Ерик Нюланд
Първият удар (25)

Глава 24

Време: Записана [ГРЕШКА] Аномалия в датата/ неизвестна дата/ пленен спускателен кораб на Съглашението близо до „Възвишена справедливост“, в аномалния хиперпространствен балон.

Блестящите бледосини стени на спускателния кораб на Съглашението действаха потискащо, което караше Джон да се чувства леко клаустрофобично. Всъщност беше иронично, защото той винаги се намираше в своята обвиваща кожата му броня. Неговите другари спартанци седяха неподвижни в помещението до него. Фред, обозначен като „Син–2“ по време на тази мисия, беше заместник-командира на Джон. Той се беше сражавал в повече от 120 кампании, беше много добър лидер и имаше бърза мисъл. Понякога вземаше прекалено навътре отговорността за командването, поради съпричастността си с някой ранен член на неговия екип.

Ли, „Син–3“, беше специалистът на екипа по сражаване в условия на нулева гравитация. Той беше интензивно обучаван с помощта на микро гравитационно оборудване на бойни изкуства в съоръжението с екстремални условия на КУОН на Хирон в орбита около Марс. Чувстваше се като у дома си, когато беше в безтегловност, така както се чувстваха и те, когато бяха на твърда земя и Джон се радваше, че е в екипа му по време на тази мисия.

Антон, „Син–4“, тревожеше Джон. Той беше прекарал повечето от живота си с крака, здраво стъпили на земята. Беше обучаван на проследяване, маскировка и промъкване и го използваха предимно при наземни операции. Повече от един път беше показвал дискомфорт в ситуации на нулева гравитация.

Уил, „Син–5“, беше мълчалив, но никога не се беше провалял в изпълнението на мисиите си. Но той невинаги беше такъв. Когато бе по-млад, пускаше шегички и гатанки, които поддържаха висок духа на екипа. Нещо у него беше закоравяло през годините… както беше станало с всички тях. Но Уил беше загубил нещо специално.

Грейс, „Син–6“, умееше да се справя с експлозивите. Можеше да оформи заряд, за да пробие един-единствен стоманен болт със звука на шепот или да монтира сто хиляди литра керосин, за да предизвика огнена буря от ада. По ирония характерът й беше мек.

Джон активира комуникационния канал.

— Направете проверка на системите, син екип.

Пет светлинки за потвърждение примигаха.

— Това ми напомня за подводната мисия, на която ни изпрати старшина Мендес в залива Емералд — прошепна Фред, — когато повреди половината от резервоарите ни за въздух, а ние изпълнихме мисията като откраднахме неговите.

— А после — каза Антон през смях — се отървахме от него и си направихме лагер на онзи остров. Цяла седмица нямаше какво да правим, освен да палим огън на открито, да печем миди и да караме сърф.

— Мммм — добави Грейс, — калмари.

Джон се зачуди, дали заливът Емералд още съществува. КУОН беше изоставило тази колония преди десетилетие. Най-вероятно Съглашението беше унищожило този свят.

— Син екип — прозвуча гласът на Поласки по интеркома, — местните условия са спокойни, както и ще бъдат занапред. Излизаме след три, две… едно.

Джон почувства ускорението вътре в стомаха си. Той се надигна, придвижи се до люка и го отвори. Отвън, корпусът на „Възвишена справедливост“ мина покрай тях — почти всеки квадратен сантиметър от лъскавата външна сплав на флагмана беше изпъстрена с белези, оставени от горещината или от малки метеорити. Мустаци от метални пари се извиваха и блещукаха във вакуума. Върху горната палуба на „Възвишена справедливост“ той видя неясната сянка на обърнатата наопаки фрегата „Гетисбърг“ на КУОН, която учудващо още стоеше прикрепена. Тя гореше, по корпуса й зееха кратери и атмосферата излизаше от нея, но беше забележително запазена. Ако не бяха хилядите мъртви членове на флота, които несъмнено се намираха на борда, щеше да кръсти кораба „Щастливи“.

Спускателният кораб забави ход и Поласки го спря, обърна го и го спусна към повърхността на флагмана.

— Ключалката е активирана — каза тя по интеркома. — Вие сте, Главен.

— Фред, Грейс и аз ще разузнаем — каза той на синия екип. — Антон, Уил и Ли, пригответе се да придвижите оксижена и плоскостите за корпуса, които отмъкнахме от „Гетисбърг“, когато ви дадем сигнала всичко е чисто.

Джон стъпи с ботушите си върху корпуса. Магнитните им подметки се залепиха за метала с едно задоволително щрак.

Поласки беше приземила спускателния кораб на Съглашението, така че неговите мандибули обгръщаха дупката и им осигуряваха прикритие. Над главите им хиперпространството гореше. Изглеждаше така, сякаш някой беше намокрил тъмнината с реактивно гориво и я беше запалил. Кървави, кипящи струи от пламъци разкъсваха среднощно синьото небе. Метеорити проблясваха наоколо и разпръскваха разтопен метал по следите на блестящия звезден прах.

Парче с размерите на юмрук профуча покрай Главния и се заби в стената на десния борд на кораба. Искри и втечнена сплав се разляха из космоса. Щитовете му примигаха, когато отломки рикошираха от защитното поле на бронята. Трябваше да се движат бързо. Адмиралът беше прав — корабът им беше като безпомощна галера на прицел. Колкото по-бързо запечатаха дупката и се махнеха оттук, толкова по-добре.

