Ерик Нюланд
Първият удар (20)

Глава 19

Време: Грешка в датата/ приблизително 5:30 часа, 23-ти септември, 2552 г. (по Военния календар) / на борда на пленен спускателен кораб на Съглашението, система Епсилон Еридани, по курс към повърхността на Рийч.

Главния стоеше на палубата на спускателния кораб на Съглашението. Стоеше прав, защото седалките за предпазване от катастрофа бяха проектирани за елитни и чакали и нито един от профилите им не пасваше на човешкия му гръбнак. Това нямаше значение — той предпочиташе да стои прав. Те се носеха през горните слоеве на атмосферата на Рийч, спускайки се като паяк по дълга хиляда километра копринена нишка. Преминаха близо покрай стотици други кораби, обикалящи в орбита — изтребители серафими, други спускателни кораби, кораби чистачи с пипала за хващане, които влачеха парчета метални отпадъци. Но истинските господари на небесата бяха два, дълги триста метра крайцера. Крайцерите ускориха към тях.

Главния командир се придвижи до пилотската кабина, където Поласки и Хейвърсън седяха в свалените от пеликана седалки.

— Преследват ни — прошепна Поласки.

— Спокойно и внимателно, офицерски кандидат — прошепна лейтенант Хейвърсън. — Просто използвай програмирания отговор, който Кортана ни даде.

— Слушам, лейтенант — отговори Поласки и се съсредоточи върху писмените знаци на Съглашението, които се извиваха по дисплея вляво от нея. — Изпращам сега. Тя натисна една холографска икона.

Сержант Джонсън и ефрейтор Локлиър стояха два метра зад Главния. И двамата бяха нервни. Джонсън дъвчеше късчето тютюн и се мръщеше при вида на приближаващите бойни кораби на Съглашението. Пръстът, който Локлиър беше поставил на спусъка, потрепваше нервно и капчици пот избиваха на челото му.

— Кортана е приготвила правилния отговор — прошепна сержант Джонсън. — Не се тревожете.

— Аз много се тревожа — измърмори Локлиър. — Човече, предпочитам да съм в спасителна капсула под обстрел, намираща се извън контрол, отколкото тук. Направо сме дивеч за отстрел.

— Тихо — изсъска лейтенант Хейвърсън към Локлиър. — Оставете дамата да се концентрира.

Поласки наглеждаше с едното око дисплея за комуникации, а с другото — останалите дисплеи, докато двата крайцера се уголемяваха, запълвайки холографското пространство пред нея. И двете й ръце се въртяха над уредите за пилотиране, без да ги докосват, но потрепервайки от нетърпение.

Три изтребителя серафими излязоха от орбитите си и се приближиха по-близо към тях.

— Нима захождат за атака? — попита лейтенант Хейвърсън.

— Не мисля — каза Поласки. — Но е трудно да се каже какви намерения имат онези неща.

Локлиър пое дълбоко въздух и Главния забеляза, че не го издиша. Той постави ръка на рамото на мъжа и го дръпна настрана.

— Успокой се, пехотинецо — прошепна той. — Това е заповед.

Локлиър въздъхна и прокара ръка по гладко обръснатата си глава.

— Добре… добре, Главен. — С усилие на волята пехотинецът си наложи да се успокои.

Върху пулта за управление проблесна червена светлина.

— Предупреждение за сблъсък — каза Поласки с тренираното равнодушие на всички флотски пилоти пред лицето на неизбежната смърт. Тя доближи до лостовете за пилотиране.

— Поддържай курса — заповяда лейтенантът.

— Да, сър — каза тя и хвана лостовете. — Изтребители на сто метра и приближават.

— Поддържай курса — повтори лейтенант Хейвърсън. — Те просто искат да хвърлят един поглед отблизо — прошепна той на себе си, — а няма какво да видят. Въобще няма нищо за гледане.

Когато бяха само на десет метра от тях, серафимите рязко застанаха от двете страни на спускателния кораб. Реакторите на двигателите им проблеснаха в синьо и те завиха остро над главите им… след което отидоха да се присъединят към крайцерите. Огромните кораби профучаха точно над главите им и затъмниха слънцето. В тъмнината светлините на пилотската кабина автоматично се регулираха като се засилиха предпочитаните от Съглашението пурпурносини нюанси на дисплеите.

