Ерик Нюланд
Първият удар (2)

Глава 1

0622 часа, 30-ти август 2552 г. (по военния календар) / космически кораб „Есенна колона“ от Космическото командване на Обединените нации, система Епсилон Еридани, близо до космическа станция „Рийч Гама“.

Спартанец–104, Фредерик, завъртя бързо бойния нож. Пръстите му бяха доста пъргави, въпреки неудобната бойна броня „Мьолнир“, която обвиваше тялото му. Острието очерта няколко изящни дъги във въздуха. Малкото останали флотски служители на палубата пребледняха и извърнаха очи — спартанец, владеещ изкусно ножа, обикновено е причина за появата на няколко трупа.

Той беше нервен и това беше нещо повече от обичайното напрежение преди началото на поредната мисия. Първоначалната цел на отряда — залавянето на кораб на Съглашението — беше отложена поради новата офанзива на врага. Корабите на Съглашението бяха на път към Рийч — последната главна военна база от Космическото командване на Обединените нации. Фред не можеше да се начуди каква би била ползата от пехота в директна битка между два космически кораба. Ножът се завъртя.

Около него, другарите му от взвода зареждаха оръжието си, стягаха екипировка и се приготвяха за битка с удвоени усилия, след като лично капитанът беше слязъл до сборния пункт, за да информира водача на отряда, спартанец–117 — ала Фред беше вече в пълна бойна готовност. Само Кели го бе изпреварила. Той балансираше с ножа, чийто връх се опираше на бронирания му пръст. Ножът постоя там няколко секунди съвършено неподвижен. Леко смущение в гравитацията на „Есенна колона“ накара ножа да се катурне. Фред го хвана във въздуха и с едно-единствено сръчно движение го прибра в ножницата. Стомахът му се сви, като осъзна какво биха могли да означават тези колебания в гравитацията — корабът току-що беше променил курса си — още едно усложнение.

Главен командир спартанец–117, Джон, се запъти към най-близкия комуникационен панел веднага след като лицето на капитан Кийс се появи на екрана.

Фред усети леко движение отдясно — едва доловим сигнал с ръка от Кели. Той премина на индивидуална комуникационна честота, за да говори със своята колежка от отряда.

— Изглежда, че ни предстоят още изненади — каза тя.

— Прието — отговори той, — макар да мисля, че имаше достатъчно изненади за една мисия.

Кели се усмихна злорадо. Фред съсредоточи вниманието си върху разговора на Джон с Кийс. Всеки спартанец — избиран от най-ранна възраст и обучаван до съвършенство във военната наука — беше преминал няколко процедури за усъвършенстване: биохимични, генетични и кибернетични. В резултат на тези подобрения той можеше да чуе падането на карфица на земята по време на пясъчна буря и всеки спартанец в залата беше заинтересуван от това, което имаше да каже капитанът. „Ако ще пускаш спартанците в ада — беше казал веднъж старши инструктор Мендес, първият им учител, — пусни ги екипирани с добър изкуствен интелект.“

Капитан Кийс се намръщи на гледката, откриваща се от кораба, държейки в ръка лула, която беше в разрез с устава. Въпреки че гласът му беше спокоен, пръстите му бяха побелели от стискането на лулата, докато обясняваше ситуацията. Един космически кораб влязъл в дока на орбиталните съоръжения на Рийч, пропускайки да изтрие навигационните си данни. Ако те попаднеха в ръцете на Завета, врагът щеше да има карта на пътя към планетата.

— Главен командир — каза капитанът, — смятам, че Съглашението ще използва прецизни координати за космически скок на позиция точно до доковете. Те може би ще се опитат да свалят войници на станцията преди нашите оръдия „Супер МАК“ да отвеят корабите им. Това ще бъде по-различна мисия, Главен. Аз… очаквам предложения.

— Можем да се погрижим за това — отговори Главния.

Капитан Кийс отвори широко очи и се наведе напред в командирския си стол.

— Как точно ще стане това, Главен?

— При цялото ми уважение сър, спартанците са обучени да изпълняват трудни мисии. Ще разделя взвода си. Трима души ще отидат на доковете, за да бъдем сигурни, че навигационните данни няма да попаднат в ръцете на Съглашението. А останалата част от спартанците ще се приземят на повърхността, за да отблъснат нашествениците.

