Ерик Нюланд
Първият удар (16)

Глава 15

0002 часа, 7-ми септември, 2552 г. (по Военния календар) / подземно съоръжение на ВСР, планета Рийч.

Фред вървеше покрай странните символи по дължината на каменната стена отляво, които се извиха в спираловидна мозайка и изчезнаха в още по-малки спирали. Символите бяха част от скалата, образувани от частици блестяща слюда в гранитната матрица. Имаше цели редове от квадрати, триъгълници, ленти и точки, наподобяващи йероглифите на Съглашението, които вече беше виждал, но тези бяха по-прости, по-изчистени и когато Фред ги фиксираше, знаците се замъгляваха по краищата и избледняваха под настойчивия му поглед. Той примигна и символите се появиха отново.

Неговата основна мисия през последните пет дни беше да следва тези символи, приличащи на диря от трохи на хляб. Д-р Хелси и спартанците бяха изучили обширните пещери, надявайки се да намерят две неща: изход навън и това, което д-р Хелси наричаше „най-важното откритие на хилядолетието“. Тя обаче отказваше да предположи какво точно би било това откритие.

— Аз съм учен — беше им казала, — а не врачка.

Фред бе насочил усилията си към намирането на въздушна яма към повърхността, но осъзнаваше, че символите също бяха важни. И имаха значение, защото Съглашението смяташе така. Затова си заслужаваше да намерят онова, което д-р Хелси търсеше, пък било то и само за да не го докопа врага.

Съглашението не беше спряло да копае над главите им, въпреки че темпото и методите, които използваха се бяха променили. Нямаше повече експлозии. Чуваше се само стържещият звук на машините, докато те бавно, но неотклонно разкопаваха планината. Звукът се усилваше с всеки час. Фред беше нагласил аудиофилтрите си така, че да пресяват шума, за да може да се концентрира.

Пет дни. А сякаш не бяха минали толкова. Те работеха, почиваха, спяха и чакаха. Д-р Хелси ги беше научила на елементарни игри като „двайсет въпроса“ и „прост шифър“, в които те бяха станали професионалисти — и то до такава степен, че тя бързо се отказваше от играта. Д-р Хелси не умееше да губи. Времето летеше. Може би беше заради тъмнината, липсата на постоянен ориентир като слънцето, луната и звездите, но часовете не се усещаха.

Той поспря, за да изпъне ахилесовото си сухожилие, наскоро зашито и заздравено от д-р Хелси. С изключение на известна скованост, то функционираше нормално. Фред почти го беше скъсал, бягайки с травмата, която беше получил. Д-р Хелси ги беше закърпила всичките, дори беше клонирала за нула време част от белия дроб на Кели, която успешно й беше присадила. В нейния полеви медицински комплект имаше преносим апарат за холографско изображение на медицинските изследвания, стерилен полеви генератор и дори резервоар за клониране с размери на обувка за изграждането на дубликати на телесните органи. Тя беше инсталирала и новите части в досегашните им брони „Мьолнир“. Подобренията бяха предназначени за полеви тестове и още не бяха легализирани както им беше обяснила, но тя бе преценила, че те имат остра нужда от тях, оправдавайки риска от употребата на новата екипировка.

Кели беше получила нови подобрения на индукционните вериги, което намаляваше още времето й за реакция и увеличаваше скоростта й. Вин беше получила нов линеарен ускорител към системата й от щитове, който ефективно удвояваше силата им. Исак имаше инсталиран нов компютър за увеличение на образите. Уил получи по-добра проследяваща система на дисплея на шлема си, която подобри точността му на разстояние до хиляда метра. Фред беше сгънал оголената си дясна ръка. Сега д-р Хелси инсталираше неговите подобрения — нови сензори, които щяха да повишат чувствителността на проследяващите детектори. Без едната си бронирана ръкавица Фред се чувстваше уязвим. Главния командир му беше казал да не разчита на бронята или оръжията си, а вместо това да се осланя на ума си. Той щеше да го защити по-добре.

