Ерик Нюланд
Първият удар (13)

Глава 12

0744 часа, 30-ти август, 2552 г. (по военния календар) / система Епсилон Еридани, долина Лонгхорн, планета Рийч. Пет дни по-рано.

Облаци от дим се издигаха нагоре като скъсани завеси, огнена топка с диаметър сто метра профуча над позицията на Фред и Кели. Фред проследи следите от пламъци назад по небето и забеляза слабите очертания на дузина бойни кораби на Съглашението, обикалящи в ниска орбита. Баншито му се плъзна над върховете на дърветата надолу към планинския склон. Той форсира апарата до максималната му скорост. Кели го последва и двамата се спуснаха бързо в една долина, след което прелетяха на зигзаг над билото, където Джошуа за първи път беше забелязал нахлуващите сили на Съглашението. Той пропъди мислите за падналия му другар. Трябваше да се концентрира върху това да запази живи останалите членове на екипа си.

Фред извика на дисплея на шлема си системата с географските карти. Син навигационен маркер в центъра на топографските линии показваше тяхната позиция за отстъпление — тайното и подсигурено съоръжение за изследвания на „Трети отдел“ на флотското разузнаване, заровено под планината Менахит. Преди две десетилетия на неговото място имаше мина за добив на титан, след което изоставените тунели бяха използвани като склад, докато „Трети отдел“ не се беше нанесъл в тях, за да използва мястото за собствените си цели. „Ще трябва да намерим безопасен маршрут дотам…“ Градушка от пурпурнобели кристални късове изсвистя във въздуха, изригвайки от гората под тях. Всеки къс приличаше на кристална стрела, изстреляна от оръжията на Съглашението, но много по-голяма. Този, който прелетя покрай кабината на Фред беше с размера на ръката му.

Кели избягна един от късовете, който експлодира във въздуха. Частици, подобни на игли, рикошираха в корпуса на баншито. Един малък вторичен фрагмент проби баншито на Фред и избухна. Крехкият корпус на флаера се деформира от експлозията и апаратът потрепери.

— Спускаме се надолу! — извика той, но Кели вече се беше снижила на около десет метра под него и се беше приземила върху едно отдалечено пресъхнало речно корито. Той се отправи след нея, ориентирайки се по следите от дим.

Фред потвърди местоположението си и насочи повреденото си банши по курс, следващ проблясващото пресъхнало речно корито отдолу. Пътеката беше оставила рана в гората, която намаляваше с приближаването й към планината Менахит. С малко късмет можеха да зарежат баншите и да потичат до съоръжението на флотското разузнаване.

Над главите им духаше мандариненооранжевият северен вятър. Сребърни пластове прорязаха небето и черните облаци закипяха, осветени от яростните пламъци под тях, и се сгъстиха в буреносни масиви, разкъсвани от мълнии. Огромните бойни кораби, които бяха над главите им преди минути, ускориха към горните слоеве на атмосферата. Двигателите им изфучаха и оставиха набъбнали дири из сърдитото небе. За части от секундата паника стегна гърлото на Фред. Но школовката му надделя и умът му отново стана трезв и остър като бръснач, разнищвайки всеки факт, свързан с бомбардировките от плазма на Съглашението. Трябваше да помисли или щеше да умре. Така че започна да разсъждава.

Нещо не се връзваше. Плазмените бомбардировки на Съглашението винаги продължаваха систематично от орбита около планетата, кръстосвайки надлъж и нашир повърхността й, докато всеки квадратен сантиметър от нея не бъдеше овъглен. Корабите горе не бяха довършили работата си. Той рискува да погледне бързо надясно и наляво. Сто хиляди хектара гора — същата гора, в която Фред и неговите другари спартанци бяха обучавани от детството им — беше погълната от стени от пламъци. Към небето се издигаха спирали от горещина и гъст черен дим. Някаква вълна премина през Фред и Кели. Той не я виждаше, но я усети: хиляди мравки бяха влезли в бронята му и го хапеха. Смущения минаваха през дисплея му и изчезваха с пук. Енергията на щитовете му падна до нулата, след което те започнаха бавно да се презареждат. Гравитационните реактори на флаерите им започнаха да премигват и цвърчат.

— Електромагнитен импулс — извика Кели по интеркома — или някакъв ефект от плазмата.

— Тежко приземяване — нареди Фред.