Фред скръцна със зъби. Ако той трябваше да избира, щеше да предпочете да се бие със Съглашението на планетата. Както своите събратя спартанци, той също ненавиждаше извънпланетарните задачи. Операцията по прехвърлянето на дока щеше да бъде изпълнена с опасности на всяка крачка — разположение на вражески сили, липса на гравитация, безполезна употреба на интелект, никаква твърда земя под краката. Все пак нямаше съмнение, че космическите операции бяха тежка задача и затова Фред имаше намерение да участва доброволно.

Капитан Кийс обмисли предложението на Джон.

— Не, Главен. Доста е рисковано — просто трябва да се уверим, че Съглашението не притежава навигационните данни. Ще използваме ядрена мина, която ще поставим близо до пръстена на доковете и ще я детонираме.

— Сър, електромагнитният импулс ще изгори изцяло проводниковите бобини на орбиталните оръдия. А ако използвате конвенционалните оръжия на „Есенна колона“, навигационните данни ще оцелеят. Ако Съглашението претърси останките, може да се сдобие с данните.

— Така е — съгласи се Кийс и потупа замислено с лулата по брадичката си. — Много добре, Главен командир. Ще направим така както предлагате. Ще програмирам курса на кораба да мине над доковете на станцията. Пригответе спартанците си и два десантни кораба. Ще ви спуснем там… — той се консултира с Кортана, — след пет минути.

— Тъй вярно, капитане. Ще бъдем готови.

— Късмет — каза капитан Кийс и дисплеят се изключи.

Фред съсредоточи вниманието си, когато Главния командир се обърна с лице към спартанците. Тъкмо започна да пристъпва напред, но Кели го изпревари.

— Главен командир — каза тя, — разрешете да водя космическата операция.

Винаги беше по-бърза, по дяволите.

— Отхвърля се — отсече Главния. — Аз ще водя тази операция. Линда и Джеймс — продължи той, — вие идвате с мен. Фред, ти ще водиш червения отряд. От теб ще зависи тактическото командване на наземната операция.

— Сър! — започна Фред, но преглътна протеста си. Сега не беше време да се подлагат заповедите под съмнение… така, както на него му се искаше. — Тъй вярно, сър!

— Сега се пригответе — каза Главния. — Нямаме много време.

Спартанците застинаха за момент. Кели извика: „Мирно!“. Войниците застанаха мирно и отдадоха отривисто чест, а Главния командир веднага им отвърна със същото. Фред превключи на комуникационната честота на червения отряд и изрева:

— Да се размърдаме, спартанци! Искам екипировката да е натоварена за деветдесет секунди и да сте завършили подготовката си до пет минути. Джошуа, поддържай връзка с Кортана и ми изпращай актуална информация от десантната зона — дори да са климатични прогнози от сателит, искам снимките, които трябваше да имам още преди минута и половина.

Червеният отряд влезе в действие. Предстартовото напрежение беше изчезнало, заменено от хладно спокойствие. Трябваше да се действа и Фред нямаше търпение да се залавя за работа.

 

 

Бордови офицер Мичел потрепна, след като количество разсеяна енергия избухна на вълни в хангара и изпари широка метър ивица от околната стена. Нажежен до червено разтопен метал се разплиска по зоната за отлитане на десантния кораб „Пеликан“.

„Майната му!“ — помисли си той и удари задържащите скоби на пеликана. Транспортният кораб с камуфлажен цвят балансира за момент върху стълб от синьо-бял огън и се изстреля с рев на двигателите от зоната за излитане на „Есенна колона“. Пет секунди по-късно настана истински ад.

Приближаващата се енергия, изригваща от водещите кораби на Съглашението пресече курса им и удари комуникационния сателит, който се разпадна на множество блестящи парчета.

— Дръжте се — предупреди Мичел пътниците в десантния кораб. — Имаме компания.

Един рояк „серафими“ — подобни на скарабей изтребители на Съглашението, се преобразува в стегната формация и, описвайки дъга в космоса, отряза пътя на десантния кораб. Двигателите на пеликана припламнаха и тромавият кораб се спусна отвесно надолу към повърхността на Рийч. Извънземните изтребители ускориха и започнаха да стрелят с плазмените си оръдия. Един от изстрелите разряза пространството откъм левия борд, на косъм от пилотската кабина на пеликана. С дрезгав глас Мичел съобщи по предавателя:

— „Браво–1“ до „Острие–26“: не бих отказал малко помощ тук.

