Ерик Нюланд
Първият удар (31)

Глава 30

0440 часа, 13-ти септември, 2552 г. (поправена дата по военния календар) / на борда на хибриден кораб „Възвишена справедливост-Гетисбърг“, на станция в системата Ериданус.

Времето изтичаше. Д-р Хелси можеше да почувства Съглашението почти до тях, както и смаляването на периметъра на възможностите й до връхче на игла. Трябваше да се погрижи само за няколко неща, преди да тръгне… преди да започне нещо, което нямаше да може да спре.

Някой приближаваше чистата зала с тежки стъпки, които можеха да бъдат само на спартанец с броня „Мьолнир“. Кели се появи и махна с ръка от другата страна на стъклената преграда, която отделяше лабораторията от останалата част на четвърти медицински център. Д-р Хелси я пусна вътре.

— Докладвам за лечението, докторе — каза тя.

Кели се поколеба за момент, когато погледна не стерилната среда, в която работеше докторката — чаши от стиропор задръстваха подносите за хирургически инструменти, термична хартия за принтиране се извиваше от биомониторите, а излъчващият радиация кристал, който бяха намерили на Рийч, стоеше върху близкия поднос за инструменти.

— Мислех, че онзи кристал е в помещението с реакторите — каза Кели. — Зад множество противорадиационни защити.

— На абсолютно безопасно място е — каза д-р Хелси. — Докато се намираме в нормалното пространство. — Тя вдигна кристала и го пъхна небрежно в джоба на лабораторната си куртка.

— Легни ако обичаш, Кели. — Докторката посочи към очертания стол за лечение. — Само още няколко инжекции и приключваме с лечението на изгарянията ти.

Кели въздъхна и седна върху наклонения стол.

Д-р Хелси махна един парцал, покриващ чифт инжектори. Тя ги пъхна в портовете на бронята „Мьолнир“ на Кели, които водеха директно към подлакътната и бедрената вена.

— Продължавай да правиш физическата си терапия и дермакортиковите стероиди ще премахнат повечето белези и ще възвърнат мобилността ти в рамките на една седмица — обясни тя.

— Седмица? — изръмжа Кели и направи усилия да се изправи. — Докторе, трябва да съм възстановена сто процента колкото се може по-скоро. Главния има мисия…

Д-р Хелси активира инжекторите и те впръскаха съдържанието си в тялото на Кели. Тя се отпусна и се смъкна обратно на масата в безсъзнание.

— Не, Кели — прошепна д-р Хелси. — Няма да участваш в мисията на Главния. Ще участваш в моята мисия.

Успокоителното в кръвта на Кели би повалило пехотинец от ОСБР във върхова форма за почти цял ден. Хелси установи, че спартанецът ще бъде в безсъзнание за малко повече от два часа. По това време и двете щяха да бъдат достатъчно далеч, така че да няма връщане обратно.

Д-р Хелси завъртя един от дисплеите към себе си. Тя въведе командата за изтриване на паметта, изчиствайки спомените на Кортана за изследването, което бяха направили върху старите кодове за заключване на ВСР. Сгъна разпечатания екземпляр на резултатите им и го прибра в джоба си.

— Кортана?

— Да, докторе? — отвърна тя. През говорителите на залата гласът й изглеждаше объркан.

— Локализирай ефрейтор Локлиър и му кажи да докладва незабавно, ако обичаш.

— Направено е, д-р Хелси.

— Благодаря ти, Кортана. Това е всичко. — И добави шепнешком толкова тихо, че само тя можеше да се чуе: — Грижи се добре за всички тях вместо мен.

Д-р Хелси нагласи масата за прегледи така, че да бъде хоризонтална, след което натовари медицинските запаси и оборудване върху долното й отделение. Най-отгоре постави чанта с четири картечници и шестнайсет пълнителя с амуниции. Намери чаша със старо хладко кафе и го изгълта чак до утайката.

Ефрейтор Локлиър се появи в отворената врата към стаята за подготовка.

— Хей, докторе. Кортана каза, че сте имали нужда от мен? — каза той кратко и ясно и поглади с ръка бръснатата си глава. — Малко съм зает в момента, така че ако това може да почака…

— Няма значение какво правиш — каза му д-р Хелси, — това е по-важно. — Тя кимна към проснатото тяло на Кели. — Нуждая се от помощта ти, за да закараме спартанец–087 до платформата за приземяване.

