Ерик Нюланд
Първият удар (12)

Глава 11

0930 часа, 4-ти септември, 2552 г. (по военния календар) / Съоръжение „Браво–6“ на висшето командване на КУОН, Сидни, Австралия, планета Земя. Две седмици и половина по-рано.

Лейтенант Вагнер прекоси портите с детектори за метал и експлозиви и влезе в преддверието на огромна структура с форма на конус. Простиращото се навсякъде здание, официално обозначено като съоръжение Б–6, носеше прякора „Кошера“. То покриваше Сидни. Сива светлина проникваше през филтрите на кристалния купол над главата му.

Вагнер минаваше покрай висши офицери от флотското командване, запътили се нанякъде, запълвайки времето си. Не обръщаше внимание на изображенията на акации и екзотични папратови дървета, предназначени за пресата и обиколките на цивилните. Днес нямаше време за шеги. В друга част на денонощието забележимото спокойствие и експедитивност на висшето командване щеше да бъде разбито на пух и прах. Само неколцина от висшите офицери знаеха, че най-мощният военен пост на КУОН, Рийч, сега не беше нищо повече от черни въглени. Вагнер приближи до рецепцията под зоркия поглед на охраната от трима бронирани пехотинци.

Съдбата на Рийч не беше най-голямата тайна на КУОН, за която трябваше да се мълчи, не и в радиус от една миля. Фактически никой от цивилното население на Вътрешните колонии не знаеше колко опасно близо бяха до загубването на тази война. „Втори отдел“ на флотското разузнаване беше свършил брилянтна работа с измислицата, че военните сили на Земята успяваха да удържат позициите си срещу Съглашението. А какво си мислеха гражданите на Външните колонии? Онези, които не бяха летели до отдалечени постове и скрити каперски бази, не можеха да създават неприятности. Съглашението не взимаше пленници.

— Очакват ви, лейтенант — каза рецепционистката.

Тя беше старши офицерски кандидат и изглеждаше така, сякаш не се интересува или е в неведение какво се случва. Но очите й я издадоха. Знаеше нещо. Може би не нещо конкретно, но без съмнение беше забелязала увеличаващото се количество доклади за сигурността… или блуждаещите погледи на командващите офицери.

— Моля, продължете към асансьор осем — му каза тя и насочи вниманието си към екрана пред нея.

Той си отбеляза наум да провери коя е тази схватлива жена и дали ще може да бъде преместена на работа в „Трети отдел“. Флотското разузнаване беше загубило доста добри служители през последните няколко седмици.

Вагнер се приближи до твърдата стоманена стена и двете крила на вратата се отвориха пред него. Той влезе в малката стая, вратата се затвори след него и се заключи с леко щракване. От стената стърчаха устройство за вземане на отпечатъци и скенер за ретината. Вагнер сложи ръка на скенера и една игла прободе показалеца му. Това беше проверка за съответствие на ДНК-то му с пробата във файла. Премигна веднъж и сложи брадичката си на скенера за ретината.

— Добро утро, лейтенант — прошепна нежен женски глас в ухото му.

— Добро утро, Лисития. Как си днес?

— Много добре, след като виждам, че сте се завърнали невредим от мисията си. Предполагам, че всичко е минало според очакванията ви.

— Знаеш, че това е класифицирана информация — каза той на изкуствения интелект.

— Разбира се — отговори тя със закачлив тон, — но така или иначе ще науча, нали знаеш. Защо не ми спестиш време и не ми кажеш?

Въпреки че като цяло разговорите на четири очи с Лисития му харесваха, той знаеше, че те също са част от биометричното сканиране. Тя сканираше мозъчните му вълни и интонацията на гласа му, когато отговаряше на запитванията и ги сравняваше с по-старите в паметта си. По време на тези мерки за сигурност тя вероятно тестваше и неговата лоялност — той не криеше нищо от „Трети отдел“. Те просто ставаха още по-параноични с всеки изминал ден.