Той завъртя пеликана ляво на борд, за да избегне масивна, смачкана отломка от патрулиращ катер, който се бе озовал прекалено близо до нападателите. Иззад почернелите от плазмата обгаряния едва успя да различи символа на Космическото командване на Обединените нации. Мичел се намръщи. Ситуацията се влошаваше за секунди.

— „Браво–1“ до „Острие–26“, къде сте, по дяволите? — изкрещя той.

Квартет от клинообразни, ъгловати изтребители се престрои на прикриваща позиция в обхвата му — това бяха тежките изтребители „Дългите мечове“.

— „Острие–26“ до „Браво–1“ — ясен женски глас проряза комуникационната честота. — Дръжте се. Всичко върви гладко днес.

Прекалено гладко. Веднага след като изтребителите заеха ескортираща позиция около десантния кораб, приближаващите кораби на Съглашението откриха баражен огън с плазма. Три изтребителя от дългите мечове, ескортиращи десантния кораб се отделиха от формацията и ускориха към вражеските изтребители. Откъм отсрещната тъмна страна на космоса проблеснаха оръдия и ракети оставиха призрачни следи. Оръдията на Съглашението разцепиха нощта и експлозии озариха небето. Пеликанът и единственият му ескорт обаче ускориха директно към планетата. Десантният кораб профучаваше покрай деформирани останки, завиваше и маневрираше, когато ракети и плазмени изстрели пресичаха курса му.

Мичел потрепери, когато оръдията от орбиталната защита на Рийч започнаха да бълват ярки, актинови изстрели. Бяла топка от разтопен метал профуча право над пеликана и ескорта му докато се промушваха под пръстенообразната структура на защитната платформа. Той насочи пеликана към планетарната атмосфера. Парообразни пламъци заблестяха около късия нос на кораба и той се разтърси от край до край.

— „Браво–1“, заемете позиция за атака — посъветва го пилотът на един от дългите мечове. — Навлизате в атмосферата с прекалено висока температура.

— Няма начин — каза Мичел. — Или ще стигнем до повърхността бързо или въобще няма да стигнем дотам. Засичам четири вражи кораба в моя обхват на три часа.

Още една дузина серафими форсираха двигатели и завиха под ъгъл към снишаващите се кораби.

— Тъй вярно, четири кораба на три часа. Аз ще се заема с тях — обяви пилотът на дългия меч. — Пратете ги в ада, като стигнете там долу.

Дългият меч се завъртя рязко и изстреля няколко ракети към формацията от кораби на Съглашението. Нямаше никакъв шанс пилотът да се справи с дузина серафими и „Острие–26“ знаеше това. Мичел само се надяваше няколкото ценни секунди, които „Острие–26“ щеше да им спечели, да бъдат достатъчни.

Пеликанът отвори входящите си клапи и запали помощните дюзи, снижавайки се към земната повърхност с хиляда и триста метра в секунда. Слабата аура от пламъци около съда избухна от червено в ослепително оранжево.

Кърмата на пеликана беше оголена от ватираните седалки, които обикновено опасваха нея и десния борд. Животоподдържащите генератори на стената между пилотската кабина и помещението за пътниците също бяха разчистени, за да се освободи допълнително място. При други обстоятелства, такива модификации биха оставили платформата за войниците необикновено оголена. Обаче сега всеки квадратен сантиметър беше оползотворен.

 

 

Двадесет и седем спартанци бяха завързани и се държаха здраво за скелета на кораба, свити в своите брони, за да неутрализират шока от светкавичното приземяване. Бронята им представляваше половин тон черна сплав със слабо светещи зелени керамични плочки с трептящи емитери, генериращи енергиен щит. Поляризираните визьори и целите шлемове им придаваха вид отчасти на гръцки герои, отчасти на танкове — те изглеждаха повече като машини, отколкото като хора. В краката им бяха завързани торбите с оборудването и кутиите с муниции. Всичко дрънчеше, докато корабът си пробиваше път през непрекъснато сгъстяващия се въздух.

Фред включи комуникационния предавател и изрева:

— Вържете се!

Корабът се наклони и се опита да запази положението си. Спартанец–087, Кели, се приближи и отвори комуникационната честота.

— Старши, ще оправим неизправностите в комуникациите, когато слезем на планетата — каза тя.