— Тя добре ли е? — попита той и пристъпи към нея.

— Тя е добре, но трябва да я преместя в базата на астероида. Там имат една част от оборудването, което е необходимо, за да се довърши лечението й.

Локлиър не изглеждаше убеден.

— Но аз току-що я видях…

— Тя е добре — увери го д-р Хелси. — Просто е упоена. Тази процедура е… неприятна, дори и за спартанец.

Локлиър погледна д-р Хелси в очите и след това кимна, приемайки обяснението. Той премести предната част на масата и я подкара през вратите, медицинския сектор и навън в чакащия асансьор. Д-р Хелси го следваше по петите.

Когато вратите на асансьора се затвориха, тя се обърна към ефрейтора.

— Дай си ръката, ако обичаш.

Той изглеждаше объркан, но протегна ръката си. Д-р Хелси я взе и му я върна с дланта нагоре. Беше поставила продълговатия, светещ, син артефакт в хватката му. Светлината, която се излъчваше от извънземния артефакт грееше по лицата им и правеше интериора на асансьора да изглежда по-студен.

— Това е, което Съглашението толкова отчаяно желае. Те разкъсаха Рийч, за да го намерят. Последваха ни в хиперпространството. И Поласки загина, докато го защитаваше.

Тя наблюдаваше внимателно Локлиър, преценявайки реакцията му и видя, че той леко се дръпна настрани при последната й забележка — беше улучила целта.

— И какво, по дяволите, трябва да направя аз с него?

— Съхранявай го в безопасност — каза му тя. — Пази го с цената на живота си, защото ако Съглашението някога го докопа, ще може да направи хиперпространствен скок стотици пъти по-бързо, отколкото сега. Разбираш ли?

Локлиър сключи огромния си юмрук около кристала.

— Не точно, докторе. Но мога да се грижа за него. — Той направи пауза и набърчи объркано чело. — Но защо аз? Защо не помолите някой от вашите спартанци?

— „Моите“ спартанци — отвърна д-р Хелси шепнешком — могат да получат заповед да го предадат на лейтенант Хейвърсън. А той ще рискува да го занесе на „Трети отдел“ на ВСР, дори и ако трябва да заложи на варианта Съглашението да го докопа.

Локлиър изсумтя.

— Е, както не ги харесвам много, но и аз бих го предал, ако ми заповядат. И без това какво значение има? Почти сме си вкъщи.

— Почти — повтори д-р Хелси и леко му се усмихна. — Но в момента, в който скочите, кристалът ще започне да излъчва радиация като сигнален огън. Съглашението ще намери този кораб… и може би този път ще спечели битката в хиперпространството.

Локлиър направи гримаса.

Тя задържа за миг стоманения му поглед и най-накрая пусна ръката му.

— Така, знам, че ще направиш каквото се наложи, за да попречиш този предмет да попадне в ръцете на врага.

Той кимна сурово.

— Разбирам ви, докторе. Просто и ясно. — В гласа му се долавяше респект. — Знам какво трябва да направя… разчитайте на мен.

— Добре — каза тя.

Вратите на асансьора се разтвориха. Локлиър пъхна кристала в жилетката за амуниции и закара масата в отделението за изстрелване на „Гетисбърг“.

— Къде искате да я оставя?

Отделението гъмжеше като кошер — стотици членове на екипажа на губернатор Джайлс вървяха към някакви коридори и излизаха от тях, носейки схеми върху устройства за обработване на информация и полеви мултискенери; роботизирани кукли мъкнеха дебели ракети „Арчър“, приличащи на паяци мини „Антилон“ и тънки контейнери с деутериево гориво за допълнителните реактори на „Гетисбърг“; три изтребителя „Лонгсорд“ бяха вече поправени; екзоскелети стъпваха глухо по палубата, носейки титанови плоскости, които заваряваха на мястото им.

— Там — каза д-р Хелси на Локлиър. — Занеси я до онзи кораб. Тя посочи към кораба клас „Хироптера“ на губернатор Джайлс, който приличаше на заспал прилеп. Неговата странна, ъгловата и призрачна повърхност се сливаше със сенките.

Локлиър сви рамене и подкара натоварената маса.

