Ерик Нюланд
Първият удар (23)

Глава 22

Време: Аномалия в записаната дата/ приблизително 0640 часа, 23-ти септември, 2552 г. (по военния календар) / система Епсилон Еридани, комплекс от тунели под повърхността на Рийч.

Джон се напрегна, гледайки хилядите съглашенци, тълпящи се по балконите около него и екипа му. Не смееше да помръдне, неговият екип беше на неправилното място, срещу прекалено много огнева мощ. Нямаше да могат да спечелят тази битка.

Върху третия балкон нагоре от пода на огромната зала, в позиция откъм шест часа, двама ловци изръмжаха гневно. Те вдигнаха огнехвъргачките си, насочиха ги и стреляха.

Кели изпревари всички — очертанията й се загубиха от скоростта и тя пристъпи пред д-р Хелси. Джон и Фред се преместиха от двете страни на Кели, докато Антон грабна адмирала и запрати по-възрастния от него мъж зад тях. Ослепителните, нагорещени до бяло плазмени изстрели се удариха в щитовете на спартанците и се разляха по гърдите им.

Щитът на Джон се изтощи напълно. Прекомерното налягане го принуди да направи крачка назад, а кожата на ръцете му се поду от мехури. После горещината изчезна и той премигна, за да се отърве от черните точки, които замъгляваха зрението му. Кели лежеше в краката му. От бронята й се отделяше пушек, а хидростатичният гел кипеше навън от аварийните клапани на лявата й страна. Още хиляди изстрели заваляха от балконите над тях и Джон инстинктивно приклекна, за да предпази своя паднал другар. Той се подпря, за да посрещне неизбежния сблъсък с горящата енергия.

Плазмени изстрели и кристални игли кръстосваха балконите над тях като паяжина от енергия. Но всеки изстрел беше насочен към двамата ловци, които стреляха към Джон и екипа му. Двойката ловци повдигнаха щитовете си в синхрон и се прикриха зад тях — дебелите четвърт метър метални плочи можеха да отблъснат огъня на почти всяко единично оръжие… но не и този безмилостен баражен залп. Мощните съглашенски войници изгоряха, щитовете и броните им също се запалиха и Джон различи очертанията им само за части от секундата, преди да бъдат изпарени. Секторът от балкона, на който се намираха, беше разбит на пух и прах и отломки валяха по пода… заедно с дузини грънтове и чакали, които бяха имали нещастието да стоят прекалено близо до тях.

Три удара на сърцето се изредиха в гърдите на Джон. Нито хората, нито домакините от Съглашението в голямата зала помръднаха.

— Какво по дяволите е това? — измърмори сержант Джонсън. — Не трябваше ли вече да сме мъртви?

Джон се свърза с биомониторите на Кели — тя беше в шок и помпите за разсейване на горещината на скафандъра й бяха напрегнати до точката на авария. Трябваше да осигури безопасността й.

От най-високия балкон един елитен на Съглашението в златна броня вдигна енергийния си меч високо във въздуха и извика. Софтуерът за превод в шлема на Джон прошепна с половин секунда закъснение:

— Хванете ги, но следващият, който стреля по свещената светлина, ще бъде одран жив! Тръгвайте!

Д-р Хелси натисна по-здраво рамките на очилата си назад към ушите, слушайки шептенето на вградения преводач.

— Кристалът — измърмори тя, — те искат кристала.

Няколко екипи от елитни се спуснаха към земята, хлъзгайки се по пластмасови въжета, светещи с призрачносин цвят. С помощта на двойните въжета, те стъпиха на пода. Стотици грънтове изпищяха от вълнение и затанцуваха от един крак на друг. Чакалите последваха своите водачи по въжетата.

— Поласки! — изкрещя адмирал Уиткомб по интеркома. — Слез тук долу колкото се може по-бързо! Имаме нужда от незабавно измъкване!

— Прието — отговори Поласки с хладния си, винаги равен глас на пилот от флота.

