Ерик Нюланд
Първият удар (28)

Глава 27

Време: [ГРЕШКА] Аномалия в отбелязаната дата/направена поправка в датата — 0450 часа, 12-ти септември, 2552 г., пленен флагмански кораб на Съглашението „Възвишена справедливост“, в хиперпространството на път към системата Ериданус.

Д-р Хелси отвори вратата с бръмчене и Главния влезе в чистата стая.

— Искахте да ме видите, докторе. — Той бързо огледа цялата стая, която съдържаше прикачените хирургични костюми и странните оранжеви, стерилизиращи пространството лампи, поставени на всеки метър в отразяващите светлината ниши по облицованите с плочки стени.

Д-р Хелси беше прикрепила пет дисплея на подпората за страничната облегалка на един от очертаващите се столове за преглед в залата. Тя седна с кръстосани крака в стола и постави в скута си огромна клавиатура със символи на букви и цифри. Върху страничния поднос бяха накацали несигурно чаши от стиропор с наполовина изпито кафе.

Тя махна на Главния да пристъпи напред.

— Виждам, че пренебрегваш сериозния медицински съвет, като се движиш, без да си излекуван напълно.

— Добре съм, госпожо — отвърна той.

Тя изсумтя невярващо.

— Джон, никога не съм те познавала като изпечен лъжец. И в момента засичам данни от бронята ти. — Тя завъртя едни от мониторите на стола си около оста му, така че той да може да види нестабилните жизнени показатели, пулсиращи на екрана. — С тези изгаряния, контузии, фрактури и вътрешни кръвоизливи би трябвало да си в шок. Единственият сън, който си имал за цяла седмица е този, прекаран по време на безсъзнанието, причинено от раните ти. И казваш, че си добре?

Той стоеше, без да отвръща нищо.

— Много добре. Предполагам, че познаваш възможностите си по-добре от всеки друг. — Тя обърна дисплея обратно. — Исках да поговорим за доклада ти относно извънземния конструкт Хейло. Сглобих една част от историята въз основа на разказите на адмирал Уиткомб за приключенията ти, информацията от Кортана и записите от мисиите на Локлиър, Джонсън… както и любопитните откъслечни записи от мисията на някакъв си редник Уолъс Дженкинс.

Главният командир се помръдна с труд.

— Има противоречия, които трябва да разреша, преди да се върнем на Земята. — Тя натисна очилата си по-високо върху горната част на носа си. — Едно от тях е свързано със сержант Джонсън. — След което въведе няколко команди по клавиатурата си. — Моля, приближи се по-близо, Джон. Искам да видиш това заедно с мен.

Главният командир се приближи от едната страна на стола й. Огромната му тежест отекваше глухо по дебелите метални плоскости на палубата. Беше висок два метра, обвит от половин тон метал, а доктор Хелси някак си не можеше да престане да мисли от време на време за него като за същото малко момче, което беше откраднала от родителите му в Елисиъм сити. Не. Джон се беше променил. А тя не. Тя беше тази, която все още носеше старата три десетилетия, гнояща като рана, вина.

Пое дълбоко въздух и пренасочи вниманието си към видеозаписите пред нея. На екрана вървяха данни от мисиите, които показваха съглашенци и пехотинци в ожесточени битки, странната архитектура на Предходниците във вътрешността на комплекса Хейло и ужасяващите, заразяващи всичко паразитни форми на живот, известни като Потопа. Доктор Хелси пусна отново записа от мисията на редник Дженкинс и първата атака на Потопа.

Джон настръхна, когато капитан Кийс се появи на екрана и Потопа погълна него и взвода му. Сержант Джонсън също беше там, сражавайки се и проклинайки… докато ордите от малки, подобни на пашкули заразни форми се струпаха върху него.

— Сержантът е оцелял — каза тя. — Единственият човек, който е бил изложен директно на влиянието на метаорганизмите от Потопа и си е тръгнал невредим.

— Известно ми е — прошепна Главния. — Не знам как е оцелял. Как може някой да преживее подобно нещо?

— Това е елементарната част — каза му доктор Хелси, без да отделя поглед от дисплеите. Тя натисна един клавиш и медицинските досиета на сержанта проблеснаха на екрана. — Виждаш ли тук? — Докторът докосна файл с дата отпреди три години. — Поставена му е била диагноза „Синдром на Борен“.

— Не съм чувал за него — каза Главния.