Фред потрепна, когато осъзна, че току-що е предавал на флотска честота номер 7 — беше заглушил всички кораби в обхвата. „Дявол да го вземе!“ — Той отвори индивидуална комуникационна честота към Кели:

— Благодаря — каза той.

Тя му отговори с леко кимване. Фред знаеше много добре, че не трябва да допуска такава проста грешка — и неговият заместник-командир Кели също беше объркана от издънката с комуникациите. Той искаше тя да бъде твърда като скала. Искаше всички от червения отряд да бъдат хладнокръвни и да поддържат връзка един с друг. Което означаваше, че трябваше да бъде сигурен, че държи всичко в ръцете си. Никакви грешки повече.

Провери биомониторите на взвода. Всички светеха зелено, а пулсът им беше само леко ускорен. Състоянието на пилота на десантния кораб обаче беше съвсем различно. Сърцето на Мичел биеше учестено като стрелба на щурмова пушка. Нямаше никакви проблеми с физическото състояние на червения отряд — биомониторите потвърждаваха това. Спартанците обикновено се използваха за трудни мисии. Космическото командване на Обединените нации никога не им даваше „леки“ задачи. Този път тяхната работа беше да слязат на планетата и да пазят генераторите, които захранваха орбиталния магнитен ускорител на оръдейните платформи. Флотата в космоса беше разкъсана на парчета. Масивните оръдия „МАК“ бяха единственото нещо, което спираше Съглашението да прегази техните позиции и да превземе Рийч. Фред знаеше, че ако нещо можеше да обърка Кели и спартанците, това беше да оставят зад себе си Главния и избрания от него син отряд.

Той би предпочел много повече да е със синия отряд. Беше сигурен, че всеки спартанец от неговия екип е убеден, че са се захванали с по-лесната задача. Ако космическите асове успееха да задържат атаката на Съглашението, мисията на червения отряд щеше да е като разходка в парка.

Ръката на Кели го потупа по рамото и Фред прие това като жест на солидарност. Изключителната ловкост на Кели беше увеличена пет пъти повече от енергийните вериги на нейната броня „Мьолнир“. Тя не би го докоснала „случайно“, освен ако наистина не искаше да го направи, а самият жест говореше много сам по себе си. Преди да успее да й каже нещо, пеликанът зави под остър ъгъл и стомасите на спартанците се свиха под влияние на гравитацията.

— Сега ще подруса малко — предупреди пилотът.

Спартанците подвиха колене, когато пеликанът рязко се завъртя. Ремъците на един контейнер се скъсаха и той подскочи и се залепи за стената. Комуникационният канал застина и след това предаде гласа на пилота на „дългия меч“:

— „Острие–26“, атакуван съм от вражески изтребители. Поемам тежък вражески обстрел… — Каналът изведнъж заглъхна рязко.

До пеликана избухна експлозия и парчета метал иззвънтяха в дебелия му корпус. Части от бронята се нагорещиха и заклокочиха. Енергийни заряди проблеснаха през врящия метал, изпълвайки вътрешността с дим за части от секундата, преди атмосферата под налягане в кораба да отвее мъглата през пробойната в стената му. Слънчева светлина нахлу през разкъсаната титаниева броня. Десантният кораб се наклони на една страна и Фред зърна пет изтребителя „Серафим“ на Съглашението да тръгват след тях, поклащайки се във вихъра на атмосферата.

— Трябва да ги раздрусаме — изкрещя пилотът. — Дръжте се!

Пеликанът се олюля напред и двигателите му се форсираха с пълна тяга. Стабилизаторите на десантния кораб се откъснаха и той излезе извън контрол. Спартанците се хванаха за носещите греди, а екипировката им полетя навсякъде из кораба.

— Ще бъде адски трудно приземяване, спартанци! — изсъска пилотът през комуникатора. — Автопилотът е програмиран да се движи под ъгъл. Обръщам скобите. Течението ме завлича. Ще…

Сноп светлина очерта люка на пилотската кабина и тънкото удароустойчиво стъкло се пръсна в отделението за пътници. Спартанец–029, Джошуа, беше най-близо до люка на пилотската кабина. Той се промъкна и погледна вътре.

— Плазмени заряди — съобщи. Спря за момент да си поеме дъх и добави: — Аз ще установя контрол над терминала тук.