Чудеше се каква беше съдбата на синия екип — Джон, Линда и Джеймс? А тази на останалите от собствения му екип? Имаше ли някой оцелял при комплекса от генератори? Не искаше да мисли за тях, но не можеше да се удържи. Може би беше заради тъмнината и постоянното чувство на потиснатост от земята наоколо. Какво щеше да стане, ако загинеха тук? Без да се сражават в битка, просто да си умрат тук. Това нямаше да бъде чак толкова лоша смърт. Фред се беше изправял лице в лице със смъртта дузина пъти, беше се докосвал толкова близо до нея, че се беше взирал в очите й, докато тя не примигнеше и не се обърнеше. Но това беше различно. Той не искаше да умре, не и преди да научи дали другите спартанци не са някъде там и се сражават. Не и ако още имаха нужда от него.

Въздъхна и небрежно докосна с върховете на пръстите си странните символи. Те бяха гладки като стъкло, но ръбовете им бяха остри. Тези кристали може би бяха природен феномен. Беше виждал подобни инклузии в музея на… Фред усети пареща болка във върха на пръста си. Той отдръпна оголената си ръка и малка следа от кръв оцапа скалата. Блестящите символи на стената придобиха мътен оттенък и отражението от светлините на шлема му нарасна, сякаш бе абсорбирано от минералите.

Той изключи светлините на шлема си. Символите върху скалите излъчваха собствено слабо сияние — меко червено зарево, приличащо на нагорещен метал. Светлината се усили и се разпространи по спиралата на стената, започвайки оттам, където беше паднала кръвта му. Онези символи се бяха оцветили в топло оранжево, което премина в златножълто. В центъра на спиралата се появи нов символ, който липсваше преди секунди… или може би се намираше скрит точно под повърхността. Той се нагря и видимо се увеличи — светещ в бяло триъгълник.

Фред беше неумолимо притеглен към тази централна фигура. Той я докосна, тя не беше гореща. Бавно се протегна и докосна символа с оголения връх на пръста си. Топла, бяла светлина пробягна по спиралата от символи, след което очерта пътека надолу по коридора и в далечината. Цялата пещера като че ли внезапно оживя от светлини и сенки. Дори и с филтрите за потъмняване, Фред трябваше да примига и присвие очи. Стената пред него избоботи и по централната фигура се появиха следи — дузина линии, които се извиваха в звездообразна схема, след което се разтвориха встрани, за да разкрият коридора зад тях.

Фред осъзна, че беше затаил дъх и се прокашля.

Новият коридор беше двайсет метра висок — достатъчно голям, за да може един титан да се изпъне в цял ръст. Коридорът изчезваше в далечината по права линия, която леко се спускаше по-дълбоко в земята. Подът беше павиран с асиметрични сини плочки, направени да изглеждат като вълни, обгръщащи брега. Златни символи с височина четири метра бяха централно разположени и инкрустирани в гладките като огледало стени. Тези гигантски квадрати, триъгълници, ленти и кръгове започнаха да излъчват същата мека светлина… и Фред усети как ходилото му се завърта напред.

Той спря, поклати глава и се огледа. Провери сензора за радиация — той запулсира, но после спадна до нормалното ниво. Включи интеркома.

— Д-р Хелси, мисля, че открих това, което търсите. Изпращам видеоданни. Приемате ли?

Последва дълга пауза. Интеркомът беше включен, но д-р Хелси не отговаряше.

— Д-р Хелси, приемате ли?

— Да — каза тя накрая. — Не мърдай, Фред. И не докосвай нищо. Чудесна работа. Кели, Исак, Вин, Уил — ще се срещнем при Фред.

Фред искаше да погледне към златните символи и светлината, която излъчваха, но нещо му подсказваше, че това е опасно. Отдавна беше свикнал да се вслушва във вътрешния си глас, независимо дали патрулираше, или се намираше в разгара на някое сражение. Той го беше отървал от дузина засади. Продължи да следи с очи мръсния под на тунела. Имаше нещо прекалено очарователно и почти познато в онези символи. Напомняха му за гръцката митология, която Дежа, първият учител на спартанците, им беше преподавал — легендите за неустоимо красивите създания, които подмамвали непредпазливите към сигурна смърт. Сирените.

Той провери пушката си. Броячът на муниции показваше, че е пълна, но той освободи пълнителя й, за да се увери с очите си. След това го пъхна обратно в патронника. Тази проста операция проясни главата му. Забеляза четири точки на детекторите си за движение — те светеха в зелено показвайки, че обектите са приятелски настроени. Кели, Вин, Исак и Уил се приближиха към него с готови оръжия.

— Какво е това? — прошепна Уил. Златистото сияние се отрази във визьора на шлема му.