— Не съм изненадана. Този синдром се причинява от излагането на високо концентрирана плазма. Като експлозията, освободена от плазмена граната на Съглашението. Не сме виждали много такива случаи, защото хората обикновено умират от преките последствия, причинени от онези оръжия, много преди да се появят тези вторични симптоми. Сержантът е пленил контейнер с плазмени гранати на Съглашението по време на обсадата на Париж IV. Използвал ги е всичките и е получил похвала за проявена храброст… Както и хиляда и двеста рада кумулативна доза радиация като неочакван бонус.

Джон остана мълчалив за няколко минути. Д-р Хелси не беше сигурна, дали той чете компютърните файлове, размишлява върху думите й или се опитва да затвърди всичко това по индивидуална комуникационна честота с Кортана. Неговата непробиваема броня правеше дискусиите, отличаващи се с нормалните обществени условности, почти невъзможни. Това я дразнеше, но все пак без бронята с постоянното хидростатично налягане и автоматизирани инжектори за биопяна, досега Джон щеше буквално да се е разпаднал на части.

За миг тя си спомни кога за първи път беше чела книгата на Александър Дюма „Човекът с желязната маска“. Беше изпитала ужас, когато благородният затворник беше окован в металната си черупка. Как ли се справяше Джон с тази постоянно задушаваща го обвивка?

Най-накрая Главния каза:

— Не виждам връзката между болестта на сержанта и оцеляването му от Потопа.

— Синдромът на Борен — обясни д-р Хелси — се характеризира с мигрена, амнезия и тумори в мозъка… и без подходящото лечение настъпва смърт. Този синдром съсипва електрическите сигнали, преминаващи през нервната система на човека.

— Лечим ли е?

— Да, но изисква трийсет седмици интензивна химиотерапия. Което ме кара да си направя следния извод. — Тя натисна клавиша „СЛЕДВАЩА СТРАНИЦА“ и на екрана се появи официален документ, озаглавен „Отказ от лечение“. — Сержантът не е изчакал да минат трийсет седмици поради желанието си да се върне и да се сражава.

Главният командир кимна, разбирайки героичния, безсмислен жест.

— Как го е спасило това разрушение на нервната му система?

— Аз разгледах жизнените показатели на войниците, завладени от Потопа. Паразитите взаимодействат с приемник, като правят така, че дадена плътна честота да съвпадне с всяка една от нервната му система.

— И нервната система на сержанта е толкова разбрицана, че Потопа не е могъл да предизвика съвпадение?

— Точно така — каза тя. — По-късните кръвни тестове показват, че нервната му система съдържа следи от ДНК на Потопа, която е изцяло мъртва и незаразна, но някои фрагменти от гени са останали непокътнати. Смятам, че това е доказателство за провалил се опит за инфектиране. И изглежда, че тази ДНК му е предала някакви интересни способности за възстановяване, въпреки че не мога още напълно да потвърдя този страничен ефект.

Главният командир изглежда се отпусна до известна степен в сравнение с твърдата, напрегната стойка, която обикновено имаше, сякаш е глътнал бастун. Тази нова информация очевидно му подейства успокояващо.

— Мисля, че разбирам.

— Не — каза му д-р Хелси и свали очилата си. — Не разбираш.

— Докторе?

— Откритието ми относно това, как е оцелял, не е това, което исках да обсъдим. Исках да разгледаме въпроса за това, какво ще се случи после със сержант Ейвъри Джонсън.

Тя изключи мониторите си и седна обратно в стола си.

— Приготвила съм два отделни доклада по този случай за „Трети отдел“ на ВСР. Първият от тях съдържа цялата уместна информация за моя анализ на Потопа и възможната технология за противодействие на началния стадий на нахлуването му. Вторият включва и източниците на информация — записите от мисиите на редник Дженкинс и сержант Джонсън, както и медицинските файлове на сержанта.

Тя съхрани докладите върху два паметови кристала и ги изкара от порта в подпората за ръката на стола си. Постави прозрачните кубове на под носа и направи жест на Джон да ги вземе.

— Оставям на теб да прецениш кой от тях да занесеш на лейтенант Хейвърсън.

— Защо трябва да спестя някаква част от информацията, докторе? — попита Главния и погледна към кристалите.

Очите й се фокусираха някъде зад него, докато се мъчеше да намери думи, с които да изрази борещите се в нея емоции.

— От много дълго време смятах, че трябва да пожертваме неколцина за благото на цялата човешка раса. — Тя пое дълбоко дъх и го изпусна с тежка въздишка. — Убих, осакатих и причиних много страдания на много хора в името на собственото ни оцеляване. — Нейният стоманеносин поглед се впи в него. — Но сега вече не съм сигурна, че тази философия работи достатъчно добре. Трябваше да се опитам да спася всеки един човешки живот, независимо от това, какво щеше да ми струва.