— Разбира се, че ще научиш — отговори Вагнер, — но все пак не мога да ти кажа. Това ще бъде нарушение на процедурите за сигурност, което подлежи на наказание по параграф 428-А. Всъщност — каза той с по-сериозен тон, — ще трябва да докладвам за това нарушение на моя инспектор.

Тя се засмя и смехът й наподобяваше звънтенето на удрящи се едно в друго изделия от китайски порцелан.

— Можете да продължите нататък, лейтенант.

Вратите се отвориха и разкриха коридор, чиито стени бяха облицовани с орехово дърво и върху които имаше закачени картини като „Вашингтон, пресичащ Делауеър“, „Последната битка на адмирал Коул“, а така също и различни извънземни пейзажи и космически битки. Въпреки че едва беше усетил спускането, Вагнер знаеше, че е слязъл три километра под повърхността на планетата през твърди пластове от гранит, подсилен бетон, плоскости от „Титан-А“ и закален срещу електромагнитни импулси метал. Въпреки тази защита, той не се чувстваше по-сигурен — съоръженията на флотското разузнаване на Рийч разполагаха със същата структура, но тя не беше спасила бедните копелета.

Излезе от асансьора, а Лисития прошепна зад гърба му:

— Бъди внимателен там вътре. Търсят си някой, на когото да отрежат главата.

Вагнер преглътна и изглади микроскопичните гънки на униформата си. Търсеше си причина да се забави — нещо, което да го задържи вън от стаята и в края на коридора, но преодоля импулса си. Никой не караше Комитета по сигурността на КУОН да чака.

Двама пехотинци на стража изпънаха тела, когато приближи към двойната врата. Те не отдадоха чест, ръцете им си останаха върху кобурите с оръжието. Гледаха право напред, но Вагнер знаеше, че ако кривне в погрешната посока, първо щяха да го застрелят и после да му задават въпроси.

Вратите безшумно се завъртяха навътре. Той влезе, а зад него те отново се затвориха и заключиха. Вагнер разпозна повечето от висшите офицери, насядали около масата с форма на полумесец: генерал-майор Никълъс Щраус, флотски адмирал сър Терънс Худ и полковник Джеймс Акерсън. Столът на вицеадмирал Уиткомб беше празен. Присъстваха и половин дузина други офицери, всички с командирски чинове, което изнервяше Вагнер. Всеки имаше табела с дисплей пред себе си и навсякъде наоколо той разпознаваше по екраните предварителния доклад и видеозаписите. Вагнер отдаде чест.

Генерал Щраус се наведе напред и изключи дисплея си.

— За бога! Не знаехме ли, че имат толкова много проклети кораби? — Той удари с юмрук по масата. — Защо, по дяволите, не знаехме за това? Кой от флотското разузнаване позволи това да ни се изплъзне?

Акерсън се облегна в стола си.

— Никой не е виновен, генерале — с изключение разбира се на Съглашението. По-загрижен съм за това как ще отговорим на нападението. Една десета част от флота ни е унищожена.

Репутацията на Акерсън го изпреварваше. Вагнер беше чувал докъде е стигал в миналото, за да се увери, че неговите операции имат приоритет пред тези на „Трети отдел“. Съперничеството му с ръководителя на програмата „СПАРТАНЕЦ-II“, доктор Катрин Хелси, се беше превърнало в нещо като легенда. Вагнер мислеше, че Акерсън е преназначен на служба на някой преден пост. Очевидно той с мъка се беше измъкнал от назначението, а това вещаеше само неприятности.

Адмирал Худ се изправи, отмести дисплея си настрана и показа, че е забелязал Вагнер. Той също отдаде чест. Адмиралът имаше безупречен външен вид, нито един побелял косъм не стърчеше от прическата му и все пак под очите му се забелязваха тъмни кръгове.

— Свободно, лейтенант.

Вагнер постави ръце зад кръста и леко разкрачи крака, но иначе не се успокои и за секунда. Никой не можеше да бъде спокоен в присъствието на лъвове, акули и скорпиони. Худ се обърна към Акерсън.