Фред, Грейс и Антон се обърнаха и изстреляха три залпа директно към екипа от елитни, опитващ се да се приземи на тяхната позиция. Елитните паднаха, разпръсквайки пурпурна кръв по покрития с плочи под.

Д-р Хелси натика извънземния кристал в джоба на лабораторната си куртка и коленичи до Кели. Тя провери жизнените й показатели на чипа си за обработка на данни и разтърси глава. Погледна към Джон ухилено.

— Тя е жива… на косъм. Има нужда от помощ.

— Да не бъдем груби — изрева адмирал Уиткомб. — Поздравете нашите гости с „добре дошли“, Главен командир!

— Огън по периметъра — заповяда Главния. — Поддържайте стрелбата стегната. Разпръснете се във формация „Делта“. Давайте!

Спартанците веднага пристъпиха в полукръг с щурмови пушки насочени навън. Те вдигнаха в синхрон предпазителите на оръжията си и откриха огън. Точно зад тях Локлиър, Джонсън, Хейвърсън и адмиралът заеха позиция вътре в полукръга. Те активираха и хвърляха гранати. Джон спря за момент и отправи вниманието си към Кели. Той вдигна отпуснатото й тяло от пода и го прехвърли през рамо.

Силите на Съглашението се приземиха на пода и настъпиха по-близо към тях, но не отвръщаха на огъня. Дузини елитни падаха на земята, след като бронебойни куршуми засипаха броните им и осколочните гранати избухваха с гръмотевична сила. Чакалите, които следваха господарите си по въжетата, се приземиха в средата на масовото клане, излязоха пред елитните и отвориха енергийните си щитове. Това беше типичното за елитните перчене — те трябваше да бъдат първи в битката… дори и това да означаваше да умрат за тази чест. Главния нямаше проблеми с удовлетворяването на честта им. Той пъхна нов пълнител в пушката си и продължи стрелбата.

Чакалите и елитните предпазливо напредваха към стрелящите спартанци. Втори фронт от чакали сключиха под ъгъл личните си енергийни щитове над главите си, за да се предпазят от попадането на гранати в средата на формацията им.

Спускателният кораб на Поласки се снижи от дупката в тавана, завъртя се и спря на метър от начупения, покрит с плочи под. И двата странични люка на апарата се отвориха със свистене. Джон подаде Кели на Фред, след като той се качи на борда, а Главния помогна на доктор Хелси и адмирала да се качат след него. Локлиър и другите спартанци скочиха през втория люк. Сержант Джонсън и Главния се качиха последни на борда. Веднага след като краката им докоснаха рампата и те се хванаха за дръжките, Поласки ускори и излетя.

Главният командир гледаше съглашенските сили, докато спускателният кораб се издигаше. Бяха хиляди — на пода, придържайки се към стените и заливащи балконите. Приличаха на рояци от ядосани мравки. Люкът се запечата и Главния се придвижи напред към кабината. Докато преминаваше през отделението на път за там, видя Кели. Тя се беше свлякла на пода, а тънки струйки дим се извиваха от дупките в бронята й.

Той помогна на доктор Хелси да я пристегне към пода. Очите на Хелси се бяха съсредоточили върху непостоянните жизнени показатели на ранения спартанец, които се плъзгаха по чипа й за обработка на информация. Тя постави издължения кристал до Кели… но той не остана да лежи на пода. Кристалът не се поддаваше на гравитацията, а се носеше в пространството като единият му остър, тънък край беше насочен надолу към повърхността.

— Колко странно — прошепна Хелси.

Джон също трябваше да се съгласи, че това беше необикновено. Почти толкова странно, колкото да се намираш под дулата на хиляда разгневени войници на Съглашението без нито един от тях да е пуснал и един изстрел.

— Погрижи се за нея — каза той на д-р Хелси, след което се изправи на крака и продължи към кабината.

Поласки се беше привела върху уредите за управление. Тя насочи спускателния кораб на Съглашението във възходяща траектория и влезе в дупката в тавана на огромната зала. Главният командир се хвана за стените и се закрепи. Обаче спускателният кораб забави скорост и се устреми напред така, че отново зае хоризонтално положение.