Д-р Хелси бутна подноса с паметовите кристали към Главния командир.

— Ако дадеш на ВСР първия доклад, може да успеят да открият противодействие срещу Потопа. Може би. Ще имат малко по-голям шанс обаче, ако им дадеш втория доклад.

— Тогава ще им дам втория доклад. — Той вдигна единия кристал.

— Което ще убие сержант Джонсън — добави д-р Хелси с униние в гласа. — ВСР няма да се задоволи просто да вземе кръвна проба от него. Те ще му направят дисекция, за да разберат как е устоял на Потопа. Шансът да възпроизведат отново уникалното му медицинско състояние е милиард към едно, но все пак те ще го направят. Ще го убият, защото според тях размяната ще си заслужава.

Главният командир вдигна и другия кристал и след това се загледа и в двата, лежащи върху бронираната му ръка.

— А според теб, Джон, заслужава ли си? — попита тя.

Той сви ръката си в юмрук и я постави близо до гърдите си.

— Защо искаш от мен да направя този избор?

— Един последен урок. Опитвам се да те науча на нещо, за което ми трябваше цял живот да го осъзная. — Тя прочисти гърлото си от увеличаващата се в него буца. — Давам ти шанса да вземеш решение, което си мислех, че няма да мога да направя.

Тя погледна часовника на дисплея си.

— Съжалявам. Линда е почти готова за хирургична операция, а имам и няколко неща, които трябва да свърша дотогава. Трябва да тръгваш.

Главният командир послушно се обърна и закрачи към изхода, но се спря на вратата.

— Докторе, не я оставяйте да умре отново. — После излезе от залата.

Д-р Хелси гледаше след него, докато зави зад коридора и изчезна. Надяваше се, че ще види Джон отново, преди да направи това, което трябваше да направи, но можеше все пак да не стори. Дали мисълта, която изказа пред него, щеше да остане в главата му? Този жест можеше да бъде единственото нещо, което тя можеше да направи, за да изкупи вината си за това, което беше причинила на него и другите спартанци. Такива мисли бяха лукс, когато имаше само три часа, преди „Възвишена справедливост“ да излезе от хиперпространството. Имаше прекалено много работа за вършене дотогава.

Тя обърна всички монитори към себе си и въведе команда, за да запуши устата на Кортана.

— Заключи вратата — заповяда й д-р Хелси. — Задействай мерките против проникването на ниво седем.

— Готово — каза Кортана. Раздразнението от това, че трябваше да мълчи в продължение на последните пет минути, се долавяше в гласа й като бодлива тел. — За какво точно беше всичко това? Да научиш Главния на един урок? Да му предоставиш избор? Да спаси един човек вместо милиарди?

Д-р Хелси я игнорира и бързо въведе няколко команди на клавиатурата.

— Осигури ми достъп до координати 4–4–7 в ядрото си.

— Блокировката е вдигната — каза Кортана с гневна въздишка. — Ще отговориш ли на въпроса ми?

— Уморих се да жертвам другите в името на „по-голямото добро“ — отвърна доктор Хелси. — Това никога няма край, Кортана… и вече не ни остават хора за жертване. — Въведе една последна команда за задействане на функция-червей за изтриване и натисна клавиша „ENTER“.

— Какво…

— Изтривам файловете ти по този въпрос. Съжалявам, Кортана, но в случая не мога да се доверя дори и на теб.

Кортана остана безмълвна, докато червеят прогоряваше паметта й и заличаваше всички сведения и записи, отнасящи се до сержант Ейвъри Джонсън.

— Кортана, дай ми осъвременен вариант на паметовото си ядро.

— Възобновяването на процедурите предизвика намаляване на паметово процесните отпечатъци с шестнайсет процента, докторе. Благодаря ви. Това ми осигурява още малко пространство за мислене.

— Страхувам се, че това е всичко, което можем да се осмелим да рискуваме — каза д-р Хелси. — Информацията за Хейло и съглашенския ИИ може да се повреди, ако направим повече. А няма достатъчно безопасно място за съхраняването й.

Д-р Хелси зареди докладите от мисиите на адмирал Уиткомб и тези от екипите на Джон и Фред. Тя се намръщи при вида на официалните формуляри на КУОН, когато отбелязаните и осветени — час, дата и местонахождение на тях, се заизреждаха по екраните й.