— Една десета част не е точно казано, полковник. Да изгубим една десета част от флота, означава по един кораб от всеки десет да бъде унищожен — тонът му леко се повиши. — По-скоро един от всеки десет унищожени се е измъкнал едва-едва кретащ. Било е тотална катастрофа.

— Разбира се, адмирале — кимна Акерсън, преструвайки се, че слуша, а очите му прегледаха отново доклада. Той повдигна вежди, когато забеляза клеймото с времето и датата.

— Въпреки това, има нещо, на което първо бих искал да получа отговор. — Безжизненият му поглед се закова върху Вагнер. — Времевата разлика между събитията в този доклад и сегашната…

Той отклони поглед, оставяйки мисълта си недовършена.

— Поздравления, лейтенант. Това е нов рекорд за бързо пътуване от Рийч до Земята. Особено когато знам, че сте направили изискваните от правилника произволни скокове със свръхсветлинна скорост, преди да се върнете.

— Сър! — отговори Вагнер. — Спазвах стриктно протокола Коул.

Това беше лъжа и всички в стаята го знаеха. Флотското разузнаване винаги заобикаляше протокола Коул. В този случай, най-вероятно това щеше да бъде оправдано поради ценната информация, събрана от изкуствения интелект. Все пак, ако искаха да го разпънат на кръст, всичко, което трябваше да направят, беше да проверят времето, регистрирано на двигателите на неговия праулър и да направят изчисленията.

Худ махна с ръка.

— Въпросът не е в това.

— Мисля, че точно в това е въпросът — каза рязко Акерсън. — Рийч е унищожен. Сега между Земята и Съглашението вече няма нищо, с изключение на голямо количество вакуум — това и каквато и да е там тайна, която пазим.

— Ще разгледаме практиките, прилагани от „Трети отдел“ по-късно, полковник. — Адмирал Худ се обърна към Вагнер: — Четох доклада ви, лейтенант. Изключително подробен е, но искам да го чуя и от вас. Какво видяхте? Има ли и други детайли, които сте сметнали за прекалено деликатни, за да бъдат включени в него? Кажете ми всичко.

Вагнер си пое дълбоко дъх. Той се беше подготвил за това и разказа колкото може по-точно как корабите на Съглашението са се появили в системата, разказа за храбростта, която флота на КУОН беше проявил при защитата на Рийч и за това как са се провалили и са били систематично унищожени.

— Когато Съглашението се спусна към повърхността на Рийч с тактическите си военни сили и превзе генераторите на орбиталните оръдия, настъпи краят ни. Е, аз видях само началото на края. Те опустошиха планетата, започвайки от полюсите.

Вагнер, който преди две години беше получил трета степен изгаряния от плазмени заряди на Съглашението и нито веднъж не беше изкрещял или изпуснал сълза, направи пауза и премигна, за да овладее сълзите, замъгляващи погледа му.

— Аз съм обучен във военната академия на Рийч, сър. Тя беше като дом за мен измежду всички Външни колонии.

Худ кимна състрадателно. Акерсън изсумтя. Той се отдръпна от масата, стана на крака и се приближи до едната страна на Вагнер.

— Спестете си сантименталностите, лейтенант. Вие казахте, че са опустошили Рийч? Всичко ли е унищожено?

Вагнер долови някакво предварително очакване в тона на полковника — сякаш той желаеше Съглашението да е унищожило Рийч.

— Сър — отвърна той, — преди да направя скок в хиперпространството, видях със собствените си очи унищожаването на полюсите и почти две трети от повърхността на планетата беше в пламъци.

Акерсън кимна, видимо доволен от отговора.

— Значи, всичко на Рийч е унищожено. И вицеадмирал Уиткомб. А също и доктор Хелси.

Той кимна и добави:

— Каква огромна загуба! — Но в гласа му нямаше състрадание.

— Мога само да предполагам, сър.

— Няма нужда — измърмори Акерсън. Той се върна на мястото си.