Доктор Хелси спря до люка на десния борд на кораба. Той беше запечатан толкова здраво, че нито една спойка не можеше да се различи. Извади термалния принтиран лист от куртката си и провери отново съдържанието му. След което докосна един намиращ се във вдлъбнатина на корпуса бутон и малка плоскост се плъзна настрани, разкривайки алфа-цифрова клавиатура. Д-р Хелси въведе дълга поредица от команди и натисна „ENTER“. Люкът се отвори със съскане. Тя се усмихна.

— Наистина, дори и Кортана не би могла да разбие кода им. — Тя махна на Локлиър да влезе вътре.

Локлиър й се подчини и вкара масата в кораба. Д-р Хелси го последва, обезопаси масата за прегледи и придружи Локлиър навън. След това се обърна и се насочи обратно в кораба.

Той закрачи назад към асансьора, след което спря.

— Докторе, когато говорихме… казахте, когато „вие“ скочите в хиперпространството. Имахте предвид, когато „ние“ скочим в хиперпространството, нали?

Доктор Хелси кръстоса за момент погледа си с неговия. След което натисна бутон във вътрешността на кораба и люкът се затвори със съскане между тях.

 

 

Главният командир излезе от асансьора и стъпи на мостика на „Гетисбърг“. Лейтенант Хейвърсън и адмирал Уиткомб се бяха взрели в дисплеите на оръжеен пулт номер едно и инженерния пулт.

— Господа — каза Главния.

Адмиралът му махна с ръка да се приближи, без да си направи труда да погледне към него. Главния имаше две задачи.

Първо, щеше да информира адмирала за своя план относно мисията за първи удар. Трябваше да го убеди, че няма риск за първоначалната им цел да се върнат на Земята и че ще има страхотна отплата, ако успеят. Единственото нещо, за което адмирал Уиткомб можеше да възрази, беше високият риск за неговия екип.

Втората задача на Главния щеше да бъде по-трудна. Той докосна джоба на колана, в който се намираха паметовите кристали на д-р Хелси. Единият съдържаше нейния анализ на начините за инфектиране с микроорганизмите на Потопа и възможностите за блокиране на заразата. Вторият съдържаше файловете, които бяха източници на това откритие и според д-р Хелси щеше да доведе до безчестната и ненужна смърт на сержант Джонсън. И все пак, ако този втори кристал можеше да даде на „Трети отдел“ по-голям шанс да спре Потопа и ако наистина тази заплаха значеше нещо след унищожението на Хейло, може би си заслужаваше живота на един човек. Може би ако сержант Джонсън знаеше това, щеше да се жертва доброволно. Дългът на Главния беше ясен — трябваше да предаде всички файлове на лейтенанта, но дълбоко в себе трябваше да признае, че не се чувстваше добре.

— Кортана. — Адмирал Уиткомб кръстоса ръце върху гръдния си кош. — Дай ми актуална информация за енергията ни.

Малкият образ на Кортана примига, оживявайки върху холографското устройство до пулта за навигация. Тя кръстоса ръце на гърдите си почти като него и в продължение на минута червени символи профучаваха по бледолилавата й кожа.

— Положението ни е почти идентично с това, описано в доклада ми отпреди пет минути, адмирале. Тестовете на реактора на „Възвишена справедливост“ и двигателите на „Гетисбърг“ протичат в синхрон и ще приключат след четирийсет минути.

— Побързай — изгрухтя адмиралът. — Не искам да съм заклещен без енергия, когато неприятелите се появят. Искам да потегля към Земята. Информирай ме за състоянието на оръжията.

— Да, сър — каза Кортана. — Плазмена установка номер едно е унищожена и няма възможност да бъде поправена. Плазмени установки две, три и четири са поправени и въпреки че чакам за енергия, за да ги тествам, вече съм провела триста и двайсет виртуални тестови стрелби с тях без нито един инцидент. Обаче установки пет, шест и седем се нуждаят от части, с които губернатор Джайлс не разполага в инвентара си. Две ракетни установки „Арчър“ на „Гетисбърг“ са напълнени отново. Това прави шестнайсет загрети ракети, в готовност за изстрелване, сър.

— Бих искал да знам откъде Джайлс има тези ракети — измърмори лейтенант Хейвърсън. — Те са взети чрез военна контрабанда от КУОН.

— Той е пират, лейтенант — отговори Кортана.

— Добра работа — каза адмиралът на Кортана. — Дръж ме в течение. Той се обърна към Главния: — Имаш ли да ми кажеш нещо, Главен?