Кели изсумтя нещастно по интеркома и го изключи.

Спуснаха се отвесно от небето, прелитайки плавно с помощта на аеродинамиката и малкото мощност, останала в баншите им. Фред насочи носа на своя апарат над скалите в пресушеното речно корито. Той избра маршрут между големи скални блокове и остри гранитни зъбци, сочещи към ивица от едрозърнест чакъл. Имаше само един проблем — два от скалните блокове бяха малко по-тъмни от останалите… и помръдваха.

Съществата бяха огромни, тежко бронирани и се движеха бавно, с премерена прецизност. Всяко от тях държеше масивна метална плоскост, подобна на щит. Фред натисна предавателя и извика:

— Издигаме се нагоре! Ловци на Съглашението под нас!

Нямаше време да избягнат новата заплаха. По-близкият ловец се завъртя фронтално към тях и редовете от наподобяващи игли сензори по гърба му припламнаха като анемона. Тромавото същество вдигна основното си оръжие — мощна огнепръскачка, и я постави на ръката си, насочена към Фред. Цевта на оръдието запулсира в зелено. Ловецът стреля. Фред рязко намали скоростта и баншито се спусна десет метра надолу. Проблесна мълния, когато кълбото от разрушителна енергия разцепи въздуха на мястото, където флаерът се намираше преди секунда.

Баншито се удари в земята, плъзгайки се между ситно натрошените скали. Разнебитеният апарат го подхвърли и метна към земята. Баншито се преметна и се разби в ловеца. Масивният извънземен вдигна дебелия си метален щит и отхвърли назад останките от самолета сякаш бяха от картон. Огнепръскачката започна да се зарежда отново. Фред потрепна и се изправи на крака, игнорирайки новата болка, предизвикана от приземяването. Имаше нужда от оръжие. Тя трябваше да почака.

Ловецът се затича тежко към него, приведе се леко и ускори. По интеркома преминаха смущения и Фред успя да чуе само една дума:

— Наведи се!

Той се хвърли на земята и се претърколи на една страна. Оставеният без пилот флаер на Кели профуча над него и се блъсна в ловеца с пълна скорост. Баншито експлодира и засипа околността с блестящи метални фрагменти. Ловецът залитна назад, когато огънят покри цялата му броня. Той продължи да се движи бавно, описвайки объркани кръгове. Фред можеше да види ярки оранжеви петна от кръвта му, които бяха оцветили скалите.

Кели се приземи на крака до него. Тя подготви една плазмена граната и я хвърли право към огромната огнепръскачка на втория ловец. Гранатата се залепи за дулото на оръжието и избухна. Пипала от енергия покриха ловеца. Оръжието изпращя и избълва дим.

Фред се осъзна:

— Бягай!

Не трябваше да влизат в близък бой с ловец. Можеха и да спечелят, но междувременно останалите наземни сили от Съглашението щяха да ги догонят. Те спринтираха към тънка просека в гората от може би последните дървета на Рийч. Ловецът, объркан от повредата в оръжието му и от окачената огнена гирлянда на събрата му, се подвоуми разколебан какво да предприеме.

— Не видя ли докато бяхме във въздуха? — попита Кели със загрижен и напрегнат глас. — Пред нас се намират половината от атакуващите сили на Съглашението.

— Наземни сили ли? — попита Фред, увеличавайки максимално скоростта си на спринтиране. — На какво разстояние са?

— На половин клик.

Това също не се връзваше. Защо разполагаха войници на планетата, ако щяха да я унищожават от орбита?

— Нещо не е наред — каза й той. — Да видим какво се гласят да правят?

Индикаторът за потвърждение на Кели проблесна в червено.

— Те са между нас и позицията за изтегляне — й каза Фред, — ще се наложи да минем край тях.

Навлязоха сред дърветата, поспряха и се огледаха назад. Ловецът се влачеше след тях, но напразно се опитваше да ги настигне. С изключение на внезапните ускорявания, ловците бяха прекалено бавни.

Бяха приклещени между наземните и въздушните сили на Съглашението и нито Фред, нито Кели искаха да изрекат на глас най-важния въпрос, който се въртеше в главите им — имаше ли въобще някаква позиция за изтегляне, която да им беше останала? Или силите на Съглашението вече бяха открили и унищожили другарите им?

Интеркомът изпука.

