Ерик Нюланд
Първият удар (33)

Глава 32

0530 часа, 13-ти септември, 2552 а. (поправена дата по военния календар) / на борда на пленен съглашенски спускателен кораб, в хиперпространството.

Спускателният кораб се завъртя, обърна се наопаки и излезе извън контрол. Той се премяташе и люлееше и една от поддържащите колони, която беше здраво заварена за корпуса, се огъна и скъса. Спартанците от синия екип бяха прикрепени за корпуса с бързо освобождаващи се обезопасителни колани. Никой обаче не се и замисляше за червения бутон за бързо освобождаване в средата на гърдите им. От висенето зависеше животът им.

Предният монитор беше тъмен, защото нямаше какво да видят в хиперпространството. Единствената светлина вътре в спускателния кораб идваше от химическите светещи стикове, активирани и хвърлени вътре, преди да излетят. Сега те бяха пречупени и светещото им съдържание се беше струпало на милиони микроскопични топчета в безтегловност.

Въпреки че хидростатичният гел във вътрешността на броните „Мьолнир“ беше херметизиран до максимално безопасната степен, Джон усещаше костите си така, сякаш бяха натрошени на парчета. Това диво пътуване беше започнало, след като бяха изчистили платформата за излитане на „Възвишена справедливост“ и бяха навлезли в мастиленочерната празнота на хиперпространството. Това „нормално“ хиперпространство беше нещо, което Джон не бе виждал преди това. Без изглаждащия ефект на извънземния кристал на д-р Хелси пътуването беше хиляди пъти по-зле.

Нивата на радиация рязко се повишаваха и спадаха… но досега дозировките, които поемаха в укрепения с олово спускателен кораб, бяха поносими за оцеляването им.

— Сега вече знам защо само големите кораби пътуват през хиперпространството — каза Линда.

— Знаеш ли за онези хиперпространствени сонди? — попита Фред. — Направени са почти изцяло от плътен „Титан-А“.

Главният командир провери биопоказателите на екипа си — бяха нестабилни, но все пак в рамките на нормалните операционни параметри. Сърцето на Грейс прескочи един-два удара, но после се върна към нормалния си силен ритъм. Все още нямаше също и счупени кости или показатели за вътрешни кръвоизливи. Беше добър знак и това, че синият екип беше относително спокоен с оглед на ужасната ситуация. Главния знаеше, че няма какво да направят, докато не излязат от хиперпространственото поле, генерирано от „Възвишена справедливост“.

Той стартира диагностични процедури на щитовете на своята броня „Мьолнир“. Все още се презареждаха по-бързо, в сравнение с изтощаването им от околната радиация, която се надигаше невидимо около тях. Искаше му се истинската Кортана да беше с него. Тя би казала нещо, за да го разсее.

— Статус? — попита Джон.

Четири сини светлини за потвърждение премигнаха и всичките четирима спартанци му направиха знак с палци.

Фред се обади:

— Не е толкова лошо. През последния ми десант се ударихме в Земята преди спускателния кораб. Ето това беше суровичко пътуване. Бяхме…

Спускателният кораб се наклони яростно и прекъсна разказа на Фред. Пукнатини се появиха по дължината на бронята, заварена към стената на левия борд. През пробивите се процеждаше разтопено олово.

Въпреки хидростатичния гел и подплънките, един трус блъсна главата на Главния в предната част на шлема му със сила, която беше достатъчна, за да му причернее пред очите. Друго друсване накара главата му да се блъсне в задната част на шлема му. Вътрешността на спускателния кораб потъна изцяло в мрак.

— Главен? Главен? — гласът на Кортана шепнеше по говорителя в шлема му. — Главен, отговори, моля.

Зрението на Джон се фокусира. Биопоказателите му бавно пулсираха върху дисплея на шлема. Извън дисплея беше напълно тъмно. Той активира външното си осветление и насочи главата си към вътрешността на спускателния кораб.

Неговите спартанци висяха отпуснати в обезопасителните си колани. С изключение на оловните сфери, които се бяха стопили под бронята на корпуса и втвърдили отново и които сега се носеха като мехурчета от шампанско във вътрешността на съда, нямаше друго забележимо движение.