Главния командир усети, че също бе затаил дъх. Може би с Локлиър си приличаха повече, отколкото съзнаваха. Той погледна по-внимателно пехотинеца от ОСБР — дивият, отчаян взор в очите му и татуираната огнена комета на лявото му рамо не му приличаха на човешки. Мъжът беше оцелял по време на атаката на Съглашението и бе преживял Потопа на Хейло, и беше имал късмета и потенциала да избяга невредим. Наистина, емоционалните му реакции бяха необуздани… но му даваха сили и все едно го обличаха в напълно окомплектована броня „Мьолнир“, а в такъв случай каква беше разликата между двамата? Опитът? Обучението? Дисциплината? Късметът? Джон винаги беше усещал, че другите мъже и жени от КУОН са различни — чувстваше се спокоен само със своите спартанци. Но нали те всички се сражаваха и умираха за една и съща кауза?

Яркочервената светлина от Епсилон Еридани изведнъж огря кабината, след като двата крайцера отминаха. Поласки въздъхна, отпусна се напред и избърса потта от веждите си. Локлиър бръкна в единия джоб на ризата си, извади чиста, но намачкана носна кърпа и я подаде на Поласки. Тя я погледна за секунда, после хвърли поглед на ефрейтора, след което я взе.

— Благодаря, Локлиър. — Тя я сгъна като панделка, отметна русата си коса от лицето и я завърза около главата си.

— Няма проблем, госпожице — отговори Локлиър. — Можете да разчитате на мен.

— Захождаме към източника на сигнала — каза лейтенант Хейвърсън. — Курс 2–3–0 на 1–1–0.

— 2–3–0 на 1–1–0, тъй вярно — отвърна Поласки. Тя внимателно натисна напред и дръпна обратно лостовете.

Спускателният кораб плавно се наклони за внимателно пикиране. Повърхността на Рийч изчезна от дисплеите, когато корабът навлезе в гъстите облаци от дим, които увенчаваха планетата. Разнесе се тихо бибиткане и филтрите на дисплеите се активираха. Секунда по-късно образи задръстиха екраните — стотици хиляди хектара от бушуващи огнени стихии и черни овъглени площи се виждаха там, където преди имаше гори и зелени поляни.

Джон се опитваше да не мисли повече за тази планета като за Рийч — това беше просто още един свят, който Съглашението бе унищожило.

— Онзи каньон — каза лейтенант Хейвърсън и посочи към една гънка, където земята беше ерозирала в сложен, извиващ се белег. — Скенерите събират само информация за повърхността. Да погледнем по-отблизо.

— Разбрано. — Поласки обърна кораба, изпълни задно преобръщане и се спусна в каньона. Докато изправяше курса на спускателния кораб, покрай тях минаваха бързо изваяни скали, само на трийсет метра от двете им страни.

Лейтенантът взе раницата с комуникационната система, която бяха демонтирали от пеликана. Той я настрои прецизно на честотата, на която получаваха необикновения сигнал и пусна съобщението от шест тона, последвано от двесекундна пауза, след която то се повтори отново.

— Активирайте комуникационен канал в D-обхвата, лейтенант — каза Главния. — Искам да изпратя отговор.

— Каналът е активиран, Главен. Продължавай.

Главния свърза предавателя си и кодира канала така, че само онези хора, изпращащи сигнала можеха да го чуят.

— Оле, оле, биковете са свободни — каза той по микрофона. — Всички са свободни. Ние сме свободни.

Пиукането по говорителя на комуникационната система изведнъж спря.

— Сигналът изчезна. — Лейтенант Хейвърсън извърна рязко глава и се взря в Главния. — Не знам какво им казахте току-що, но каквото и да е било, те ви чуха.

— Добре — каза Главния. — Оставете ни някъде долу на безопасно място. Те ще ни намерят.

— Има една надвиснала скала отпред — каза Поласки и насочи кораба към една дълбока сянка по дължината на десния борд, където скалите завиваха под ъгъл от каньона. — Ще се приземя там долу. — Тя завъртя кораба, навлезе на заден ход в тъмнината и го приземи леко като перце.

— Отвори страничния люк — нареди й Главния. — Ще изляза навън сам, за да се уверя, че е безопасно.

— Сам? — попита лейтенант Хейвърсън. Той стана от мястото си. — Сигурен ли си, че това е разумно, Главен?