— Имаме проблем — обяви Поласки и бързо натисна уредите за управление. — Голям проблем.

Пурпурната светлина на гравитационния лъч в дупката потъмня и изглеждаше, че изчезва от полезрението… но беше болезнено да се гледа към него.

— Те ни дърпат назад — каза адмирал Уиткомб. — Ли, пропълзи отгоре и изстреляй две ракети „Джакхамър“ нагоре по тази дупка.

— Да, сър — отвърна Ли, нетърпелив да се върне към битката. Той кимна на Джон, грабна един ракетомет „Джакхамър“ и се отправи към люка.

Адмиралът се намръщи и поклати глава.

— Няма начин една ракета да успее да измине разстоянието от три километра по този тунел. Но все пак да опитаме.

Спускателният кораб спря да се издига, застопори се на едно място за момент и бавно започна да потъва обратно надолу през тунела. Ли отвори страничния люк. Интензивната пурпурна светлина от гравитационния лъч заля вътрешността на кораба.

Д-р Хелси пое рязко въздух и Главния се обърна, за да види какво я е учудило.

За момент той си помисли, че кристалът, който беше донесла със себе си, се е строшил. Но не беше точно така. Горната половина на тънкия къс се беше разцепила по дължината на страните му и се беше отворила като разцъфнало цвете. Сапфирените венчелистчета се полюляваха и когато ултравиолетовата светлина на гравитационния лъч попадна върху тях, кристалът се отвори по-широко. Страните му се усукваха и въртяха в сложен геометричен танц. Той променяше формата си и запулсира в хладен зелен цвят. Светлината във вътрешността на кораба се изчисти — всички следи от пурпурния нюанс като че ли избледняха като океански отлив.

Спускателният кораб се наклони напред.

— Какво по дяволите… — каза изненадано Поласки, грабна уредите и ги дръпна назад. Спускателният кораб изръмжа мощно и се изстреля през тунела.

— Гравитация — прошепна доктор Хелси и се взря в отворените страни на кристала. — Това нещо изкриви пространството, когато за първи път го доближихме. Очевидно влияе и върху изкуствените гравитационни полета. Нямам търпение да го занеса в някоя лаборатория.

Спускателният кораб изскочи от дупката и слънчева светлина заля вътрешността му.

Веднага след като излезе извън гравитационния лъч, кристалът се затвори обратно в себе си, прибирайки подобните на венчелистчета фрагменти и придоби формата на едно цяло, гладко парче. Д-р Хелси го дръпна и го пъхна обратно в джоба на лабораторната си куртка, след което насочи пак вниманието си към биопоказателите на Кели.

Въздухът над планината Менахит беше гъсто изпълнен с тълпи от баншита и серафими. Дългият триста метра лек крайцер също си имаше компания. Още шест крайцера на Съглашението се изправиха пред малкия им спускателен кораб и завъртяха към тях плазмените си установки.

Поредица от икони заблестяха върху пулта на Поласки.

— Те ни прихващат с оръжията си — каза тя, а спокойствието в гласа й постепенно изчезваше.

— Няма да стрелят — обяви адмирал Уиткомб. В думите му имаше стоманена решителност, сякаш това не беше негово предположение, а заповед, която щеше да е по-добре да бъде последвана от Съглашението. Той постави ръце на бедрата си и се загледа в корабите, сякаш за да накара крайцерите да се извърнат.

— Те искат това, което докторът и екипа й са открили… и го искат толкова отчаяно, че ни позволяват да стреляме по тях, без те самите да смеят да открият огън в наше направление.

— Сър — каза Главният командир — трябва да се срещнем с Кортана и пленения флагман в 7:15 часа. Това значи, че ни остават само двадесет минути, сър.

Адмирал Уиткомб погледна часовника си и след това хвърли поглед към корабите на Съглашението, събиращи се около тях и приближаващи се все повече.

— Поласки, измъкни ни оттук. Програмирай курс към мястото за среща и накарай този кафез да лети колкото можеш по-бързо!

— Тъй вярно, сър.