— Успяхме ли?

— Тъй вярно — отговори клонираната Кортана. — Засичам огромно количество комуникационен трафик на Съглашението от F до K-честотите. Досега ни сигнализираха три пъти да им дадем отговор, Главен. Чакам заповеди.

— Как засичаш някакви сигнали във вътрешността на този укрепен с олово корпус?

— Корпусът е пробит на много места, Главен. А и комуникационният трафик е необичайно засилен, което показва, че силите на Съглашението са изключително близо.

— Бъди в готовност — каза й той. Натисна бутона за бързо освобождаване на обезопасителния си колан и се освободи. Изкара биопоказателите на синия екип и видя, че всички са в безсъзнание, но още живи. Грабна комплект за първа медицинска помощ, инжектира всички със слаб стимулант и ги освободи от обезопасяващите защити.

— Къде сме? — попита Уил.

Главният командир инстинктивно погледна към предните монитори, но те бяха изключени.

— Има само един начин да разберем — отвърна той. — Аз ще се заема с люка на левия борд. Фред, ти поемаш този на десния борд.

— Прието, „Син–1“ — отвърна Фред.

Главния завъртя ръчния отключващ механизъм на люка и той се отвори. Отвъд него беше кадифеночерният космос, изпълнен със звезди, които светеха в жълто, кехлибарено и червено. Той закачи една верига за скафандъра си и после за корпуса, след което наклони люка навън.

Както беше посочила Кортана, силите на Съглашението се намираха изключително близо. Един крайцер се носеше плавно и тихо покрай тях, само триста метра по-нататък. Всичко, което Джон успя да види, беше сребристият му корпус, плазмените му установки с техните странични тръби, блестящи от събраната в тях енергия и блясъкът на конусовидните му двигатели, докато ги подминаваше… След което видя и останалите.

Имаше съглашенски крайцери и по-големи транспортьори; имаше дори и по-големи съдове с по пет закръглени сегмента, които бяха два километра дълги от носа до опашката и разполагаха с дузина смъртоносни енергийни проектори. Петънца от прах се въртяха между огромните кораби — изтребители серафими, спускателни кораби и снабдени с пипала инженерни модули.

— Към колко кораба — попита той Кортана — гледаме в момента?

— Двеста четиридесет и седем бойни съда — отвърна тя. — Въз основа на цялата популация, която се наблюдава от обсега на зрителното ти поле, установявам цялостния им брой на повече от петстотин съглашенски бойни кораба.

За първи път Главния се смрази — ръкавиците му се сключиха около края на люка, а ръцете му не реагираха. Петстотин кораба? Тук имаше много повече огнева сила, отколкото някога беше виждал. Този флот лесно щеше да преодолее всяка защитна сила на КУОН, независимо от това, дали адмиралът щеше да се добере дотам, или не със своето предупреждение. Само техният начален залп щеше да бъде като приливна вълна от плазма и щеше да унищожи орбиталните крепости на Земята, преди да са дали и един изстрел.

На хиляда километра под тях, космосът зацвърча, разкъса се и още седем крайцера се появиха в нормалното пространство. Те започнаха да маневрират, за да се присъединят към останалите.

Джон осъзна, че беше виждал разрушителна сила от такава величина — Хейло. Пръстенът е бил оръжие, проектирано да убива всяка чувствителна форма на живот в рамките на дузина светлинни години във всяко направление. Той беше спрял онази заплаха. Значи можеше да спре и тази. Трябваше да го направи. Планът му включваше проникване и разрушаване на тяхната командно-контролна база. Но по какъв начин това щеше да спре тази събираща се сила? Нямаше да я спре… но можеше да спечели достатъчно време на Земята, за да се измисли план, с който да се противопостави на тази очевидно непобедима армада.

— Каза, че са ни сигнализирали три пъти? — попита той Кортана.

— Тъй вярно. Бяха любопитни относно нашия статус, но не толкова, колкото можехте да очаквате. Налице е огромен комуникационен трафик. Вероятно са се заинтересували от нас дотолкова, доколкото сме заплаха за навигацията им.