— „Гама“ екип, тук екип „Алфа“, приемате ли?

Фред отговори:

— „Алфа“, тук „Гама“. Чуваме ви.

Чуха се силни смущения.

— Уиткомб… прекалено много са. Приемате ли?

— „Гама“ — извика Фред, — на позицията за изтегляне е напечено! Повтарям напечено! Потвърдете.

Но по интеркома се чуваха само смущения.

— Надявам се, че са чули — каза той на Кели.

— „Червен–21“ може да се грижи за екипа си. Не се притеснявай. — Тя пропълзя напред и му махна с ръка да го последва. — Виж това.

Фред погледна през рамото и. Нямаше ловци и детекторите му за движение не засичаха нищо. Той последва Кели и разтвори клоните на един къпинов храст. На едно сечище бяха паркирани превозни средства на Съглашението, групирани в три редици по четири, танкове с минохвъргачки. Танковете имаха по два широки надлъжни стабилизатора, а под тях се намираха бронираните антигравитационни реактори. Те бяха изключително здрави и захранваха най-мощното наземно оръжие на Съглашението — енергийните минохвъргачки. Фред ги беше виждал в действие. Те изстрелваха топче от капсулирана плазма, което унищожаваше материята в радиус от двадесет метра около попадението. То стопяваше всичко — титанови брони, бетон и човешка плът. Пехотинците наричаха тези танкове „Призраци“, защото обикновено успяваш да ги зърнеш само веднъж, преди ти самият да се превърнеш в призрак.

Имаше и шепа грънтове, мотаещи се около танковете, а също и дузина от реещите се инженери от Съглашението. Инженерите се тълпяха над и под машините. По-интересно за Фред беше това, че люковете им бяха отворени.

— Не бих могла да се сетя за по-добра маскировка от пет тона съглашенска броня — прошепна Кели и тръгна напред.

Фред сложи ръка на рамото й и я задържа.

— Почакай. Помисли отново. Има две възможности. Първо, ако Съглашението е открило позицията ни за изтегляне, ние да изскочим с бълващи огън оръжия и да проправим път на екип „Делта“, за да се измъкнат.

Тя кимна.

— А другата?

— Те не знаят, че екип „Делта“ се е окопал под планината. Тогава… — Фред се поколеба, — тогава ще трябва да ги измъкнем.

Кели обмисли казаното и отвърна:

— Опасявах се, че ще го кажеш — подритна калта под нея, — но си прав.

На сензорите им за проследяване се появи сигнал, точно откъм шест часа спрямо позицията им. Обектът беше огромен и се движеше точно към тях. Изглежда ловецът бе решил да ги намери и стъпче в земята.

— Да се размърдаме — прошепна Фред.

Те прекосиха полето бързо и безшумно, без грънтовете да ги забележат изобщо и доближиха гладката повърхност на призраците. Фред посочи на Кели да върви напред и тя се промуши през най-близкия отворен люк. Малко по-късно Фред се прокрадна към следващия танк и лесно влезе в него. Той запечата люка зад себе си. Това беше едно от най-глупавите и отчаяни решения, които бе взимал. Как щяха да се промъкнат през всички тези сили на Съглашението с два танка — особено като си нямаха и понятие как се управляват?

— „Червен–1“ — каза Кели по интеркома, — готова съм за действие по твой сигнал.

Фред огледа мрачния интериор. Точно пред него имаше седалка, изградена от същия нашарен пурпурен метал като този на баншитата. Той намести масивната си фигура върху нея. Беше прекалено висок и трябваше да седи полуприведен. Холографски контролни уреди и дисплеи подскачаха във въздуха пред него и показваха цялата околност на 360 градуса. Той усети през бронираната обвивка боботенето и ръмженето на активирания танк на Кели.

Фред не разбираше никой от символите, но все пак някои му напомняха нещо. Част от тях бяха подобни на тези в баншито, но приликата спираше дотук. Той се успокои дотолкова, доколкото позволяваше ситуацията и постави ръце върху контролните уреди. Натисна един от символите, които наподобяваха ацтекска картинка — кълбо от заплетени спагети или пресичащи се отпечатъци от птичи крака. Танкът му се изкашля, изръмжа и се повдигна един метър над земята.