— Да, сър. Това беше моята идея. Ако е капан, искам аз да се справя с него. Вие стойте тук и ме прикривайте.

Хейвърсън забарабани с дългите си пръсти по брадичката си, размишлявайки.

— Много добре, Главен.

— Аз ще те прикривам откъм шест часа, Главен командир — каза Локлиър и свали от рамото си щурмовата пушка.

Спартанецът кимна на Локлиър и се запъти надолу към подвижната стълба. Главния искаше те да останат на борда на спускателния кораб по две причини. Първо, ако това беше капан и всички бъдеха заловени на открито, нямаше да има време да спаси тях и себе си. Второ, ако Съглашението беше тук и ги причакваше, Хейвърсън и останалите трябваше да се измъкнат и да занесат Кортана на Земята. Той можеше да им спечели време, за да се измъкнат живи.

На долния край на подвижната стълба, Джон се поколеба, след като детекторът му за движение засече един-единствен сигнал. Там — трийсет метра напред, точно зад един голям скален блок — системата за идентификация не обозначаваше обекта нито като принадлежащ към КУОН, нито като принадлежащ към Съглашението. Главния извади пистолета си, приклекна и запълзя напред.

Активира се индивидуален комуникационен канал:

— Главен командир, успокой се. Аз съм.

Друг спартанец пристъпи напред от прикритието си зад скалата. Бронята му, макар и не толкова разнебитена като тази на Джон, беше покрита с драскотини и изгаряния — скафандърът му в областта на лявото рамо беше вдлъбнат. Главния командир усети облекчение. Не всички негови другари, не всички от семейството му бяха убити. Той разпозна спартанеца по гласа и по едва забележимите движения, чрез които се оглеждаше наляво и надясно. Беше спартанец–044, Антон, един от най-добрите скаути на взвода. Двамата постояха така за секунда, след което Антон размърда ръка, описвайки кратък, бърз жест с показалеца по визьора на шлема си, на мястото, където трябваше да бъде устата му. Това беше сигнала им за усмивка, доближаващ се най-много до характерните за спартанците емоционални изблици.

Джон отвърна по същия начин на жеста.

— И аз се радвам да те видя — каза той. — Колко сте останали?

— Трима спартанци, Главен и още един, който оглавява екипа ни. Извинявам се за дезактивираните идентификационни системи, но се опитваме да объркаме силите на Съглашението в този регион. Той погледна отново наляво и надясно. — Предпочитам да не докладвам подробно на открито. — Антон се придвижи към сенките на лицевата страна на скалите.

Джон примига с индикатора си за потвърждение и двамата спартанци изскочиха от центъра на клисурата, без да откъсват очи от ръба на каньона над главите им. Главния имаше много въпроси към Антон. Като например, защо неговият екип се е отделил от червения? Къде беше червеният екип? И защо Съглашението все още не бе унищожило всеки квадратен сантиметър от Рийч?

— Добре ли сте, Главен? — разнесе се гласът на лейтенант Хейвърсън по предавателя.

— Тъй вярно, сър. Установих контакт със спартанец. Бъдете в готовност.

Антон се спря пред тъмния вход на една пещера. Беше трудно да се види нещо вътре дори и с увеличаването на образа — различаваха се само слабите очертания на тунел в сенките на скалата. Точно в него имаше подпорни греди от подсилена стомана, боядисани в матовочерно, а зад тях имаше широки два метра скални блокове, от всяка страна на които бяха пристегнати с болтове автоматични оръдия. Всяка оръдейна установка се управляваше от един спартанец, които Джон разпозна като Грейс, спартанец–093 и Ли, спартанец–008. Когато видяха Джон, те му направиха жеста за усмивка, на който той също отвърна. Грейс последва Главния и Антон навътре в пещерата, а Ли остана да оперира с оръдията.

Главният командир премигна, докато очите му се адаптират към суровата флуоресцентна светлина, която осветяваше вътрешността на пещерата. Стените имаха набраздена структура, сякаш бяха направени от копаещи машини. Пред една сгъваема маса за карти в центъра на пещерата стоеше друг мъж във флотска униформа.

Главният командир замръзна и отдаде чест.

— Адмирале, сър!