— Изпрати сигнал и обясни, че двигателите ни са осакатени и ще имаме нужда от подкрепа, за да се придвижим. Да видим, дали можем да ги накараме да ни заведат до централната станция за поправки.

— Изпращам съобщението.

Главният командир изсвири на останалите от синия екип, които виждаше.

— Време е да се събудим — каза той. — Незабавна проверка на бронята и оръжията.

Имаше пауза от няколко секунди преди светлинните индикатори за потвърждение на синия екип да запулсират върху дисплея на шлема му. Той знаеше, че те са имали същата реакция на страх и са достигнали до същите изводи като него относно мисията им. Но нямаха право да се провалят — съдбата на човечеството беше в техните ръце. Джон се огледа наоколо, за да проучи спускателния кораб.

По-голямата част от корпуса му беше олющена и отдолу се показваха оловните и титановите плоскости. Без укрепването съдът щеше да се разпадне по време на трудното пътуване през хиперпространството.

— Съглашенският командно-контролен център отговаря на молбата ни — информира го копираната Кортана. — Ще ни пренесат по маршрут, който ще ни отведе до тях за поправки. Бяха малко объркани относно това към кой боен кораб принадлежим, но аз симулирах смущения, за да скрия регистрационния номер за идентификация на кораба ни. Прекалено са заети, за да ни хвърлят поглед отблизо.

Главният командир се върна във вътрешността на спускателния кораб.

— Ще ни вземат на буксир — каза той на синия екип.

Линда се приближи към него и описа кръг във въздуха с показалеца си. Джон кимна и се обърна, за да може тя да прегледа неговия скафандър „Мьолнир“. Компютърните диагностики бяха наред, но неговите спартанци не поемаха никакви рискове, свързани с броните им. Особено в такава неравностойна ситуация.

— Наред си — каза му тя.

Джон й върна услугата като прегледа нейния скафандър. Фред и Уил бяха свършили чудесна работа, монтирайки резервните части в бронята на Линда. За разлика от първоначалното й състояние, те пасваха идеално. Той я потупа по рамото и направи знак с палеца нагоре, за да й покаже, че бронята й функционира.

— Оръдията са извадени — каза Грейс и размота брезентовите чували, които бяха завързали за корпуса. Пакетите бяха опаковани с оловно фолио, слоеве термични подплънки и един слой лента за удобство.

— Тежко или леко? — попита тя.

— Ще използваме тежките — каза Джон. — С изключение на Линда.

Линда понечи да възрази, но той обясни:

— Ще се нуждаем от теб, за да ни прикриваш в тил със снайпера си. Искам да бъдеш бърза и смъртоносна. Вземи си оръжие за близък обсег, допълнителни муниции и от каквото още имаш нужда, за да бъде снайперът ти функциониращ на бойното поле.

— Прието — каза Линда.

Гласът й беше студен, твърд и надъхан. Това беше гласът, който Джон бе чувал, когато тя докладваше, докато сваляше мишени със снайпера си около екипа му. Понякога го намираше за прекалено студен… но знаеше, че това е добър знак. Линда се приготвяше да върши това, което можеше да прави най-добре — да убива с един-единствен изстрел.

— Останалите ще вземем, каквото можем да носим. Имам чувството, че веднъж, след като влезем, няма да има връщане обратно. Ако се наложи, винаги може да се освободим от някакъв товар.

Главният командир грабна бойна пушка и чифт автоматични пистолети за близък бой. Взе и чифт заглушители за пистолетите и кобури за бедрата за по-малките оръжия. Хвана дузина осколочни гранати, напъхани в пластмасов пръстен за носене и ги прибра в лявата бедрена част на бронята си. Щеше да се нуждае и от муниции, от много муниции, ако станеше напечено. Затова си взе резервни пълнители за автоматичните пистолети и бойната пушка и ги окачи на гърдите, ръцете и дясното си бедро. Сложи и още пълнители в отсека на гърба, заедно с две противотанкови мини „Лотос“, няколко кутии експлозив C–7, детонатори, таймери, два полеви комплекта за първа медицинска помощ и фиброоптична сонда.

Докато останалата част от синия екип събираше заедно оборудването си, Джон им каза:

— Всички да държат предавателите си изключени оттук нататък.

