движа внимателно. В системата има охраняващи съглашенски ИИ-та.

Джон се надяваше това копие на процедурите за проникване на Кортана да е толкова добро, колкото и истинската Кортана.

— Имам плановете на станцията — каза му тя. — Добрата новина е, че всеки дял има централен комплекс от реактори с петстотин и двадесет теравата модули, подобни по конструкция на реакторите за частичен синтез в корабите им. Очевидно тази енергия се използва, за да захранва генератора на щита, който може да отблъсне цяла малка луна. Мога да претоваря един реактор, причинявайки разтопяване на бобините му, което ще насити околната…

— Ще експлодира ли? — попита нетърпеливо Джон.

— Да, ще има достатъчно мощна експлозия, за да изпари цели два сегмента от станцията.

— Това беше добрата новина, нали? А каква е лошата?

— Контролната система на реактора е изолирана. Не мога да достигна до нея от този терминал. Ще трябва физически да ме занесете дотам.

— Къде е това „там“?

— Най-близката точка за достъп до контролните уреди на реактора се намира на седем километра по-нататък в най-горния дял на станцията.

Джон обмисли казаното от Кортана. Ако бяха внимателни и имаха късмет, може би щеше да стане.

— Има ли някакъв начин да те оставим в централната система, докато дойде момента, в който ще имаме нужда от теб? — попита той. — Ще бъде удобно за нас да наблюдаваш системите за сигурност на Съглашението.

Копираната Кортана не отговори в продължение на цели три секунди.

— Има начин — най-накрая каза тя. — Когато бях копирана от оригиналната Кортана, беше копиран също и клониращият софтуер, който става неотделима част от всяко следващо копие. Мога да го използвам, за да копирам себе си в системата.

— Идеално.

— Обаче това крие рискове — каза му Кортана. — Всяко успешно копие съдържа аномалии, които не мога да поправя. Може да има непредвидени усложнения, свързани с използването на копие на копието.

— Направи го — заповяда Джон. — Ще поема този риск. Но не искам да рискувам да навляза седем километра в тила на врага без средство за преминаване през охранителните им системи.

— В готовност съм — каза Кортана. — Започвам работа.

Мина цяла минута по часовника на Джон, отчитащ хода на мисията, след което чипът с информация изскочи от терминала.

— Готово — каза Кортана по интеркома на екипа. — Вътре съм. Има изход от тази зона тридесет метра по-нататък вляво. Аз ще блокирам охранителните камери и ще отворя вратата след двадесет секунди. Побързайте.

Джон взе чипа и го пъхна отново в черепа си. Усещане за студен живак проблесна през мозъка му.

— Тръгваме — каза той на синия екип. — Дръжте се ниско.

Индикаторите за потвърждение на Фред и Линда премигнаха, показвайки, че пътят е чист. Синият екип пробяга тридесетте метра. Малък панел за достъп се отвори с плъзгане и те се промъкнаха всички вкупом, след което вратата зад тях се затвори.

Продължиха по-нататък, приведени към пода. Пълзяха на ръце и колене и по корем през толкова тесни тръби, че трябваше да изключат щитовете си и да минават само по броня върху метала. Пет километра следваха напътствията на Кортана, след което спряха, за да може тя да направи диагностика на сензорите за движение, докато преминаваха… въртейки, обръщайки се и танцувайки надолу по дълги тръби, избягвайки гигантските остриета на въртящите се ветрила и промъквайки се по края на преобразувателни бобини, толкова близо, че по щитовете им проблясваха искри.

Според часовника на Джон, отчитащ хода на мисията, следваха този маршрут вече единадесет часа, когато стигнаха до задънен край.

— Нови заварки — каза Фред, прокарвайки ръкавицата си по спойките в плочата от метална сплав, блокираща пътя им.

Кортана се обади по интеркома:

— Това трябва да е някаква поправка, която не е записана в плановете на станцията.

Джон каза:

— Какви са алтернативите?

Кортана отвърна:

— Разполагам с ограничени процедури за планиране на мисията. Налице са три очевидни алтернативи. Можете да взривите пречещата плоскост с противотанкова мина „Лотос“. Можете да се върнете до отсека за ремонт, където можем да намерим не толкова очевиден проход за промъкване навътре. А има и по-бърз, алтернативен маршрут, но по него има препятствия.