— Внимателно — предупреди ги Фред, — филтрирайте светлината. Използвайте режима за черно-бяло изображение.

Той прие четири сини сигнала за потвърждение и превключи дисплея си на черно-бял режим. Беше странно, че сам не се бе сетил за това. Изглежда мислеше ясно само когато безопасността на екипа му беше изложена на риск.

Д-р Хелси пробяга по тунела и спря задъхана до спартанците.

— Да — каза тя, хриптейки, — да, това трябва да е то — онова, което Акерсън е търсил. И най-вероятно — тя погледна към покрива — е това, което те също търсят, предполагам.

Д-р Хелси игнорира любопитните символи и светлината и прекрачи в новия коридор.

— Побързайте — каза им тя, — страхувам се, че сме активирали нещо и нашите посетители на горния етаж може би са разбрали.

Фред събра екипа си във формация около д-р Хелси. Кели зае позиция, а останалите образуваха разтегнат квадрат около нея. Д-р Хелси подаде на Фред липсващата му ръкавица. Той я взе и пъхна пръстите си в бронята, нагласявайки я удобно и запечатвайки заключващия обръч около китката си. Диагностичните процедури се активираха и потвърдиха, че бронята отново е цяла. Детекторът му за движение запулсира на дисплея на шлема.

Коридорът се променяше, докато вървяха надолу по него. Златната светлина избледняваше по тавана и мастиленочерно покриваше протежението му, малки звезди премигваха и блестяха. Фред добави цвят към дисплея си, искаше да види това. Над главата му се въртяха луни — сребърносиви кълбета, с пъпковидни следи от удари с метеорити се въртяха в широка орбита. По дължината на стените беше поникнала висока зелена, приличаща на бамбук трева, която израстваше нагоре по извитата повърхност.

Д-р Хелси докосна с върха на пръстите си стената и тревите се разлюляха от досега й.

— Полупространствена холография — каза тя, без да спира. — Няма видими източници. Интересно! Трябва да проучим това по-късно — каза тя и увеличи темпото. — Ако имаме време.

Холографската околност се превърна в сух лунен пейзаж с дълбоки кратери и стерилна светлина, след това се промени във вулканичен свят с течаща покрай тях лава. Въздухът трептеше от горещината. При всяка една трансформация златните символи си оставаха на стените, водейки ги през илюзиите. Коридорът свършваше в площадка, която гледаше от високо към най-голямата зала, която Фред беше виждал.

Кели стъпи на нея, огледа се и им махна да продължат напред. Те стояха върху ниво от поне дузина други площадки, които обграждаха залата, нямаше никакви парапети. Фред се наведе над ръба. От пода долу го деляха поне около сто метра. Залата беше почти кръгла и имаше диаметър три километра. Подът беше син и изглежда се променяше, понеже милиони малки плочки се огъваха и пренареждаха в банално познати схеми. Таванът беше куполовиден и на него имаше холографско златно слънце, синьо небе и меки облаци, които приемаха формата на сфери, пухкави пирамиди, ленти и кубове. А в центъра на залата имаше пиедестал, блестящ със слаба светлина.

Исак вдигна ръката си.

— Слушайте — прошепна той по интеркома.

Всички замръзнаха, а Фред се напрегна да чуе. Нямаше нищо. Той увеличи до максимум слуховия си усилвател. Долови пукането на свързващите елементи в броните им и пет слаби сърдечни ритъма, но освен това всичко беше тихо.

— Те спряха да копаят — каза Фред и посочи нагоре.

— Това не ми харесва — каза д-р Хелси. — Знаем, че Съглашението не се предава и отказва щом веднъж е започнало нещо. По-добре да продължим.

Кели свали пълнителя от пистолета си, извади патронника и пъхна самоинсталиращ се карабинер по дължината на цевта. Тя го изстреля към каменната стена и металното парче навлезе на десет сантиметра в нея, разтваряйки остри нокти, закрепвайки по този начин тялото й към стената. Вин й подаде макара с черно въже. Тя застопори единия му край върху карабинера, а останалото хвърли през ръба надолу. Исак и Уил стояха на ръба и обхождаха с оръжия обширния район. Кели скочи и започна да слиза към дъното с помощта на двойното въже. Секунда по-късно им подаде сигнала всичко е чисто. Уил и Исак я последваха към пода. Фред завърза въжето около кръста на д-р Хелси и я спусна предпазливо след тях. Той и Вин слязоха последни.