Поласки насочи под ъгъл кораба към горната част на атмосферата на Рийч, а небето потъмня от тюркоазно в сиво-синьо, после в среднощно синьо и накрая в мастиленочерно, изпълнено със звезди.

След като спускателният им кораб остави крайцерите назад, започна да се движи болезнено бавно в сравнение с бързите изтребители. Те се строиха около него, като четири застанаха откъм левия им борд, а четири — откъм десния. Чифт от тези изтребители с капковидна форма се построиха отпред, започнаха да намаляват скоростта си… и блокираха пътя им.

— Те искат да ни изтикат — каза Поласки и намали скоростта на кораба.

— Офицерски кандидат — каза адмиралът и внимателно постави ръка на рамото й, — изблъскай ги. С пълна скорост.

Поласки преглътна.

— Да, сър.

Едната й ръка хвана здраво предпазния колан. Другата се плъзна по скалата за скоростта на пулта за управление и я увеличи до пълна мощност. Спускателният кораб подскочи директно към серафимите на пътя им. Двата изтребителя отскочиха на три метра встрани и спускателният кораб премина покрай тях.

Локлиър погледна през страничния илюминатор и подсвирна.

— Някой друг не мисли ли, че тук е малко пренаселено? — прошепна той.

Главният командир погледна през рамото му. Имаше дузина малки бойни кораби, когато се бяха спуснали към планетата преди няколко часа… А сега имаше три пъти повече в орбита около Рийч. Виждаше: леки крайцери, които приличаха на блестящи лъчи; имаше четири транспортьора със закръглени корпуси, а пространството около тях гъмжеше от рояци серафими; имаше шепа разрушители, гладки и бързи, с блестящи плазмени установки. Мотаеха се също и останки: парчета от съглашенски кораби, въртящи се в орбита; току-що откъснати метални части от обшивката на някой кораб; заплетени тръбопроводи на плазма, все още блестящи от минавалата през тях топлина и облаци от метали, които бяха стопени и охладени до мъгли от сияещ прах.

— Кортана е била заета, докато ни е нямало — отбеляза лейтенант Хейвърсън. Той кимаше одобрително към касапницата.

Главният командир забеляза примигващи светлини в тъмното от зоните за излитане на транспортьора на Съглашението. Той активира увеличението на визьора си и видя един легион от елитни с устройства с насочващи дюзи и множество окичени кораби чистачи, излитащи от платформата.

— Единични кораби, чистачи и екипи от елитни се опитват да пресекат пътя ни — обяви Поласки. — Идват от всички кораби наоколо… — Тя направи пауза и на два пъти провери скенерите си. — Господи. Идват от всички посоки.

— Отведи ни до координатите за среща — заповяда адмирал Уиткомб. — И не щади двигателите.

— Сър — отвърна Поласки с леден глас, — това са координатите за среща.

Главният командир се огледа по всички дисплеи за пленения от тях кораб, но видя само врага.

 

 

Кортана и „Възвишена справедливост“ се появиха в пространството — всичко беше точно изчислено. Този скок изискваше прецизност до сантиметри и въпреки че тя не желаеше да си го признае, голямо количество късмет. Кортана винаги се беше чудила какво би се случило, ако кораб направеше преход към нормалното пространство прекалено близо до някоя планета или друга огромна маса — в този случай друг кораб.

„Възвишена справедливост“ премигна със светлини, оживявайки в полето от отломки във висока орбита около Рийч. Обаче, когато атомите на флагмана се сблъскаха с материята на разбитите кораби на Съглашението, които бяха скупчени на едно място в пространството, нямаше свръхмощна експлозия. Дали скоковете в хиперпространството предотвратяваха реализирането на такива явления, отклонявайки идващия кораб настрани като вода, която тече около скала в реката… или беше взела назаем малко от възникващите щастливи случайности на Главния. Стотици повредени кораби, човешки и съглашенски, се въртяха безжизнено около нея, а техните чисти траектории навяваха на предположението, че „Възвишена справедливост“ ги беше избутал встрани. Ако имаше повече време, би провела серия експерименти с кораби чистачи, за да провери хипотезата си за щастливото изместване. Но времето не беше нещо, което тя или Главния имаха в изобилие. Оставаха минути до срещата им и Кортана щеше да се нуждае от всяка милисекунда, за да направи това, което трябваше, ако някой от тях искаше да напусне системата Епсилон Еридани жив.