С дясната си ръка бързо въведе команди чрез клавиатурата, закачена на стената. Пръстите на лявата му ръка се заровиха в металната преградна стена.

Кели изпълзя по шасито на кораба, задържано от въртеливото движение на излезлия от контрол пеликан. Движеше се от отделението за пътници към кърмата и натисна едно малко ключе, зареждайки експлозивите на падналия люк.

— Внимание, бомба! — изкрещя тя.

Спартанците се хванаха здраво. Люкът експлодира и изхвърча от падащия кораб. Външният корпус пламна. За няколко секунди помещението се превърна в нагорещена фурна. Кели се наведе навън от горящия кораб с елегантността на акробат, а енергийните щитове на бронята й също пламнаха.

Серафимите на Съглашението започнаха да стрелят с лазерите си, но енергията им се разсейваше от изключително нагрятата повърхност на падащия пеликан. Един от извънземните кораби излезе извън контрол, попадайки прекалено дълбоко в атмосферата, където не можеше да маневрира с лекота. Останалите промениха курса си и се върнаха обратно в космоса.

— Прекалено е горещо за тях — каза Кели. — Сега вече ще се оправяме сами.

— Джошуа — извика Фред, — докладвай.

— Автопилотът е изгубен, а контролното табло в пилотската кабина е извън строя — отвърна Джошуа. — Мога да овладея въртенето с помощта на скобите.

Той въведе съответната команда, а бордовият двигател потръпна и въртенето на кораба започна да намалява, докато въртенето беше напълно овладяно.

— Можем ли да се приземим? — попита Фред.

Джошуа не се подвоуми да съобщи лошите новини.

— Невъзможно. Компютърът няма решение за обратния курс. — Той започна да почуква бързо по клавиатурата. — Ще се опитам да спечеля колкото мога повече време.

Фред обмисли ограничените алтернативи, които имаха. Не разполагаха нито с космически парашути, нито със спускателни капсули с ракетни двигатели. Това означаваше, че имат една-единствена възможност — можеха да насочат този пеликан право към ада или да скочат.

— Пригответе се за бързо приземяване — изкрещя той. — Грабвайте екипировката си. Напомпайте хидростатичния гел на костюмите си до максималното налягане. Абсорбирайте го изцяло, спартанци — приземяваме се тежко.

Тежко приземяване беше слабо казано. Спартанците и техните брони „Мьолнир“ бяха корави. Енергийните щитове на бронята, хидростатичният гел и противодействащата енергийна верига, заедно с подсилената скелетна структура, може би щяха да са достатъчни да противодействат на такова аварийно приземяване с висока скорост, но не и да издържат на удар със свръхзвукова скорост. Това беше опасен залог. Ако Джошуа не успееше да забави падането на пеликана, щяха буквално да се размажат.

— Остават дванадесет хиляди метра — извика Кели, все още надвесена от ръба на вратата при кърмата.

Фред се обърна към спартанците:

— Пригответе се при кърмата. Скачайте по моя команда.

Спартанците грабнаха екипировката си и се придвижиха напред към отворения люк.

Двигателите на пеликана изпищяха и запулсираха, когато Джошуа изви зъбците на скобите в противоположни позиции. Намаляването на скоростта разтърси взвода спартанци и всеки се хвана или залови за нещо. Джошуа успя да накара останалите в изправност контролни клапи да заработят, ала носът на пеликана се отчупи. Свръхзвуков гръм разтърси кораба, докато скоростта му падаше под 1 мах. Скелетът потръпна и нитовете изпукаха.

— Остават осем километра, а тази тухла все още пада много бързо — извика Кели.

— Джошуа, насочи се към кърмата — заповяда Фред.

— Тъй вярно — отвърна Джошуа.

Пеликанът изстена, а скелетът му изсвистя под напрежението — след което изскърца, потръпна и се огъна. Фред постави бронирания си юмрук на стената, опитвайки се да задържи кораба цял още малко, но не успя. Бордовият двигател експлодира и пеликанът стана напълно неконтролируем. Кели и спартанците до люка на кърмата скочиха. Нямаше повече време за губене.

— Скачайте — изкрещя Фред. — Хайде, спартанци!

Останалите спартанци се промъкваха към кърмата, борейки се с центробежните сили на премятащия се пеликан. Фред сграбчи Джошуа и двамата скочиха.