Ерик Нюланд
Първият удар (18)

Глава 17

1002 часа, 14-ти юли, 2523 г. (по Военния календар) / система Епсилон Еридани, планета Рийч, тренировъчни упражнения на спартанците. Двадесет и девет години по-рано.

Джон пропълзя напред и погледна през ръба на възвишението. Надолу под него се простираше тучна зелена долина. В далечината, сребърните отблясъци на река Биг Хорн се извиваха през гъстата гора. С изключение на ято птици, които се виеха над главата му, долу нямаше никаква активност. Той се промъкна назад до един почернял, кух пън и се вмъкна вътре.

Фред и Линда седяха в кухия кедров пън, който приглушаваше думите им и ги изолираше от термичните очила на войниците.

— Засега всичко е чисто — прошепна той.

Секунда по-късно Сам, Кели и Фаяд се появиха като призраци от замаскираните си позиции наблизо. Те приклекнаха извън кедровия пън и се огледаха за патрули. Отдалеч изглеждаха като войници, участващи в полеви маневри. Всеки един от тях беше висок, мускулест и пъргав и изглежда беше в края на тийнейджърските си години или в началото на двайсетте. Погледът отблизо говореше друго. Всеки спартанец беше на дванайсет години.

— Проверете оръжието — каза Джон на Фред и Линда. — Не можем да си позволим още една грешка при тази мисия, особено с пушките.

Линда и Фред разглобиха и провериха своите снайперови пушки SRS99C-S2, които бяха взели от двама стрелци от рота „Танго“, изпратени да ги заловят преди два дни. Ако войниците от ротата не ги хванеха и не ги пребиеха до припадък, всичко щеше да бъде просто забавление. Джон провери пистолета си.

Старшина Мендес го беше снабдил с това оръжие. То използваше сгъстен въздух за изстрелване на упойващи стрелички. Ефективният му обсег беше двайсет метра, а при попадение можеше да събори и носорог. Двайсет метра нямаше да са му достатъчни за тази мисия, така че Фаяд модифицира 114 мм APFS DS куршуми от снайперите, махайки смъртоносните им пробиващи броня върхове и ги замени с капсулите от упойващите стрелички. Когато Линда тества стрелбата на оръжието, тя му обеща точност до сто метра. Куршумите щяха да пробиват плътта, но нямаше да могат да убиват, освен ако не улучеше слепоочието или очите.

— Добре — каза Джон, — това би трябвало да бъде тренировъчно упражнение, но старшина Мендес вече за седми път ни кара да си играем с рота „Танго“.

— На тях им омръзна да губят — отбеляза Фред с изкривена усмивка.

— Това не е добре — отвърна Линда и отметна кичур червена коса от лицето си. — Те няма да играят по правилата. Чу какво каза снайперистът, който пленихме. Той заяви, че този път техният капитан им е казал да спечелят, независимо от това какво ще им струва — дори и ако се наложи да пролеят кръвта на някого от нас.

Джон кимна.

— Затова ние ще им отвърнем с онова, което заслужават и също ще направим каквото е необходимо, за да спечелим. — Той грабна едно клонче и начерта квадрат върху покритата с мръсотия земя. — Аз ще командвам червения екип, който ще включва мен, Сам, Кели и Фаяд. Линда, ти ще водиш синия.

— Това не е никакъв „син екип“ — оплака се Фред и лицето му се вкисна. — Само аз съм. Защо единствено аз оставам в екипа и трябва да се преструвам на снайперист? — Той скръсти ръце и Джон можеше да усети насъбралото се в него нетърпение да влезе в близък бой.

— Защото си вторият най-добър стрелец в екипа — каза му той — и нашият най-добър скаут. Целият ни план зависи от екипа снайперисти. Затова просто го направи.

— Да, сър — измърмори Фред. Той кимна и прошепна: — Най-добрият скаут? Супер.

— Да преговорим още веднъж. — Джон начерта една линия през центъра на квадрата. — Червеният екип прочиства базата и в 5:00 часа наглася зашеметяващите гранати — това изкарва от строя повечето войници от рота „Танго“ и разсейва останалите.

Джон погледна нагоре към Линда.

— Увери се, че момчетата, които охраняват флага им са обезвредени.

— Разчитай на мен — отвърна Линда и кръстоса погледа на тъмнозелените си очи с този на Джон.

Той се чудеше дали така изглеждаха очите й и когато гледаше през оптиката на снайпера. Сякаш никога не мигваше и винаги печелеше в тази игра.

— След като вземем флага — продължи той, — Червеният екип ще се махне оттам. Следете за потенциални мишени и ни прикривайте. Ще се срещнем на уговореното място при зоната за приземяване и да се надяваме, че никой няма да ни намери дотогава.

Фред кимна. Линда вдигна пушката, която беше доста голяма за нея, за да погледне през оптиката й и да постави в същото време приклада във вдлъбнатината на рамото си.

— Ще бъдете в добри ръце.

Джон затвори очи и си преговори отново наум детайлите от плана си. Да, беше обмислил всичко и шансовете им бяха добри. Той знаеше, че ще спечелят.