Тя претърси полето от останки за евентуален кандидат. Имаше само шепа съглашенски кораби. Ако КУОН беше успяло да унищожи един от извънземните кораби в битката за Рийч, то очевидно беше принудено да го изпари. Не останаха подходящи кандидати за плана й.

Кортана насочи вниманието си към огромния брой от повредени кораби на КУОН. Съглашението не трябваше да унищожава напълно някой човешки кораб, за да го изкара от тактическата ситуация на битката — един-единствен прожекторен лъч от енергия би могъл да разкъса достатъчно палуби и да убие достатъчно екипаж, за да го обезвреди. Тя се чудеше колко победени човешки кораби се носеха из околното пространство от двете й страни, носещи хиляди смели мъже и жени, които бяха умрели в сражение.

Сензорите й бързо очертаха силуетите на няколко леки кораба на КУОН. Имаше корвети с разцепени на две корпуси, от стартовите ядрени реактори, на които се изливаше радиоактивен охладител. Въпреки че бяха по-подходящи за целта й, вредите по тях бяха значителни. Тя не успя да намери един кораб с непокътнат синтезен реактор. Отбеляза местоположението на транспортьорите и тежките крайцери и ги изключи от търсенето си. Те просто бяха прекалено големи. Беше склонна да жертва маневреност и скорост… но не чак в такава степен, че да й отнеме час, за да излезе от орбита.

Така останаха разрушителите и фрегатите. Тя намери и отбеляза четиринайсет в полето от отломки. Разрушителите по същество бяха фрегати, които носеха метър и половина броня от „Титан-А“ вместо шейсетсантиметровата на своите събратя. Имаше двама кандидати — разрушителят „Тарзис“ и фрегатата „Гетисбърг“. Имаха непокътнати синтезни генератори, макар че „Гетисбърг“ беше унищожена от прожекторен лъч енергия, който бе проникнал от носа й до опашката, опустошавайки мостика и животоподдържащите системи, нейното захранване и дори магнитоускорителното оръдие на скелета й очевидно функционираха. Дори имаше още нещо — горните й възлови точки бяха непокътнати.

Кортана бързо пусна захранващ импулс през двигателите на „Възвишена справедливост“ и той бавно се понесе към „Гетисбърг“. Поспря, за да се заслуша в трафика от съобщения на Съглашението. Той се беше увеличил осемкратно в сравнение с последния път и съдържаше много обръщения към „езичниците“ на планетата и „свещената светлина“, която сега беше изложена на риск. Добре. Това означаваше, че Главния беше направил това, което можеше най-добре — да предизвиква мелета сред врага. И което беше по-важно, присъствието на „Възвишена справедливост“, носещ се сред стотици мъртви кораби, не беше забелязано.

Когато беше на километър от „Гетисбърг“, тя изключи двигателите си. С деликатни струи от дюзите приближи и завъртя кораба си, докато горната му страна се доближи успоредно до горната страна на фрегатата. Провери телеметричната система на „Гетисбърг“ и получи слаб отговор. Въведе кода за достъп, който беше бързо приет и влезе в навигационния компютър на кораба. На борда нямаше друг компютър. Капитанът на „Гетисбърг“ беше изтрил навигационната система и ИИ-то в съответствие с протокола Коул. Кортана нахлу в празните системи. „Гетисбърг“ беше развалина — всичките й дюзи бяха извън строя. Тя никога нямаше да може да се движи, отново захранвана от собствената се енергия, но сърцето й още биеше. Синтезният реактор на кораба функционираше с капацитет от 67%. Това беше перфектно.