Подът на голямата зала не беше облицован със същите плочки като коридора отгоре. Имаше син цвят, но беше покрит с квадрати, кръгове, ленти и триъгълници. Ако символите бяха някакъв език, Фред стоеше пред милиони думи и му се искаше да има речник. Д-р Хелси се спря, за да разгледа и плочките.

— Само ако имахме нужното време — измърмори тя и тръгна към светлината, която блестеше в центъра на залата.

Спартанците образуваха отново формация около докторката, но инстинктите на Фред му подсказаха, че това не е добра идея. Той не можеше да се ориентира. Залата беше толкова огромна, че имаха чувството, че се намират извън нея. Имаше странното усещане за световъртеж, сякаш подът се наклоняваше и вървяха по тавана. Д-р Хелси ускори крачка, но разстоянието до центъра на залата сякаш не намаляваше. Всъщност се бяха отдалечили повече от центъра, отколкото когато тръгнаха.

Фред намали цветността на дисплея си, докато всичко не се превърна в слабо черно-бяло петно. Той се съсредоточи върху детектора за движение и видя, че спартанците и д-р Хелси се намират на разстояние около двадесет и пет метра едни от други.

— Всички да спрат — нареди той. — Трябва да се прегрупираме. По този начин се разпръскваме.

Те спряха и образуваха формация.

— Трябва да има друг начин — каза д-р Хелси. Тя бръкна в джоба на лабораторната си куртка и извади топче за ориентиране. — Подът се наклонява към центъра забеляза тя. Постави топчето на пода и леко го побутна. То се търкулна, обърна се, описа спирала и спря.

— Това е много шантаво — измърмори Фред. — Кели, ти имаш най-добра преценка. Затвори очи, избери посока и ще те последваме.

— Тъй вярно — прошепна тя.

Спартанците поставиха ръце върху раменете си един на друг и закрачиха не към центъра на залата, а към едно място, което Кели беше избрала, привидно в обратната посока, от която бяха дошли. Фред изключи дисплея и погледна към детектора си за движение. Те бяха всички заедно и на него се появи една точка — тази, към която Кели ги водеше. След още двайсетина метра тя спря.

— Вижте.

Фред включи дисплея си и сапфиреносиня светлина запълни полезрението му. Стояха пред източника на светлината в средата на залата. Пред тях имаше пиедестал, направен от същия златист материал като символите в коридора, а над него се рееше кристал с големината на юмрук, изтъняващ в двата края. Кристалът се завъртя и стените по централната му ос се сгънаха и разместиха като парченца на пъзел.

Д-р Хелси се приближи към него, но после се поколеба.

— Има ли радиация? — попита тя.

Фред провери сензорите си.

— В допустимите граници — докладва той.

— Трябва да вземем това с нас — прошепна тя. — Да го проучим. Или да го унищожим, ако се наложи, за да не го докопа Съглашението. — Тя докосна кристала, и светлината му намаля. За момент като че ли светлината сякаш се абсорбираше от дланта на д-р Хелси.

По дисплея на Фред преминаха смущения, щитовете му примигаха, по говорителите се разнесе пищене и детекторът му за движение моментално засече хиляди цели, изсипващи се на рояци в залата. Индикаторът му за радиация проблесна в червено, но после угасна.

— Радиационна вълна — каза той. — Анализът показва голям поток от неутрино, но не мога да определя вида им — в компютъра няма данни за тях.

— Сега безопасно ли е? — попита д-р Хелси, взирайки се в кристала, който стискаше с малката си ръка.

— Така изглежда — отвърна Фред, — но докторе…

— Няма време за обсъждане — каза тя, — радиацията от частици неутрино ще пробие скалите между нас и повърхността.

— Те ще могат да застанат на нашата позиция — каза Кели. — Нуждаят се само от три кораба, за да образуват триъгълник. Трябва да се махаме бързо оттук.

— Но накъде? — Исак попита Фред. — Обратно по пътя, по който дойдохме или по-дълбоко?

— Няма изход навън от титановата мина — отвърна Фред, — така че слизаме още по-дълбоко.

Експлозия разтърси земята и дълбоко в нея изтрещя гръмотевица, но вместо да изчезне, тя ставаше по-силна и се приближаваше. Сянката на Фред се удължи и върховете й се изостриха. Той се завъртя към източника на интензивната бяла светлина, която идваше от едно място в купола, точно над главите им — холографското изображение на звезди и луни се обезцвети и изчезна. Завъртя д-р Хелси с лице към това място и покри главата й.