Щраус въздъхна.

— Поне имаме вашите програми за специални оръжия, Акерсън. Програмата на Хелси „СПАРТАНЕЦ-II“ беше толкова голямо…

Акерсън стрелна генерала с поглед, който би могъл да пробие и бронирана плоча. Генералът спря по средата на изречението си и затвори уста.

Вагнер стоеше абсолютно неподвижен и гледаше право напред, преструвайки се, че не е забелязал това грубо нарушение на военния протокол. Генерал да превива гръб пред по-младши офицер? Нещо странно току-що беше излязло наяве — имаше някакъв резервен план, който можеше да се сравнява с програмата „СПАРТАНЕЦ-II“, и Акерсън стоеше зад всичко това. Изведнъж полковникът беше станал много енергичен. Вагнер продължи да симулира невежество — и независимо от всичко той не срещаше погледа на полковник Акерсън. Ако полковникът заподозреше, че е разбрал какво става, копелето щеше да го затрие, за да запази тайната си от „Трети отдел“.

След неудобната тишина, която сякаш нагнетяваше атмосферата от цяло столетие, адмирал Худ прочисти гърлото си.

— А „Есенна колона“, лейтенант Вагнер? Този кораб унищожен ли е? Или е успял да направи скок със свръхсветлинна скорост? Нищо не споменавате за него в доклада си.

— Той направи скок, сър. Телеметрите показват, че „Колоната“ е последван от няколко вражески кораба, така че можем само да предполагаме каква е съдбата му. Не съм споменал „Есенна колона“ в доклада си, защото този кораб е в списъка по сигурността на „Трети отдел“.

— Добре — Худ притвори очи. — Тогава изглежда, че поне има някаква надежда.

Акерсън поклати глава.

— При цялото ми уважение към моя предшественик, д-р Хелси, комплектът от специални оръжия на „Колоната“ е нямал шанса да изпълни мисията си. Можем да смятаме всички за мъртви и най-добре се примирете с това.

— Достатъчно, Акерсън — каза Худ и го погледна намръщено. — Напълно достатъчно.

— Сър — осмели се Вагнер, — полковникът може би е прав… поне от неговата гледна точка относно мисията. Нашият агент на „Есенна колона“ ни сигнализира преди края му. Той със съжаление докладва за значителен брой спартанци, изпратени на планетата, за да защитават орбиталните оръдия на Рийч.

— Тогава те са мъртви — каза Акерсън. — Изродите на Хелси най-накрая изгубиха илюзиите си за неуязвимост.

Адмирал Худ намести челюстта си.

— Доктор Хелси — започна той бавно, преднамерено контролирайки тона си — и спартанците й заслужават най-голямо уважение, полковник. — Той се обърна с лице към него, но Худ гледаше втренчено през Акерсън. — И ако искаш да задържиш своята наскоро придобита длъжност в Съвета по сигурността, ще проявяваш това уважение към тях, или лично ще те запратя с ритник от тук до Мелбърн.

— Аз просто… — каза Акерсън.

— Онези „изроди“ — прекъсна го Худ, пренебрегвайки протеста му — имат повече потвърдени убийства, от която и да е от трите дивизии ОСБР и са наградени с всяка по-значима почетна грамота, която дава КУОН. Онези „изроди“ лично ми спасиха живота два пъти, както и живота на повечето висши офицери тук, във висшето командване. Осъзнайте тесногръдието си, полковник. Разбирате ли какво ви говоря?

— Поднасям извиненията си — измърмори Акерсън.

— Зададох ви въпрос! — изрева адмирал Худ.

— Сър — каза Акерсън, — разбирам ви напълно, няма да се повтори отново.

Лицето му беше станало огненочервено. Вагнер обаче не смяташе, че този цвят се беше появил вследствие на срама, а по-скоро вследствие на гнева.

— Спартанците — прошепна Худ, — доктор Хелси, Уиткомб. Загубихме прекалено много добри хора на Рийч. Да не споменаваме дузината унищожени кораби — той прехапа устни и те станаха тънки като бръсначи.