„Възвишена справедливост“ леко се снижи надолу към „Гетисбърг“ — може би това беше първият път в историята на Вселената, когато човешки и съглашенски кораб установяваха контакт без агресивни намерения. Всички модерни кораби на КУОН бяха проектирани с възлови точки на гръбната и коремната си страна, в случай, че са прекалено повредени, за да се придвижват с помощта на собствената си енергия. На теория, друг кораб на КУОН би могъл да се скачи с него, да се свърже със системите му и да пренесе повредения. Флагманът на Съглашението имаше поредица от подобни възлови точки на горната си страна, където корабите, които бяха прекалено големи, за да паснат на зоната му за изстрелване, можеха да се скачат. Двете системи обаче бяха несъвместими.

Кортана оповести това. Тя активира седемте обслужващи чистачи на „Гетисбърг“ и инструктира инженерите на Съглашението във външния корпус на „Възвишена справедливост“ да обезопасят точките за скачване, да съединят двата кораба и да приспособят системите им за захранване. Причината за тази спасителна операция, прецизния й скок в полето от отломки и хибридното скачване беше… преди всичко енергията.

Прикритието на „Възвишена справедливост“ беше компрометирано. Съглашението знаеше, че флагманът му се контролираше от хората. Това правеше първоначалния им план за среща в орбита около Рийч невъзможен за осъществяване. Тя би могла да скочи на това местоположение и да вземе Главния, но щяха да заседнат там, докато свръхсветлинните генератори бавно се презареждат, а междувременно щяха да бъдат обградени и унищожени от армадата на Съглашението. Затова трябваше да промени тактиката си. Щеше да скочи в средата на враждебните и хитри сили на Съглашението, да грабне Главния и бързо да изскочи навън от системата. За да направи това, се нуждаеше от енергия за незабавно презареждане на свръхсветлинните генератори. Това беше енергията, която само два кораба можеха да произведат.

Енергийните накрайници се свързаха. Гигаватове енергия нахлуха от реактора на „Гетисбърг“ към енергийната решетка на „Възвишена справедливост“.

— Перфектно — измърка тя.

Беше 07:12 часа. Имаше по-малко от три минути, за да се подготви за следващата фаза от плана си.

Кортана провери отново изчисленията за това, което трябваше да представлява най-късия хиперпространствен скок, правен някога — от реещия се склад за отпадъци към координатите за среща на някакви си три хиляди километра. Тя сканира този район от пространството и откри, че той вече не е сляпо петно в отбраната на Съглашението. Имаше три пъти повече кораби в системата в сравнение с последния път, когато беше там. Кортана забеляза отвлечения от Главния спускателен кораб, издигащ се от ниските слоеве на атмосферата на Рийч, заобиколен от ято изтребители. Тя изпрати насреща им поредица от повтарящи се заповеди от главнокомандващия на флота на Съглашението:

— Не стреляйте или ще бъдете прихванати и унищожени. Езичниците са взели свещената светлина.

Това беше едновременно и добре, и зле. Добре, защото Главния и екипа му с тази „свещена светлина“ нямаше да бъдат изпарени. Но беше зле, защото всеки кораб на Съглашението в системата приближаваше към тях и накрая щяха да обкръжат, да хванат малкия апарат и да го превземат. Това също така правеше целта за скок на Кортана все по-сложна и недостижима.

Тя се увери, че плазмените й установки са напълно заредени, провери отново и оформящите магнитни бобини и стартира проверка на системите на дюзите на „Възвишена справедливост“ в случай, че нещо се случеше с изходния й скок и се наложеше да маневрира.

Времето беше 07:14:10 по военния стандарт. Така Кортана направи едно нещо, в което не беше добра — започна да чака. Петдесет секунди за ум, който можеше да направи един трилион изчисления за една секунда, бяха цяла вечност.

След трийсет секунди тя насочи енергия към свръхсветлинните генератори. Светлини като убождания от игла осеяха черния космос около нея.

След още десет секунди преработи изчисленията си, вземайки предвид леките гравитационни колебания, които многобройните кораби на Съглашението предизвикаха в околното пространство. Вакуумът около нея се разтвори и тя избра курс през „настоящето“ на нормалното пространство към „не настоящето“ на хиперпространството.