Каменният таван се разпадаше и се лющеше, сякаш беше от тънка пластмаса, до която беше допрян факел — наклонен лъч от ослепителнобяло сияние се появи и се удари в покрития с плочки под, на петстотин метра от тяхната позиция.

След това изчезна и залата се изпълни с тъмнина, прорязвана само от слаби слънчеви лъчи, които струяха от дупката отгоре. Там, където лъчът от плътна светлина беше докоснал пода, имаше прецизно изрязана дупка, дълбока петнайсет метра.

Д-р Хелси промълви:

— Какво беше…

— Енергиен проектор — отвърна Фред, примигвайки, за да се отърве от черните точки, изпълващи полезрението му, независимо от това, че светлинните филтри на шлема му бяха абсорбирали ярката светлина. — Само големите кораби на Съглашението имат такива. Трябва да има такъв над нас…

Издълбаната шахта се изпълни с лъч от пурпурна светлина. Той искреше и примигваше от прашинките.

— Гравитационен асансьор — извика Фред. — Идват! Исак и Вин, заемете позиция на шест часа. Уил, ти оставаш при мен с д-р Хелси. Кели, намери изход оттук.

Кели побягна в посока обратна на гравитационния лъч.

Дузина елитни се спуснаха надолу през шахтата и стреляха още докато бяха във въздуха. Плазмените заряди се устремиха към тях. Фред и Уил грабнаха д-р Хелси и я преместиха зад пиедестала, извън линията на стрелба. Исак и Вин отстъпиха назад и откриха огън.

— Поддържащ огън — изрева Фред, — дръжте ги заклещени в кратера!

Спартанците изстреляха няколко откоса, но още елитни се спускаха надолу, заедно с една „Сянка“ — портативна плазмена установка. Ако останеха тук, щяха да бъдат прегазени.

— Отстъпваме — каза Фред по интеркома, — прекалено напечено е.

Кели спринтираше, забивайки пети в плочките с такава сила, че те се деформираха и изхвърчаха след нея.

— Намерих проход — докладва тя. — Наземният етаж няма изход отпред. Влизам и разчиствам.

— Приемете извиненията ми, докторе — каза Фред и безцеремонно вдигна д-р Хелси на ръце. — Всички да се размърдаме! Вин, Исак, пуснете раниците с експлозиви да прикрият следите ни.

Индикаторите им за потвърждение премигнаха. Уил и Фред побягнаха, лъкатушейки от една страна на друга. Д-р Хелси беше сграбчила Фред с едната ръка, а в свободната си ръка стискаше кристала. Детекторът за движение на Фред показа дузина цели зад тях, които бързо станаха стотици.

Две експлозии избоботиха глухо и свръхналягането замъгли детектора му за движение, след което се успокои и половината от целите изчезнаха. Фред и Уил пробягаха през сводест коридор, изграден в стената на огромната зала. Кели приклекна в преддверието и стреля покрай тях с пистолетите си.

Фред включи интеркома си.

— Спартанец–029. Спартанец–039. Потвърдете.

Смущения преминаха по говорителя. Индикаторите за потвърждение на Вин и Исак не премигваха.

— Подготви раницата си с експлозиви — нареди Фред на Кели.

Фред постави на земята д-р Хелси, обърна се и увеличи обхвата на дисплея си.

Стотици елитни и чакали се изсипваха от гравитационния асансьор. Тълпяха се на рояци по пода на голямата зала, като вълна от живи същества, несломима като океана. При все това, те вече не стреляха. Д-р Хелси беше права — искаха кристала, който тя беше взела.

— Тръгваме! — нареди Фред. — Кели, взриви преддверието. Да се размърдаме.

Кели се поколеба за секунда. Фред видя, че търси с поглед Вин и Исак сред масите на Съглашението. Те не бяха там или поне не живи. Кели пусна на земята маслиненозелената раница, натъпкана с бризантни експлозиви. Уил вдигна д-р Хелси и всички побягнаха по коридора. Пет секунди по-късно раницата избухна. Вълна от парлив въздух заля преддверието и задръсти коридора с прах и пушек. Кели пое предната позиция със заредени пистолети. Заобиколи зад ъгъла и се закова на място. Коридорът нямаше изход.