Преди Главния да изкаже мислите си, Хейвърсън извика:

— Адмирале. — Посочи предните екрани и кораба клас „Хироптера“, който набираше скорост от сектора за излитане на „Гетисбърг“. — Мислех, че Джайлс ще остане на борда, за да надзирава поправките.

— И аз така си мислех — каза адмиралът. — Кортана, изпускала ли си от наблюдение Джайлс?

— Не, сър, но може би това ще ви е интересно. — На екрана се появи груб видеосигнал, показващ Локлиър, д-р Хелси и един спартанец върху медицинска маса да се качват на борда на кораба. — Локлиър ги остави в кораба, сър. Д-р Хелси и спартанец–087 са излетели.

— Кортана — изрева адмиралът. — Свържи се с този кораб. Веднага.

— Свързвам се.

Губернатор Джайлс се появи на преден екран номер едно.

— Адмирале — каза той с нервна усмивка. — Току-що видях кораба си да напуска платформата за излитане. Може би вие сте в състояние да ми обясните, защо си присвоявате личната ми собственост, когато не съм показал нищо, освен добра воля относно…

— Почакай с прибързаните си заключения, губернаторе — озъби се адмирал Уиткомб. — Почти съм открил кой ви е задигнал кораба и какво точно става. Кортана, има ли някакъв отговор на нашите сигнали?

— Засичам автоматизиран код, сър — каза тя. Устата й се отвори от учудване. — Код 3–9–2 на КУОН.

— 3–9–2? — попита адмиралът. Той се взря в космоса, опитвайки се да си припомни неясния код.

Главния прочисти гърлото си и му каза:

— Адмирале, това е официален код за „липса на отговор“, сър. Специалните бойни подразделения го използват, за да игнорират сигнализацията… поради високия приоритет на мисиите им.

— По дяволите. — Лицето на адмирала почервеня и той стисна зъби. — Искаш да кажеш, че докторът току-що ми каза да вървя по дяволите?

На предния екран хироптерата с подобните си на прилеп крила, почти невидими на фона на черния космос, внезапно ускори. Малки точки от светлина се появиха около съда, който се удължи и замаза. Корабът изчезна.

— Преход към хиперпространството — каза Кортана.

— Мислех, че ми каза — промълви адмиралът бавно, обръщайки се към Хейвърсън, — че онзи кораб е заключен. Че онези животоподдържащи компоненти са били демонтирани, когато е бил изваден от употреба. Че няма начин той да направи скок в хиперпространството?

— Да, сър, казах това.

— А бихте ли се погрижили да обясните, защо онзи кораб току-що изчезна, лейтенант?

— Да, адмирале. Сгрешил съм — отвърна Хейвърсън, без да го поглежда в очите. — Д-р Хелси очевидно е намерила начин да надхитри заключващите механизми на ВСР в системите на кораба.

На екрана Джайлс каза:

— Това е изключително неприятно, адмирале. Очаквам да получа компенсации…

— Можеш да бъдеш сигурен, че е неприятно — каза адмирал Уиткомб. — Само ако знаех, че можем да използваме този кораб, за да направим скок към Земята… щях да съм го направил преди час. Кортана, каква е траекторията му?

— Не е насочена към Земята — каза Кортана. — Курсът на д-р Хелси не сочи към някоя от системите в моята база данни.

Адмиралът прегледа предния екран — лицето на Джайлс, празното звездно пространство и застиналата видеокартина на д-р Хелси и Локлиър на платформата за излитане.

— Искам ефрейтор Локлиър веднага тук на мостика. Лейтенант Хейвърсън, нека Кортана локализира местонахождението му. След което искам вие лично да ескортирате пехотинеца от ОСБР дотук.

Хейвърсън преглътна.

— Да, сър. — Той закрачи към асансьора, а Кортана му каза: — Той се намира на палуба B, лейтенант, в склада за медицински консумативи. Не отговаря на сигналите ми по интеркома. — Асансьорът се затвори.

— Главен, ти сядаш на инженерната станция — каза адмиралът. — Оперирай също и с навигационния пулт.

— Да, сър. — Джон се придвижи към мониторите на инженерната станция. Имаше още трийсет и пет минути до изпробването на реакторите и двигателите.

— Засякох обекти — каза Кортана, — поемащи по курс 0–3–0 по плоскостта на слънцето. Първо — коригират курса си и второ — това са съглашенски крайцери. Не мърдат. Може би са ни забелязали.