След още десет секунди написа бърза програма, за да прихване далечните кораби, намиращи се близо до точката й за изход от хиперпространството и да ги държи прихванати, когато се появи.

„Възвишена справедливост“ се придвижи леко напред към разкъсаната пролука в пространството и светлина обви съда. Корабът изчезна от полето от отломки… и се появи мигновено отново. Цялата повърхност на Рийч запълваше страничните дисплеи на десния борд. А дисплеите на левия борд бяха претъпкани с намиращите се наоколо кораби на Съглашението.

Странното съчетание от човешки и съглашенски кораби, скачени един за друг за горните си страни, появило се в средата на капана на врага, трябва да го беше объркало… никой не откри огън. Спускателният кораб беше на три километра от прихващащия лъч на десния борд на Кортана, а траекторията му по-малко или повече съвпадаше с платформата за кацане.

Тя активира D-честотата на КУОН и каза:

— Командир, превозът ви е тук.

— Прието — отвърна Главният командир. В твърдия му като скала глас нямаше напрежение. Той се беше отправил на сигурна смърт преди няколко минути, но звучеше така, сякаш се случваше това, което беше очаквал. Все едно, че беше нормална оперативна процедура.

Спускателният кораб се обърна към платформата за кацане и Кортана свали щитовете за части от секундата, достатъчно дълго, за да може малкият съд да влезе вътре, след което отново ги вдигна. Тя насочи енергия от „Гетисбърг“ към светлинните генератори на „Възвишена справедливост“ и те започнаха да абсорбират изпратените заряди.

Около трийсет и пет кораба на Съглашението я обградиха с плазмени установки, блестящи в зловещо червен цвят, приготвящи се за стрелба. Очевидно заповедта да не стрелят не се отнасяше за „Възвишена справедливост“. Кортана имаше нужда само от пет секунди, за да достигне пълна мощност — пет секунди, за да подготви добре бягството си… но пет секунди можеха да бъдат достатъчно време, за да стане център на създадено от Съглашението малко слънце.

Тя пое инициативата и стреля по близките четири крайцера. Изящна като лазер плазма се изстреля от установките й, унищожавайки съглашенските щитове и разцепвайки широко корпусите на корабите им. Когато пределно нагорещеният газ влезе в контакт с атмосферата вътре в корабите, пластмаса, плът и метал пламнаха и се разнесоха навсякъде. Два от крайцерите моментално избухнаха, след като плазмените лъчи уцелиха реакторите им. Носещи се на талази облаци от изпарен метал изпълниха тъмнината и я скриха от приближаващите кораби. Малки точки от светлина се появиха около „Възвишена справедливост“.

Грешка. Кортана провери пак изчисленията и бързо откри причината за проблема. Процедурите против провал на системите, проследяващи местните гравитационни условия, съобщаваха за аномалия. Гравитацията от Рийч вече не изкривяваше пространството… което беше невъзможно. Нямаше време за предположения. Трябваше да напусне системата или да се бие. Тя насочи „Възвишена справедливост“ към усуканото пространствено поле… и изчезна.

Вместо невидимите не измерения на хиперпространството, на мониторите на Кортана се появи обагрено в синьо поле. Това беше нещо различно — не беше претъпканият космос около Рийч или изпълненият със звезди космос на системата Епсилон Еридани. Беше някакво измерение, където не би трябвало въобще да има космос. Тя изследва това пространство със сензорите си, но обхватът й бе ограничен до хиляда километра, сякаш се намираше в обвиваща всичко мъгла.

И там тя засече обект. И още един. И после още дузина. Четиринайсет крайцери на Съглашението се появиха от синята мъгла.

— Кортана — каза Главният командир, — какъв е статусът ни?

— Какъвто е обикновено — отвърна тя. — Имаме проблеми.

Бойните кораби на Съглашението стреляха.

— По дяволите — измърмори Кортана.

Тя предприе последната си възможна стъпка — отвърна на огъня, надявайки се да повлече някои от тях със себе си в ада.