Фред се намръщи. Имаше късмет да го активира от първия път. Всъщност беше повече от късмет — както беше повече от късмет и това, че знаеше, че контролните уреди под лявата му ръка придвижваха танка, тези под дясната му ръка насочваха минохвъргачката към целта, а тези в центъра зареждаха основното оръдие и стреляха с него. Но Фред нямаше намерение да установява откъде знаеше това. Щеше просто да използва този обрат на ситуацията в своя полза.

— Готов съм — каза той на Кели, — да се измъкваме от този машинен парк.

— Тъй вярно — отвърна тя, опитвайки се да прикрие едва забележимите следи от очакване в гласа си.

Спартанците се обърнаха в синхрон и стреляха към далечния ъгъл на формацията от танкове. Две синьо-бели топчета от течна слънчева енергия изригнаха от призраците и избухнаха. Проблесна ослепителна светлина, разля се нагорещен до бяло огън — след което остана само гладката като стъкло земя и димящите скелети на седем други призрака.

Все още имаха късмет. Ако танковете бяха активирани и със затворени люкове, може би щяха да оцелеят при първия рунд.

Танкът на Кели се устреми напред и си проправи път, изблъсквайки настрани оцелелите танкове близо до нейния. Фред обърна, ускори до максимум и премаза една редица от отстъпващи грънтове, усещайки със задоволство глухите удари, отекващи в кабината.

Двата призрака си пробиха път през редица от дървета, натрошавайки стволовете им на трески. Отвъд лежеше основният лагер на Съглашението. Около хиляда грънтове и чакали бягаха към тях със заредени оръжия и подготвени щитове, но никой от тях не стреляше. Те преминаха покрай двата танка.

— Мислят, че сме на тяхна страна — каза Фред. — Ще искат да видят какво ги е атакувало. Нека не им показваме, освен ако не се наложи.

Индикаторът на Кели примигна в потвърждение и тя си отвори пътека през грънтове, които бързо се отдръпваха от пътя й.

На половин километър пред тях се извисяваха шестоъгълни структури от злато и сребро — това бяха защитените с щитове палатки на елитните. Имаше и половин дузина стационарни плазмени установки „Сянка“, които ги охраняваха и чак отвъд тях се простираше планината, под която се помещаваха пещерите за секретни изследвания на „Трети отдел“ на ВСР. А също и Съглашението. Без да се замисля, Фред натисна един бутон и дисплеят се увеличи. Сто инженери на Съглашението пренасяха тежко оборудване — лазерни дрелки, ленти за конвейери и гигантски, насекомоподобни машини, които изглеждаха така, сякаш могат да прокопаят цялата планина.

— Открили са пещерите — каза Фред на Кели. — Изглежда ще копаят до тях.

И отново изникваше въпроса защо? Защо не ги унищожат от орбита? Съглашението никога не вземаше пленници — с изключение на случайните скитници, които екзекутираха за забавление. Не си правеха този труд. Освен ако не се канеха да заловят екип „Делта“.

Фред активира интеркома.

— „Делта“, ако приемате, имайте предвид, че идваме към вас от юг-югоизток в два пленени призрака. Ще разберете кои точно по фойерверките. Не излизайте от прикритията си и не стреляйте по нас.

Той се обърна към Кели по индивидуалната честота на интеркома.

— Маркирай пътя, „Червен–2“! Убивай всичко пред себе си и се добери до онзи вход колкото е възможно по-бързо.

— Работя по въпроса — прошепна тя с тежък и съсредоточен глас.

Син индикатор примигна в потвърждение, но това не беше Кели. Сигналът беше обозначен като спартанец–039, Исак. Той беше член на екипа на Уил. Значи се бяха укрепили на позицията за отстъпление. Той почувства облекчение, когато разбра, че екипът му беше тук и всички бяха живи. Но все още не беше напълно сигурен — не още. Трябваше да прекоси още триста метра, всеки милиметър, от които беше покрит с масивна стена от грънтове, чакали и елитни — това беше път, водещ директно към ада.

Кели завъртя танка си и стреля към останалите призраци и грънтовете, опитващи се да потушат огъня около онези танкове, които беше вече унищожила. За части от секундата земята заприлича на повърхността на звезда. Блестеше, после потъмняваше и накрая оставаше покрита само с пепел.