— Никога не вали, когато има мусони — обяви адмиралът. — Няма как да не ни видят, Кортана, с цялото това бръщолевене по предавателите, всичките тези кораби и изтичаща радиация. Обзалагам се, че сега просто се чудят кой е най-добрият начин, по който да ни убият.

Губернатор Джайлс се обърна към някого извън екрана и след това каза:

— Адмирал Уиткомб, с оглед на развитието на ситуацията, бих желал да евакуирам хората си от „Гетисбърг“ и да се погрижа за безопасността им.

— Разбира се, губернаторе. Направете каквото трябва.

Екран номер три се изключи и звездите се появиха отново.

— Аз също ще направя каквото е необходимо — каза адмирал Уиткомб. — Кортана, задръж изпробването на реактора и двигателите.

— Сър? Има рискове от…

— Искам ги включени сега. Не ми казвай какви са рисковете. Просто го направи.

— Да, сър — отвърна тя.

— Главен командир, пригответе тази каруца да се раздвижи и застане на пръсти. Ще се нуждаем от всички номера, записани в книгите, за да се справим с два крайцера.

— Тъй вярно, адмирале. — Главния забеляза спирането на тестовия цикъл и рестартирането на реакторите на „Възвишена справедливост“. Индикаторите за радиация почервеняха, след което паднаха до дебелината на косъм… което технически се смяташе за безопасно ниво. Двигателите на „Гетисбърг“ оживяха с боботене. Главния усети вибрациите по палубата на половин километър разстояние. — Реакторите са загрети, сър — докладва той.

Адмиралът видя как флотът на Джайлс от единични кораби и техници с реактивни раници изостави „Гетисбърг“, скупчи се на рояци сред черния космос и се изтегли назад към безопасния астероид.

— Като плъхове, които напускат потъващия кораб — каза си той на глас.

Главният командир не беше сигурен дали това е отправен към него въпрос, но реши все пак да отговори.

— Те са просто хора, които искат да живеят, сър.

Адмиралът кимна.

— Съглашенският крайцер ускорява — обяви Кортана. — Поема по вектор извън системата. Започва преход към хиперпространството.

— Главен, размърдайте тази каца. Веднага! Ускорете до половината на максималната за нас скорост.

— Да, сър. — Джон въведе командите. — Ускорявам на половина от максималната скорост. — Предупреждението за радиация от реактора на „Възвишена справедливост“ премигна, но се стабилизира и спадна.

Комбинираната маса на двата скачени кораба изстена, когато техните наскоро ремонтирани надстройки преодоляваха инерцията.

— Загрей плазмените ни установки, Кортана.

— Да, сър… — Полупрозрачната й холограма с цвят на лавандула избледня до леденосиньо. — Сър, засичам още обекти на края на системата. Три са. Не… засичам още преходи от хиперпространството, преброявам осемнайсет, но вече са тридесет съглашенски кораба от различни класове. Те са на позиция 0–3–0. Заемат позиция 0–9–1, 1–8–0… Сър, те ни обграждат.

Звездната система изчезна за части от секундата и се появи карта на системата Ериданус с малки триъгълничета върху нея, които представляваха съглашенските кораби, обграждащи периметъра. Картата се завъртя в профил и разкри половин дузина допълнителни кораби, разпръснати по дължината на надир и зенит на системата.

Адмирал Уиткомб се загледа в картата и поклати глава.

— Знаеш ли историята за Аламо, Главен?

— Да, сър. Прочутата обсада с шепа защитници, които успяват да задържат превъзхождащите ги сили.

Адмиралът се усмихна.

— Тексаски защитници, Главен — има голяма разлика. Полковник Уилям Барет Травис със сто и петдесет мъже е задържал повече от две хиляди мексикански нашественици. Те били обградени в малък форт и се сражавали като диви котки. По-късно Травис получил шепа мъже за подкрепление — тридесет и двама. — Усмивката на адмирала се стопи. — Знаеш ли, че вътре в този форт е имало също и петнадесет цивилни? — Той погледна отново картата. — Така, и когато битката свършила, Травис и мъжете му били мъртви, но това струвало на врага живота на шестстотин души.

— Като битката за Термопилите — отбеляза Главния.

— Но при Аламо е имало оцелели, цивилните са останали живи. — Той се обърна към Главния. — Мислиш ли, че някой ще оцелее след тази битка? Има ли според теб начин тя да бъде спечелена?