Джон се обърна и размаха пушката си над терена. Имаше неравни сензорни разклонения, дълги километри тръби и дузина зеещи каньони в корпуса. В този безпорядък можеше да се скрие цял съглашенски легион. Не се засичаха обекти. Сензорите му също не засичаха нищо. Той пристъпи към главната захранваща тръба и прегледа дупката. Тръбата имаше диаметър пет метра и все още беше нажежена до червено, въпреки че Кортана я беше изключила преди три минути. Дупката беше кръгла, широка три метра пролука, с нащърбени ръбове, които сочеха навътре.

— Ако това беше направено от плазмено попадение — каза Грейс — металът щеше да бъде изпарен. Ако беше от удар, ръбовете щяха да бъдат остъргани от едната страна и сгърчени от другата. Дупката е била направена преднамерено.

— Отваряйте си очите на четири — каза Джон. — Имаме си компания. Предполагам, че са елитни с активирани камуфлажи. Може би някои от първоначалните членове на екипажа са още живи. „Син–3“, 4, 5, излизайте.

— Прието — отвърна Уил.

Антон се показа от спускателния кораб, претегляйки на ръка оксижена, докато Уил и Ли маневрираха с плоскостите с размери три на три метра.

— Фред и Грейс, вие грабвате оксижена — заповяда Джон. — Антон, ти заеми позиция на върха на спускателния кораб. Ли, ти заемаш позиция откъм три часа. Уил застава на девет. А аз ще застана на шест часа.

Сините индикатори за потвърждение примигаха.

Джон помогна на Фред и Грейс да нагласят плоскостите на позицията. Грейс и Фред включиха оксижена и малки точки метал с големината на топлийка се втечниха под краищата му. Душ от искри се завихри около тях в евакуираната зона като рояк от огнени мухи.

— На позиция сме, адмирале — докладва Джон. — Установеното време за поправки е две минути.

— Прието, командир — отвърна адмирал Уиткомб. Йонизацията предизвика поток от смущения по канала. — Когато приключите, обадете се и се обезопасете, защото ще ускорим незабавно.

— Да, сър.

„Дотук добре — помисли си Джон. — Само още една или две минути“.

От нищото се появи лента от плазма. Заплетеното и усукано хиперпространство около тях изпусна изстрела от кипящ огън на петдесет метра над главите им. Той се придвижи от левия до десния борд и изчезна пак в празното пространство. Интеркомът се разтресе от шума и сензорите за движение се замъглиха… както се случи и с активните камуфлажни щитове на шестимата елитни, които бавно и допреди секунда незабележимо, се прокрадваха към позицията им.

— Вражески обекти — извика Джон.

Той приклекна зад купола на едно сензорно разклонение и откри огън. Градушка от куршуми улучи най-близкия елитен смъртоносно в гърдите. Стрелбата проби щита и разкъса бронята му. Той се прекатури назад и се търкулна по корпуса. С периферното си зрение Джон видя безшумните проблясъци от дулата на екипа му. Погледна назад — Фред и Грейс не бяха помръднали. Те се взираха в нанизите от разтопена сплав под върха на оксижена им. Ако Фред можеше да прочете мислите му, би казал: „Имам нужда от още двайсет секунди, командир.“

Залп от кристални стрели, пуснати от единия елитен заля сензорното разклонение. Главния отвърна на огъня, но камуфлажът на елитния се активира и той изчезна. Друг плазмен изстрел изсъска близо до корпуса, този път на трийсет метра от левия борд. Беше като река от огън, която освети повърхността на „Възвишена справедливост“ като дузина слънца. Щитовете на Джон спаднаха до една четвърт.

— Добре, командир — каза му Фред, — аз съм…

— Стрелят! — изкрещя Поласки по интеркома.

Джон се обърна към спускателния кораб и видя трети снаряд да се материализира от гънките на заплетеното хиперпространство. Той прелетя на някакви си три метра от корпуса — точно към тях.

Уил се наведе към мястото, където спускателният кораб опираше в корпуса. Фред и Грейс се хвърлиха върху палубата. Ли стоеше на позиция и стреляше по елитните, а отблясъците от дулото на оръжието му се отразяваха във визьора на шлема му. Антон се надигна от оскъдното си прикритие на върха на спускателния кораб, но инстинктивно се наведе отново, след като един елитен стреля по него. Джон се приведе, скочи и се оттласна напред в защитената зона между челюстите на спускателния кораб.

Плазмата се разбиваше върху спускателния кораб като приливна вълна от огън. Поласки изкрещя и каналът й заглъхна. Синьо-бяла светлина изпълни полезрението на Джон, а електрическите заряди раздрусаха плътта му и се разпространиха по мускулите и сухожилията му. Засветиха предупредителни сигнали за температурата. Кипящ хидростатичен гел излизаше от аварийните канали на неговата броня „Мьолнир“.

През замъглените си очи Джон видя елитните от Съглашението да се изпаряват за части от секундата. Корпусът в долната част на „Възвишена справедливост“ се беше нагрял до блестящо жълто и започваше да омеква. След това светлината и горещината изчезнаха и потокът от огън се понесе към кърмата като опашка на комета.

Той проточи врата си нагоре, а всеки мускул в тялото му се късаше от болка. От Ли и Антон нямаше и следа. Корпусът на спускателния кораб беше стопен и деформиран като восъчна свещ, поставена под пламъка на факла. Кабината и Поласки бяха унищожени.

Биоиндикаторите му излъчваха предупредителни сигнали. Уил, Грейс и Фред лежаха до него и той не можеше да разбере дали са мъртви, или в безсъзнание. Прикрепи предпазните им въжета към палубата, след което закопча и своето.

После активира интеркома.

— Адмирале, пробойната в тръбата е запечатана, сър.

— Дръжте се, синко — отвърна адмирал Уиткомб. — Може доста да подруса.

Джон се стовари в безсъзнание на палубата.