Фред стреля с минохвъргачката — толкова бързо колкото захранването на танка можеше да позволи. Насочи три сребърнобели снаряда към групата от елитни и плазмени установки. Те имаха щитове, които ги предпазиха за микросекунда, преди да се претоварят и да угаснат. Проблясваха като кибритените кутии „запали навсякъде“, които използваше ОСБР, за да запалят цигарите си, осигурени чрез контрабанда.

Кели изстреля описващи дъги снаряди в стотиците грънтове и чакали, бягащи във всички посоки. Телата им се овъгляваха, преди да направят и крачка и се изпаряваха. Все едно дузина мълнии бяха ударили в центъра на лагера.

Грънтовете бягаха, навеждаха се и стреляха един в друг. Няколко чакала се опитваха да въведат ред сред дребните войници, но разгневените и ужасени грънтове стреляха и по тях.

Фред долови движение с периферното си зрение — една сянка избръмча над танка му и удар го разтърси от край до край. Това трябва да бяха баншитата. Предположението беше основателно, защото във въздуха имаше патрулиращи елитни. Той се ядоса на себе си, че не ги е забелязал преди това. Сега всичко беше вече въпрос на време. Без поддръжка от пехота, рано или късно наземните и въздушни сили на Съглашението щяха да се прегрупират и да ги унищожат.

— Да се размърдаме! — извика той по интеркома. — Прекъсваме контакт и влизаме в пещерите!

Кели стреля и си проби път през останките. Фред я остави да вземе преднина и почака с прицелването в оборудването за копаене. После стреля веднъж.

Три бързи попадения тупнаха глухо върху тавана на танка му, експлодираха и накараха зъбите му да затракат. Той стреля още три пъти в оборудването за копаене, след което използва оръдието. Танкът му потрепери и се наклони напред. Фред скръцна със зъби и се усмихна. На дисплея димът се разсея достатъчно, за да види, че лазерната дрелка, конвейерните линии и наподобяващите насекоми копачи се бяха превърнали в купчини от полуразтопена шлака.

Дисплеите се разфокусираха. „Не“ — Фред осъзна, че проблемът не беше в тях в кабината се стелеше дим.

— Над теб кръжат баншита — изкрещя Кели по интеркома. — Махай се оттам!

Фред разпечата люка и изпълзя навън. Над главата му една дузина баншита се обърнаха, за да стрелят по осакатения му танк. Фред скочи, приземи се на крака и побягна. На дисплея на шлема му се появи навигационен маркер, насочвайки го към пукнатина в склона на планината, където трябваше да се намира входът за пещерите.

Нагрят до червено боен чук го удари точно отзад — изстрелът беше от зареден до претоварване плазмен пистолет. Той залитна напред, но не загуби равновесие и продължи да бяга. Нямаше време да спира. Погледна към скалата за зареждане на щита, той беше напълно изтощен, но започваше бавно да се презарежда. Отскачаше и лъкатушеше назад и напред. Не можеше да понесе повече попадения като това.

— Побързай — каза Кели.

Той прекоси оставащите сто метра за секунди и скочи в един кратер, където преди бе имало портал на съоръжение и където се намираше входът за подземната база на флотското разузнаване. Кели стоеше, закрепена на ръба на кратера и държеше картечницата на „Глиган“. Тя се прицели над главата на Фред и засипа врага с гръмотевичен поддържащ огън. Спартанец–043, Уил, стоеше точно до нея. Фред беше развълнуван да ги види живи — и дори беше още по-развълнуван, като видя Уил да държи ракетомет „Джакхамър“.

— Слезте долу — каза Кели и посочи с глава към центъра на кратера. — Ще ви прикриваме. — Тя продължи да стреля, докато изпразни веригата с муниции на картечницата.

Уил се прицели и натисна спусъка. Ракетата проряза въздуха и дирята от сгъстен бял дим достигна до кабината на приближаващото банши. Извънземният самолет се разпадна, превръщайки се в топка огън.

Фред се обърна и видя шахта, която водеше дълбоко под земята. Един стоманен кабел, монтиран от едната й страна, се спускаше под ъгъл към дълбините. Той грабна кабела, скочи и потъна в тъмнината. Усети слаба вибрация по него — веднъж, после втори път, когато другите спартанци го последваха.

След триста метра свободно падане забеляза слаба светлина на дъното на шахтата — бледото, слабо жълто сияние на химическите светлинни пръчки. Фред стегна хватката си върху кабела и скоростта му на спускане намаля. На метър от дъното на шахтата той се пусна и се приземи на кълбо. След това се дръпна от пътя. Другите спартанци се приземиха до него.