— Трябва да изпратим малък екип да види какво е останало — предложи генерал Щраус.

— Това не е разумно, сър — отвърна Акерсън. — Трябва да се изтеглим и да укрепим Вътрешните колонии и Земята. Новите орбитални платформи няма да бъдат позиционирани в рамките на още десет дни. Дотогава нашите отбранителни възможности ще бъдат доста слаби. Ще имаме нужда от всеки кораб, с който разполагаме.

— Хмм — изсумтя адмирал Худ. Той постави и двата си палеца под брадичката, докато обмисляше предложенията.

— Сър — обади се Вагнер, — има още един въпрос, който не съм засегнал в рапорта си. Може би не е много важен в момента, но ако обсъждаме изпращането на наблюдателен екип, мисля, че е уместно да го спомена.

— Хайде, изплюй камъчето — каза генерал Щраус.

Вагнер преглътна и овладя порива си да погледне Акерсън в очите.

— Когато Съглашението унищожава планета, то обикновено изпраща най-големите си бойни кораби, които кръстосват в орбита около нея надлъж и нашир, за да се уверят, че всеки квадратен милиметър от повърхността е бомбардиран с плазма.

— Болезнено съм запознат с доктрината на Съглашението по бомбардировките, лейтенант — изръмжа Худ, — какво имаш да кажеш за нея?

— Както посочих, те започнаха от полюсите, но сега бяха изпратили само няколко кораба. Корабите бяха разпределени на голямо разстояние един от друг по екваториалните географски ширини и нямаше други, които да им помагат. Всъщност голямо количество бойни кораби на Съглашението напуснаха системата, за да преследват „Есенна колона“.

Акерсън направи пренебрежителен жест с ръка към Вагнер.

— Рийч е опустошена, лейтенант. Ако бяхте останали да наблюдавате цялото шоу, щяхте и вие да сте мъртъв.

— Да, сър — отговори Вагнер, — ако наистина има наблюдателна мисия, бих искал да участвам доброволно в нея.

Акерсън стана и се запъти с бързи крачки към Вагнер. Той застана на сантиметри от лицето му и очите им се кръстосаха. Погледът на Акерсън беше отровен. Вагнер направи всичко възможно да не отстъпи, но не издържа. Достатъчно беше да го погледне веднъж, за да разбере, че той желаеше смъртта му, независимо от причините: поради това, че е чул за собствената му програма, алтернатива на „СПАРТАНЕЦ-II“, или поради това, че не желаеше отново неприятности на Рийч… или може би, както го предупреди Лисития, просто поради факта, че търсеше нечия глава, която да отреже.

— Глух ли сте, лейтенант? — попита Акерсън с подигравателна загриженост. Да не сте загубили част от слуха си по време на някоя битка?

— Не, сър.

— Е, ако използвате максималните възможности на онези малки праулъри за скок в хиперпространството, има риск да възникнат най-различни повреди в резултат на радиацията. Или може би травмата, която сте получили при вида на унищожената Рийч, ви е разтърсила. Какъвто и да ви е проблемът, когато излезете оттук, трябва да посетите лазарета. Там ще ви излекуват напълно, за да можете да се върнете на активна служба.

Той сви рамене.

— Нещо с вас не е наред, лейтенант, защото изглежда не ме разбирате, въпреки че думите ми са кристално ясни.

— Сър.

— Да го кажем по друг начин тогава. Не можем да си позволим да загубим дори и един-единствен кораб на КУОН, само и само за да потвърди това, което сме виждали вече дузина пъти. Рийч е унищожена.

Той се приближи с още един сантиметър по-близо до Вагнер.

— Всичко върху Рийч е разбито на парчета, изгорено, опустошено и превърнато в пепел. Всички на Рийч са мъртви. — Той мушна с пръст Вагнер в гърдите, за да подчертае това, което казва. — Мъртви. Мъртви. Мъртви.