Главният командир се опитваше да се сети за някакъв начин, по който тази битка можеше да бъде спечелена. Тридесет съглашенски кораба срещу техния повреден хибриден съд. Към това трябваше да се добави и необходимостта да се защитава екипажа на губернатор Джайлс. Можеше ли той да вземе на абордаж един от съглашенските кораби? Да занесе със себе си и Кортана, която да проникне в системите им и да разпространи сигнали с фалшиви заповеди? Но те щяха да забележат, че приближава. А дали имаше сляпо петно, което можеше да използва, за да се промъкне? Все пак, как щеше да се скрие от останалите кораби от флота им? Докато изпълнеше плана си, „Гетисбърг“ щеше да е станал на разтопен къс метал.

— Това беше риторичен въпрос, Главен — каза адмиралът.

— Да, сър — отвърна Джон. — С оглед на ситуацията, ресурсите и решителността на врага ни, не виждам начин да спечелим… или да оцелеем.

— Нито пък аз. — Адмирал Уиткомб се изпъна. — Кортана, приготви се за скок. Главен, ускори до флангова скорост по курс 0–5–5 на 2–9–0. Пригответе се да направите преход навън от нормалното пространство по мой знак.

— Да, сър — отговориха Главния и Кортана в синхрон.

— Оставяме ли губернатор Джайлс и хората му? — попита Кортана.

Адмирал Уиткомб замълча за момент, след което отговори:

— Да. Това не е битката при Аламо и аз не съм полковник Уилям Барет Травис, въпреки че много бих искал. Не, ние ще избягаме. Ще разменим стотици човешки животи за милиарди.

Главният командир разсеяно докосна торбичката на колана си и паметовите кристали на д-р Хелси издрънчаха.

— Това ли е правилното нещо, което трябва да направим, сър?

— Правилното нещо? — въздъхна адмирал Уиткомб. — По дяволите синко, това може би не е правилното нещо. Лично аз бих предпочел да се бия и да умра в битката, завличайки всяко едно от онези съглашенски копелета с мен. Но нямам свободата да направя този избор. Моят дълг е ясен — да защитавам мъжете и жените от планетата Земя, а не шепа пирати и изгнаници. — Той затвори очи и добави: — Логиката на ситуацията е кристално ясна, мамка му. Дори и да останем да се бием… накрая всички просто ще бъдат мъртви.

— Капацитаторите са на пълна мощност — обяви Кортана. — Правя подготовка за влизане в хиперпространството. Чакам заповедите ви, сър.

Главният командир видя енергията от реактора на „Възвишена справедливост“ да спада до пет процента. Петънца от синьо-зелена светлина се появиха на предния екран, а звездите се разтегнаха и размазаха като водна повърхност. Но нещо не беше в ред — щитовете на бронята „Мьолнир“ на Главния командир се накъдриха. Мониторите за радиация се разстроиха. Откъде идваше тя?

— Стотици за милиарди — прошепна адмиралът. — Проклет да бъде този дълг… ще горя в ада заради това. — Той пое дълбоко въздух и затвори очи. — Давай, Кортана. Измъкни ни оттук. И дано Господ ми прости.

 

 

Ефрейтор Локлиър подсвирна и роботизираната кукла го последва послушно. Клатушкащият се робот беше отрупан с пушки, пистолети, кутии с муниции и достатъчно експлозив на пяна С–7, за да се взриви половинкилометров кратер в стената на „Гетисбърг“. Той отиде до товарния асансьор и продължи с него към палуба В. Беше видял в инвентара на „Гетисбърг“, че това е мястото, където складират медицинските консумативи… и искаше няколко контейнера биопяна, която беше подходяща за изключително добре планираната, самоубийствена мисия на Главния командир. Не че Локлиър имаше нещо против една добра самоубийствена мисия. Беше участвал в безброй такива преди и изглежда, че те му даваха най-голямо основание да се перчи. Само че сега, след толкова много битки искаше просто да си почине — двадесет и четири часа сън и малко разпускане.

Той безцелно дръпна кърпата, завързана на бицепса му.

— По дяволите, момиче — прошепна той. — Защо трябваше да умираш? Имах планове за нас двамата.