Всички кимнаха. Със или без оловно подсилване, те бяха близо до прекалено много ослушващи се съглашенски уши, за да рискуват да ги включат.

Той се придвижи до все още отворения люк на левия борд, плъзна фиброоптичната сонда навън и я свърза с шлема си. Груби образи се появиха на дисплея на шлема му.

Стотици съглашенски кораби се тълпяха в обсега му. В средата им едно петънце блестеше и нарастваше, докато Главния видя, че беше кораб с дизайн, подобен на техния — два U-образни корпуса, всеки с размера на спускателния им кораб, сложени един върху друг. Този кораб ускори към тях и се раздели — едната му част приближи до кърмата на спускателния им кораб, а другата до носа. Звънтенето на опиращи се един в друг метални плоскости отекна по дължината на корпуса и Главния усети леко движение в дъното на стомаха си. Той погледна назад и вдигна палец към Фред, показвайки му, че транспортът е пристигнал, а Фред предаде този сигнал на останалите от екипа.

Сигналът от фиброоптичната сонда позволяваше на Главния да види, че съглашенският влекач маневрира с тях, прекарвайки ги през флота им, нагоре и отстрани около кораби със сто пъти по-големи размери от техния. От време на време се снишаваха и на екрана не оставаше нищо, освен звездите и черния космос. Главния хвърли поглед към оцветената в златисто звезда върху дисплея на шлема си и тогава видеосигналът показа планета с цвят на охра, зацапана с облаци от серен диоксид и сребърна луна в орбита около нея.

Влекачът се завъртя, за да се обърне фронтално към нов кораб в далечината. Този съд изглеждаше като два капковидни съглашенски кораба, които се бяха сблъскали, образувайки в резултат една цяла, издължена геометрична фигура с вид на осморка. Насочиха се към този кораб и Главния успя да различи повече детайли.

Спици стърчаха от тясната средна част на съда и се свързваха с тънък пръстен, който не беше забелязал преди, защото се бяха приближавали откъм ръба му. Тръби, подобни на пера стърчаха от всяка закръглена секция и се движеха бавно над централното колело. Джон присви очи, за да различи повече детайли по този необикновен кораб, но вече беше нагласил дисплея си на максималната резолюция.

Той имаше пръстен? И се въртеше? Но нали Съглашението разполагаше с гравитационна технология. Нямаха нужда от въртящи се секции, за да създават гравитация. Тогава видя нещо разпознаваемо в структурата — малки кораби, скачени с пръстена. Съглашенски крайцери и транспортьори. Трябва да бяха шейсет, свързани с централния корпус. Така титаничният изглед на тази структура си дойде на мястото. Транспортьорите изглеждаха като играчки. Двойните капковидни форми трябва да бяха трийсет километра дълги от край до край. Това вероятно беше съглашенският командно-контролен център „Непреклонният първожрец“.

Влекачът се насочи директно към станцията. Точно това беше мястото, където трябваше да отидат, така че бяха изкарали късмет… но по ирония на съдбата, това беше и последното място, където Главния искаше да бъде. Не се знаеше с какъв тип сензори разполагаше „Непреклонният първожрец“, но не можеха да рискуват. Джон се пъхна обратно в спускателния кораб и затвори люка. Премести се навътре в кораба и зачака с останалите от синия екип.

Три минути изминаха на часовника му, отчитащ хода на мисията. Джон се опитваше да контролира дишането си и да съсредоточи мислите си. Гравитацията успокои стомаха му и серия от метални прозвънтявания се разнесе по корпуса. Атмосферата нахлу със съскане през процепите на разкъсания им кораб.

Джон посочи към Фред и Грейс и след това към люка на десния борд. Те насочиха пушките си към него и закрачиха. Той посочи към Линда и към себе си и после към люка на левия борд и двамата също заеха позиция.

Главния не знаеше какво посрещане ги очаква от другата страна на люковете, но едно беше сигурно — те трябваше да застанат с лице към него и с главата напред. Нямаше къде да се скрият вътре в подсиления и прекалено натъпкан интериор на спускателния кораб.

Люкът на левия борд изпука и се отвори с писък. Линда и Джон се прицелиха с пушките си.