Въпреки западноевропейското си име и тексаския си акцент, вицеадмирал Данфорд Уиткомб претендираше, че произхожда от руските казаци. Той имаше телосложение на огромна мечка, старателно късоподстригана и лъщяща глава, толкова тъмни очи, сякаш бяха направени от въглени и тънки мустаци, спускащи се над горната му устна и поклащащи се над ръба на брадичката му.

— Главен командир. — Адмиралът отривисто отдаде чест. — Свободно, синко. По дяволите, много се радвам да те видя. — Той тръгна към Главния и разтърси ръката му — жест, който малко други войници, които не бяха спартанци, имаха желанието да понесат — притискането на гола плът в студената, неподдаваща се на натиск бронирана ръкавица можеше да стрие на прах костите им.

— Добре дошли в лагер „Независимост“. Условията за живот не са като тези в четиризвезден хотел, но ние го смятаме за наш дом.

— Благодаря, сър.

Джон никога преди това не беше работил с адмирала, но неговите постижения по време на битките за Нови Константинопол и обсадата на Атласките планини, бяха широко известни. Всеки спартанец беше изучавал архивите на Уиткомб.

Джон активира комуникационен канал към лейтенант Хейвърсън.

— Можете да излизате, сър. Чисто е.

— Прието — каза Хейвърсън. — Тръгнахме.

— Щастлив съм да ви видя, Главен — каза адмирал Уиткомб. — Не приемайте това погрешно, но какво по дяволите правите тук? Кийс имаше заповеди да ви отведе на мисия дълбоко навътре в територията на Съглашението.

— Да, сър. Това… е дълга история.

Адмиралът засука единия край на мустаците си, погледна към ръчния си часовник и се усмихна.

— Имаме достатъчно време, синко. Разкажи ми.

Джон седна на една скала и разказа на адмирала какво се беше случило откакто напусна Рийч: възвръщането на навигационните данни на станция „Гама“, трудното бягство на „Есенна колона“, откриването на конструкцията Хейло и ексцентричния му пазач, 343-та Виновна искра. Той се поколеба, след което описа сблъсъците си с Потопа и последвалото унищожение на Хейло, завършило с пленяването на флагмана на Съглашението.

Докато разказваше, лейтенант Хейвърсън и другите от спускателния кораб пристигнаха. Адмиралът слушаше, без да каже и дума. След като Джон приключи, той тихо и ниско подсвирна и седна да премисли всичко отново.

— Това е страшна история. И ако я бях чул от всеки друг, освен от теб, щях да наредя да проверят психическото му състояние. — Той стана на крака и закрачи. После спря и се намръщи. — Вярвам на всичко… но нещо липсва. — Лицето му се сбръчка, докато мислеше. — Още не мога да схвана цялата картинка.

— Сър — каза меко лейтенант Хейвърсън, — извинете за въпроса, но как така сте жив? Тук?

Адмиралът се усмихна.

— Е, това е друга дълга история, лейтенант. Ще ви разкажа по-кратката и интересна версия. — Той се наведе към стената на пещерата и кръстоса ръце на гърдите. — Когато онези копелета от Съглашението влязоха за втори път в системата разбрах, че с Рийч е свършено. Съглашението не правеше нищо наполовина. Всички от цялата планета бяха заети да се евакуират, както беше правилно да се направи, но аз останах. — По лицето на адмирала преминаха различни емоции: загриженост, забавление… след което чертите на лицето му придобиха решителен израз, докато се връщаше назад в миналото, припомняйки си случилото се. — Разработвахме нова бомба, наречена „Звезда“. Тя представлява група от ядрени бомби, всяка от които има обвивка от литиев тритерид. Та тези неща на теория, когато избухнат, не само предизвикват огромна експлозия, както се очаква от ядрена бомба, но и събират своите тритиеви корпуси в един огромен, супер нагрят и херметизиран център.

Той сви ръката си в юмрук и удари с него дланта на другата си ръка, за да подчертае казаното.

— Така мощността се увеличава стотици пъти. — Тънка усмивка се появи на лицето му. — Това са убийци на планети. Планирахме да ги използваме в космическите битки, за да заличаваме цялата сцена на бойните действия.

Усмивката му се стопи и той дръпна мустака си.

— Е, нещата не се развиха по план и ни хванаха по бели гащи с тези звезди на планетата. Така че аз реших да ги използвам с друго предназначение.