— Приключи ли с временния анализ на тези записи?

— Да, докторе. Бяхте права — има несъответствие между екипа на Хейло и този на Рийч. Отбелязаното време от двата екипа се разминава средно с около три седмици. Имам хипотеза, че това е предизвикано от повлияния от гравитацията преход към хиперпространството.

Ъгълчетата на устата на доктор Хелси се разтегнаха в тънка усмивка.

— Разочарована съм, Кортана. Това е предположение… и при това неправилно.

— Наистина ли? — отвърна Кортана с нотка на предизвикателство в тона си.

— Имаш ли някакви данни от следващия, повлиян от гравитацията преход, с който можем да ги съпоставим?

Последва двесекундна пауза, след което Кортана най-накрая отговори:

— Да, докторе. Няма временни размествания при по-късните скокове.

— Както и подозирах. — Д-р Хелси постави пръст на долната си устна, докато размишляваше. — Отбележи временните нередности върху пространствено-времевата плоскост. След това изкарай файла ми за пространственото изкривяване, предизвикано от извънземния артефакт.

На дисплеите се появиха две конфигурации от почти идентични извити мембрани, които се простираха около едно централно местоположение и време — Рийч и откриването на странния артефакт.

— Това нещо не само изкривява пространството — прошепна на себе си д-р Хелси, — но и времето.

— Това не е възможно — каза Кортана. — Как би могъл артефактът на Рийч да повлияе на нас върху Хейло, намирайки се на светлинни години разстояние?

— Не мисли за него като физическо разстояние — отвърна д-р Хелси разсеяно, взирайки се в мониторите. — Ти и Джон се намирахте на траекторията на събитията, засягаща кристала.

Тя постави извивките една върху друга. Плоскостите на пространството и времето съвпадаха идеално.

— Ти е трябвало да бъдеш там, на това място и в това време, за да ни откриеш и вземеш кристала — времето и пространството са се изкривили, за да допринесат за възникването на това събитие.

Кортана се изсмя иронично.

— Това е движеща се в затворен кръг логика, докторе. Тя противоречи на няколко доказани теории…

— И съвпада с известната информация. — Д-р Хелси затвори файловете с анализа й. — Сега разбирам защо Съглашението толкова много се интересува от този предмет. Не трябва да им позволим да сложат ръка на него. Нито на тях, нито на „Трети отдел“.

— Докторе?

Д-р Хелси се обърна към екрана с червея за изтриване на паметта и го насочи към нова точка от ядрото на Кортана. Тя активира програмата, разрушавайки също и тази част от паметта на ИИ-то, която беше свързана с този разговор.

— Покажи ми последните данни за състоянието на спартанец–058, Кортана.

— Вътрешната температура се увеличава устойчиво с интервал от два градуса по Целзий на минута, като ще достигне трийсет и седем градуса след десет минути.

— Много добре. Подготви за операция и извади набързо клонираните черен дроб и бъбреци от хранилището и приготви трети хирургичен отсек.

— Добре, докторе.

Медицинските данни на Линда примигваха върху един дисплей, заедно с целия списък на спартанците — това беше много дълъг списък на настоящия операционен статус на всеки от тях. Бяха останали само шепа — почти всички бяха маркирани като ранени по време на акция или изчезнали по време на акция.

— Няма убити по време на акция? — измърмори д-р Хелси. Тя докосна входа за файла на спартанец–034. — Сам е маркиран като изчезнал по време на акция. Но как така? Той загина през 2525 г.

— Това е в съответствие с директива 9–3–0 на „Втори отдел“ на ВСР — отвърна Кортана. — Когато ВСР направи програмата „СПАРТАНЕЦ-II“ публично достояние, беше сметнато, че докладите за загубите на спартанци могат да причинят изключително голяма деморализация. Затова всички жертви от спартанците са отбелязани като изчезнали по време на акция или ранени по време на акция, за да се поддържа илюзията, че те никога не умират.

— Спартанците никога не умират? — прошепна д-р Хелси и се завъртя около оста си, ставайки от очертания стол, като бутна мониторите настрани от пътя си с неочаквана ярост. — Де да беше истина.

Имаше толкова много неща за вършене, а им оставаше толкова малко време: на нея, на спартанците и на човешката раса. Въпреки това, можеше да направи нещо. Щеше да спасява хората един по един, започвайки с Линда, след това продължавайки с Кели, а после с шепа още по-важни. Разбира се, това означаваше да предаде всеки, който й се довереше, но това беше единственият начин да спаси себе си, душата си, и затова тя щеше да го направи.