— Времето ни изтича — каза Джон. — Съглашението няма да се мотае много тук, преди да атакува Земята. Кажи ми за по-бързия маршрут.

— Върнете се четиристотин метра назад, поемете по направление 0–9–0, продължете още двадесет метра и излезте през един капак за изхвърляне на боклука. Оттам ще изминете седемстотин метра на открито, преминавайки покрай една структура, след което навлизате надолу по охранявания коридор към залите с реактора.

Грейс я прекъсна:

— Какво имаш предвид под „на открито“? Това е космическа станция, не би трябвало да има открити пространства.

— Вижте сами — каза Кортана.

Схема на „откритото пространство“ се появи на дисплеите на шлемовете им. Джон не можа да разбере напълно диаграмата, но видя, че има няколко пътеки, постройки и дори водни канали — това бяха много открити пространства, където можеха да бъдат забелязани, както посочи Кортана.

— Да хвърлим един поглед — каза Джон.

Той поведе екипа си назад по пътя, по който бяха дошли и отвори капака към тръбата за изхвърляне на боклука. Синя светлина изпълни тунела. Джон премигна и остави очите си да се адаптират, след което пъхна фиброоптичната сонда в пролуката.

Не можеше да разбере това, което вижда — оптичната сонда трябва да се беше повредила. Образът изглеждаше невъобразимо изкривен. Но наблизо нямаше движение… и затова той рискува да подаде главата си.

Намираше се в края на една тясна пътека, със стени, извисяващи се десет метра нагоре от двете му страни, които хвърляха тъмни сенки върху дупката за достъп до отпадъците. Група чакали преминаха покрай входа на пътеката, само на пет метра от неговата позиция. Той приклекна… и нито едно от приличащите на лешояди същества не го видя в тъмното. Когато отминаха, той погледна нагоре и видя, че в края на краищата фиброоптичната сонда не се беше повредила.

Космическата станция беше куха отвътре и един светлинен лъч се проточваше по цялата й дължина и през центъра — синьо сияние, което осигуряваше осветление, наподобяващо напълно дневната светлина. По дължината на вътрешната извита повърхност имаше тънки като игли шипове, ниски стъпаловидни пирамиди и храмове с колони. Пътеки с движещи се повърхности кръстосваха пространството, а имаше също и тръби с капсули, които превозваха пътници. Вода се изливаше по стените под формата на насочени навътре спирали, след което образуваше водопади „нагоре“ в огромни кухи кули, които стърчаха от отсрещната стена. През центъра на голямата зала летяха на формации банши, както и ята от птици без глави и огромни облаци пеперуди. Приличаше на оживяло творение на Ешер.

За момент Джон се почувства замаян. След това разбра, че с напредналата съглашенска гравитационна технология не би трябвало да има „горе“ или „долу“. Странно беше това, че една военна станция има толкова много ненужни орнаменти. Главният щаб на флота разполагаше с огромно преддверие във фоайето. Може би това беше неговият съглашенски еквивалент, само че увеличен стотици пъти. Джон забеляза сектори от полупрозрачен материал върху далечната стена, които блестяха.

— Това прозорецът към сектора за поправки ли е, Кортана?

— Да, точно така — отвърна тя.

— Поне знаем пътя за навън. А къде е структурата, в която трябва да влезем?

— В посока откъм един часа — каза тя. — Онази с изваяните колони. Това е възможно най-прекият път до залите с реактора.

Джон излезе от дупката и се приближи до близката стена. Сенките сред ярката дневна светлина щяха да им свършат много добра работа, за да се прикриват.

— Добре, син екип. Ориентирайте се… доколкото можете. Нашата цел е структурата с колоните в посока откъм един часа. Според мен дотам има триста метра спринт на открито. Но ще направим пауза, освен ако някой няма по-добър план?

Линда се показа, огледа се и каза:

— Разрешете да заема позиция на върха на покрива и да ви осигуря прикритие.

— Направи го — каза Джон. — Уведоми ме кога си заела позиция и си готова.

Линда изкара уплътнена кука с грайфери и въже от раницата си, завъртя я и я подхвърли нагоре над близкия покрив. Дръпна я, куката се захвана и тя бързо се изкачи. Останалите спартанци се присъединиха към Джон в сенките. Той сложи на рамо бойната си пушка и свали предпазителя й с палеца си. Индикаторът за потвърждение на Линда премигна веднъж.