— Оттук — каза Уил и продължи напред през комплект от врати, водещи към асансьор, които някой беше отворил със сила.

Фред забеляза, че Уил върви тежко и накуцва, и си спомни, че спартанците, които беше изпратил тук, бяха ранени. Беше иронично, че ги беше отстранил, за да не участват в най-разгорещената битка, а сега пак щяха да умрат, попадайки в друга ужасна ситуация. И все пак, още не бяха мъртви… което беше повече от това, на което можеше да се надява екип „Бета“.

Влязоха в коридор с излъскани стени от неръждаема стомана, които отразяваха като огледало и размазваха слабата светлина от химическите пръчки. Над главите им избухна огромна експлозия. Скали и мръсотия се изсипаха в шахтата, а из коридора се надигна прах.

— Противотанкови мини „Лотос“ — каза Уил. — Нещо малко, което би забавило нашите неканени гости по пътя им надолу.

Двама други спартанци, Исак и Вин, стояха от двете страни на преддверието зад барикади от скали. Те кимнаха леко на Фред и фиксираха очите и оръжията си върху края на коридора.

— Къде е останалата част от екипа? А пехотинците от рота „Чарли“? — попита Фред.

— Те не успяха — отговори Уил с равен глас. — Бяхме разделени на път за насам. — Той поклати глава. — Оттогава не сме влизали в контакт с тях.

Фред замълча за момент. Той обозначи тримата пехотинци изчезнали по време на акция, също както и останалите от екипа на Уил. Списъкът от спартанци, на които можеше да разчита, ставаше все по-кратък.

— А екип „Гама“? — попита Уил.

— Те са навън — отговори Фред. — Чух ги по интеркома, но не можах да направя нищо. Предупредих ги да не приближават тази позиция.

— Добре — прошепна Уил.

Преддверието завършваше в задънен коридор със сводеста врата.

— Скенерите за палците и ретината са повредени — обясни Уил. — Има система за достъп чрез гласова команда, която изпробвахме, но нямаше резултат. Тази врата трябва да е дебела един метър, така че без режещи инструменти или около сто килограма експлозив ще останем да си висим от тази страна.

— Говорихте ли с хората зад нея? — попита Кели.

— Каналът е отворен — каза Уил. — Но не получихме отговор. Всички от другата страна вероятно са избягали.

— Или може би не казваш това, което искат да чуят — каза Кели. Тя изсвири с уста мелодия от шест ноти.

Уил кимна.

— Не се бях досетил за това.

Мелодията беше таен код на спартанците от времето, когато бяха млади и се обучаваха на Рийч. Тя беше техният сигнал за чисто е и можете да излезете. Никой, освен спартанците и шепа избрани външни лица не знаеше за него… някои външни лица, които може би бяха тук.

Кели натисна бутона на микрофона и изсвири мелодията. След това го освободи и зачака. Часовникът на Фред отброи две минути. Прекалено дълго стояха тук, без да правят нищо, докато Съглашението над главите им несъмнено мислеше за начин да прокопае път до тях и да ги разкъса на парчета.

— Това беше добра идея — каза той на Кели. — Ще изследваме шахтата. Може би не е напълно срутена. Ще…

Някакъв механизъм каза щрак и иззад титановата врата се чу бръмчене. Спойките се отвориха със свистене и дебелата метър врата се завъртя навътре върху перфектно балансирани, безшумни панти. Ярка светлина заля коридора. Очертанията на някаква фигура се откроиха на прага. Докато дисплея на Фред се настройваше и подсилваше образа, той видя, че това бе човек със слабо телосложение — жена. Тя носеше сива надиплена пола и бял лабораторен костюм с устройство за обработване на информация, напъхано в джоба на гърдите й. Фред долови блясъка на очилата й с черни рамки и слаби двуфокусни лещи. Сивата й коса беше навита в стегнат кок.

Но лицето й беше това, което привлече и задържа вниманието му — той разпозна стегнатата гладка кожа, която се бе набръчкала само в ъгълчетата на устата й и сиво-сините й очи. Тя беше интелектът, който стоеше зад програмата „СПАРТАНЕЦ-II“ и този, който беше изобретил техните брони „Мьолнир“. Тя беше д-р Катрин Хелси.