Лицето на лейтенант Хейвърсън се сви в объркване. Той не смееше да прекъсне разказа, но адмиралът забеляза изражението му и каза:

— Помисли, синко. Цялата тази артилерия и множество съглашенци за унищожаване.

Хейвърсън поклати глава.

— Съжалявам, сър. Все още не мога.

— Ха, и ти си офицер от разузнаването? — Уиткомб изсумтя и се обърна към Главния командир.

— Ти какво би направил?

— Щях да ги активирам, сър — отвърна Главния. — Да включа безотказните смесващи детонатори и отброяващия таймер. Например, за период от две седмици.

Адмиралът кимна.

— Аз ги нагласих за десет дни. Няма смисъл да им даваме толкова много време да ровят. — Той постави една от тежките си ръце на рамото на лейтенант Хейвърсън и той трепна. — Има две възможни последствия от този план, лейтенант. Или Съглашението да вземе звездите и да ги занесе у дома за проучване, за което се моля на Господ да се случи. Такава бомба би разцепила наполовина родната им планета. Или бомбите остават тук и унищожават силите на Съглашението на Рийч.

— Разбирам, сър — отговори лейтенант Хейвърсън шепнешком, след което погледна часовника си. — Това преди колко дни е било?

— Имаме останало предостатъчно време — каза му адмиралът. — Около двайсет часа.

Лейтенант Хейвърсън преглътна.

— Имаше само още едно непредвидено препятствие в този план. — Адмиралът свали ръката си от Хейвърсън и наведе поглед към мръсния под на пещерата. — Командвах подразделение пехотинци — рота „Чарли“, които бяха ликвидирани, преди да се доберем до онези звезди. — Той въздъхна. — Смели хлапета. Кофти загуба на добри войници. По това време засякох червения екип по кодираната честота. „Убедих“ ги да ми дадат назаем няколко от вашите спартанци. Добрахме се до звездите, активирахме ги и построихме осем кръга на ада тук долу, използвайки тактиката за удар и отстъпление — просто, за да се занимаваме с нещо, нали разбирате. За да не се отегчаваме.

— А останалите от червения екип, сър? — попита Главния.

Уиткомб поклати глава.

— За последен път ги чухме, преди да съобщят, че се изтеглят. — Той отиде до масата, разгъна стара хартиена топографска карта и посочи планината Менахит. — Тук. Където е база „Крепост“ на ВСР. — Той направи пауза. — Но Съглашението разкъсва на части тази планина, камък след камък. Иска ми се да вярвам, че все още са там… но преброихме поне дузина вражески роти. Те имат поддръжка от авиация, патрули в ниска орбита и бронирани наземни единици. Мястото е същинска крепост. Би ли могъл някой да оцелее?

Главният командир прегледа линиите по картата и намери отговор за адмирала.

— Те са под земята — каза той. — В това така наречено съоръжение „Крепост“. Ние имахме много обучения там. Ето защо Съглашението е пратило там толкова много търсещи отряди.

— Значи смятате, че те имат шанс?

— Да, сър. Повече от шанс. Гарантирам, че са там вътре. Защото аз щях да съм там.

Адмиралът постави върха на пръста си върху изображението на планината Менахит, почука два пъти по него, размишлявайки и изведнъж погледна нагоре.

— Вие сте дошли до този каньон с пленен кораб на Съглашението, нали? Спускателен кораб?

— Да, сър. — Джон не му беше споменал това. Независимо от безцеремонните си маниери, адмиралът си знаеше работата.

— Тогава ще отидем да ги вземем, синко.

— Сър — каза лейтенант Хейвърсън, — при цялото ми уважение, сър, нашият най-важен приоритет трябва да бъде завръщането на Земята. Разузнавателната информация, която сме събрали от конструкцията Хейло, пленените технологии на борда на флагмана… само изчисленията на Кортана относно хиперпространството биха могли да обърнат развоя на войната в наша полза.

— Наясно съм с всичко това — отговори стегнато адмиралът. — И вие сте триста процента прав, лейтенант. Но — той отново почука по картата с месестия си показалец, — няма да изоставя нито един мъж или жена на тази планета, за да може Съглашението да ги разкъса за забавление. Няма начин. А това важи двойно повече за спартанците. Отиваме там вътре.