Къде му беше мозъка, че да се занася по жена? И каква щеше да е ползата от един флотски пилот? Неговият взвод щеше да се напикае от смях, ако научеше… само че те всички също бяха мъртви.

— Майната му — каза Локлиър. — Все още съм жив. Няма да умра. И няма да се чувствам виновен, за каквото и да е от това.

Той се засмя и си каза:

— Все пак цялата Вселена не е хукнала да ме убива. — Локлиър се обърна към роботизираната кукла: — Нали така, амиго?

Стъпалата му се завъртяха и плоската кукла се обърна надясно.

— Не, не спирай. — Той въздъхна. — Господи, трябва да си купя билет за напускане на това подразделение. След което ще поканя един от спартанците на среща… ако въобще успея да различа момчетата от момичетата в техния взвод. — Той потръпна.

Вратите на товарния асансьор се отвориха със скърцане, Локлиър пристъпи навън и подсвирна на куклата да го последва.

Складово отделение номер две имаше поставки и рафтове, които се издигаха на пет метра от палубата към тавана. Той зашари с фенерчето по неравните повърхности. След което забеляза един пулт и терминал в ъгъла.

— Здравей, инвентарен контрол — каза той. — Мястото, където можеш да отидеш за нещо вкусно в компанията на флотските пехотинци. — Той закрачи по палубата, седна на пода и въведе команда за търсене на етилов алкохол за лечебни цели.

В слушалката му прозвуча сигнал и гласът на Кортана каза:

— Ефрейтор Локлиър, имам спешна молба от адмирал Уиткомб…

Локлиър смачка предавателя си.

— Стига толкова бърборене, госпожице — измърмори той. — Барът току-що отвори.

Местоположението на MED34-CH₃CH₂OH се появи на екрана.

— Б-и-н-г-о — изпя той.

Локлиър скочи на крака.

— Хайде, амиго. Ние двамата ще си спретнем едно парти.

Палубата под краката на Локлиър се наклони.

— Какво по…? Движим ли се? — Той обърна дисплея за инвентара към лицето си и въведе команда, за да превключи към сигнал от външната камера.

Край тях преминаваха скалисти астероиди — не, по-скоро „Гетисбърг“ се движеше. Локлиър присви очи и видя син проблясък. Той увеличи тази част от екрана и забеляза дузина неясни сини проблясъци от конусовидни двигатели и пулсиращите странични тръби, запълнени с плазма. Това бяха съглашенски кораби.

— А, по дяволите — каза той и се дръпна назад към палубата. — Толкова за щастливия час.

Нещо се размърда в жилетката му. Локлиър бръкна в джоба си и извади кристала, който д-р Хелси беше поверила на неговите грижи. Издълженият камък се загърчи, страните му се раздвижиха и се пренаредиха като парчетата на пъзел. Той забеляза същия син цвят като този на монитора — малки точици от разтегнато пространство, които бяха първият признак за осъществяващ се скок в хиперпространството.

— Няма да участвам в още една битка в хиперпространството — процеди през зъби Локлиър. — Няма да им позволя да ни последват. Нито ще позволя на това нещо да изпрати забележими сигнали към всеки съглашенски кораб в Галактиката.

Той грабна един контейнер със С–7 от роботизираната кукла и пусна кристала на д-р Хелси върху палубата, след което бързо го покри с експлозива във вид на пяна. Той се втвърди в плътна смола за секунди. Локлиър грабна един детонатор, пъхна го в пяната и го свърза с часовников механизъм.

Защо докторката му беше дала да охранява това нещо? Тя беше казала, че му го дава, защото шпионите от „Трети отдел“ нямаше да имат куража да се отърват от него, ако се наложи… а можеше и да позволят да попадне в ръцете на Съглашението. Това звучеше разумно, но, в същото време нещо не беше съвсем наред.

Локлиър погледна към монитора — малките точки светлина вече почти закриваха звездите навън. Майната му. Той си имаше свои собствени причини, за да взриви това нещо — като например нежеланието да умре в следващата космическа битка. А така също и да си отмъсти донякъде за смъртта на Поласки. Мръсните съглашенски копелета отчаяно желаеха кристала? Тогава, майната им и на тях.

— Това е за теб, Поласки — прошепна той.

Нагласи часовниковия механизъм на три секунди и включи брояча. Наведе се, за да се прикрие зад роботизираната кукла и скри главата си. Яркият проблясък на светлина с цвят на сапфир беше последното нещо, което видя.