Джон се изпъна и побягна. Трябваха му три крачки, за да достигне максималната си скорост при спринтиране. Нивото на адреналина му скочи и накара кръвта му да кипи. Времето сякаш течеше бавно, докато сетивата му работеха на бързи обороти. Съсредоточи се върху скоростта, поставяйки единия крак пред другия. Ботушите му се вкопаваха в павирания под, трошаха настилката и изхвърляха струя ситен чакъл зад него. Той видя три препятствия по пътя си — група слисани грънтове. Заби приклада на пушката си в най-близкия от тях и строши черепа му. Мъртвият грънт се завъртя от край до край и се строполи на купчина на пода. Главния чу писъци и крясъци около себе си, но не спря, за да се огледа.

Беше на стълбите на постройката, пред която имаше гладки каменни стъпала, от които прескачаше по пет наведнъж. Джон видя три приятелски обекта зад себе си на сензорите за движение… а в периферията на обсега му огромна маса от вражески фигури.

— Дотук добре — докладва Линда. — Има елитни, но са невъоръжени. Не, почакай. Двойка ловци напредва към позицията ви. В готовност съм.

Четири изстрела пронизаха въздуха като гръмотевици.

— Заплахата е неутрализирана — каза Линда. — Останалите се разпръснаха. Приближават банши. Сменям позицията.

Джон се увери, че на стълбите е чисто и спря пред прага на храма. Вътрешността му беше студена, външните температури бяха близки до точката на замръзване. Светлина се процеждаше през матови стъклени прозорци в тавана с цвят на лавандула, кобалт и тюркоаз. Три редици от колони, направени от синьо-черен базалт се простираха по дължината на тридесетметровата правоъгълна структура, хвърляйки продълговати сенки. Беше добро място за засада. Той опря гръб на една от колоните и провери входа, прикривайки екипа си, докато влизаше.

— Кортана, дай ми актуална информация за охранителните системи на станцията — каза Джон.

— Налице са дузина доклади по комуникационните канали на охраната на станцията. Успях да ги блокирам.

Още един глас на Кортана прекъсна първия:

— Имайте също предвид, Главен, че вътре в този храм има церемониални стражи — раса, с която не сме се сблъсквали досега. Грубо преведено от диалекта на Съглашението, те се наричат „Брут“. Не би трябвало да бъдат значителна заплаха, иначе щяха да са ги използвали в предишни бойни ситуации.

Джон не беше толкова сигурен в това. Името Брут не звучеше толкова обещаващо. Чудеше се също, защо сега изглеждаше, че има повече от една Кортана в системата на станцията, но това можеше да почака. Трябваше да продължават да се движат, особено сега, след като се бяха разкрили. Той махна на синия екип да се — придвижи напред.

Джон зае позиция, след което се придвижи до следващата колона в средата на сградата. Фред и Уил пристъпиха зад колоните от двете страни зад него, а Грейс ги прикриваше в гръб. Сензорът му за движение примига — засичаше обект точно отпред. Обектът изчезна. Джон вдигна ръката си. Синият екип замръзна. Детекторът му за движение не засичаше нищо… но там имаше нещо.

Той извади една осколочна граната. Случайно засеченият обект се появи отново — една сянка премина покрай същата колона, зад която Джон се беше прикрил. Движеше се по-бързо от елитен — толкова бързо, колкото и спартанец. Стреля с пушката си от упор по сенчестия силует. Съществото не забави ход, а само нададе яростен вой. Уил и Фред изстреляха по три куршума с пушките си в създанието. То потрепваше при сблъсъка с всеки куршум.

Три експлозии избухнаха зад тях. Алармата за биопоказателите на Грейс изпищя и проблесна върху дисплея на шлема на Джон.

— Засада! — извика Уил.

Съществото, което Кортана беше нарекла Брут, изскочи от сенките и застана фронтално пред Джон. Беше по-високо от елитен, по-широко и по-мускулесто. Устата му беше очертана от остри като бръсначи зъби, а червените му очи изгаряха от омраза. Синьо-сивата му кожа беше осеяна с дупки от куршуми. Брутът вдигна Джон, избивайки оръжието от ръката му. Дори и със своята броня „Мьолнир“, Джон не беше толкова силен, колкото извънземното. То го удари с голите си крайници, счупи щита, хвана го за врата и стисна. Червени светкавици начупиха зрението на Джон. Започна да му причернява.