— Не излизайте от прикритията си в зоната за приземяване, докато не дам сигнала всичко е чисто — напомни им той. — Може да бъдете пленени… може да успеят да ни принудят да говорим.

Всички кимнаха, спомняйки си какво бяха причинили войниците от рота „Танго“ на Джеймс. Той „полетял надолу по стълбите“, докато го местели от килия в килия на техния едноетажен затвор. Но Джеймс не се беше пречупил, поне не психически. Джон беше пожелал да го беше направил — отне му цяла седмица, за да се възстанови. Не, той пропъди тази мисъл. Беше доволен, че Джеймс не се е пречупил. Защото той самият би се постарал да направи същото.

Джон изсвири кратката песничка от шест тона, на която Дежа ги беше научила — техния сигнал за всичко е чисто. Стана, прибра пистолета със стрелички в кобура си и провери трите зашеметяващи гранати на колана си.

— Ще се видим при зоната за приземяване.

Той вдигна юмрук и Линда и Фред удариха юмруците си в неговия. Линда постави дългата си ръка на рамото му.

— Бъди внимателен — прошепна тя.

Джон кимна.

— Винаги внимавам.

Той изпълзя навън. Сам, Фаяд и Кели го чакаха. Лицата им бяха изцапани с кал; частици от храсти и шубраци украсяваха дрехите им.

— Някакви въпроси? — попита ги той.

Те поклатиха глави.

— Добре. Проверете си огледалата.

Те извадиха парчетата огледало, които бяха взели от лагера на рота „Танго“ предната вечер. Бяха обвили ръбовете им със залепваща лента, за да могат да боравят по-лесно с тях, бяха облепили с лента и гърбовете им, за да намалят вероятността от счупване. Цялата операция зависеше от крехките парчета стъкло, което тревожеше Джон.

— Оттук нататък ще използваме само сигнали с ръце — каза им той. — Размърдайте се, червен екип.

Те приклекнаха, забиха нокти в земята и се плъзнаха през гората, докато достигнаха пътека от чакъл. Домъкнаха два големи камъка от близкия хълм, препречвайки пътя и зачакаха в храстите. Появи се светлина от фаровете на товарен камион, ръмжащ надолу по пътя, който изскърца и спря. Двама войници слязоха и сканираха околността.

— Мислиш ли, че това е засада? — измърмори единият от тях и стисна по-здраво пушката си.

— Засада от онези шантави хлапета на „Трети отдел“? Господи, не знам — отвърна шофьорът.

— Майната им на правилата на това обучение. — Той издърпа пончото от кевлар над главата си. — Нямам намерение да отнасям упойваща стреличка със задника си, ако това е засада. Прикривайте ме.

Мъжът слезе от камиона, размахвайки пистолет и обиколи около него.

— Изглежда чисто — прошепна той. — Побързайте.

Шофьорът изскочи от кабината, отиде до камъните и ги отмести от пътя.

Джон изскочи от храстите и пропълзя под превозното средство. Той се издърпа нагоре и се вмъкна върху шасито, достатъчно близо, за да долови миризмата на новите гуми. След него пропълзяха Кели и Сам, Фаяд беше последен. Не ги бяха забелязали. Дотук добре.

Двамата мъже се върнаха в камиона и продължиха надолу по мръсния път. Едно камъче подскочи, уцели Джон в страничната част на главата и го поряза. Кръв потече от ухото му надолу по врата, но той не се осмели да охлаби хватката си. Преминаха един километър, през който ги замерваха камъчета и ги жулеше пясък, и накрая камионът спря в базата на рота „Танго“. Пазачът на портала каза нещо на шофьора и те се изсмяха. След това заобиколи и отвори багажника на камиона.

Джон се извъртя и приготви огледалото си. С лек жест той сигнализира на останалите да направят същото. Държеше огледалото си под ъгъл, насочен към шасито на камиона. Ръката му потрепери, но той положи усилие и се овладя. Така трябваше. Пазачът приближи към камиона с дълъг прът и малко огледало, прикрепено към единия му край. Той пъхна огледалото под камиона и го размаха по цялата му дължина. Джон постави огледалото си на позиция точно срещу неговото и спокойно го придвижи нататък, след като пазачът го подмина, така че всичко, което мъжът видя беше отразеният образ на шасито — на метър вляво от Джон. Бяха упражнявали това през цялата нощ. Не можеха да си позволят грешки.

Пазачът се придвижи към позицията на Сам, след това към Фаяд и накрая към Кели в ъгъла на камиона. Огледалото на Кели й се изплъзна и тя посегна да го хване — улови го точно преди да се удари в земята. Джон беше затаил дъх. Кели едва успя да нагласи отразяващата повърхност на място, след като пазачът приближи нейната зона.

— Продължавай — каза пазачът и почука по страничния край на камиона. — Чист си.

— Как са кучетата? — попита шофьорът.

— Още са болни — измърмори стражът. — Не знам какво са яли миналата нощ, но още имат разстройство.

— По дяволите — каза шофьорът. Той запали двигателя и влезе в основната база на рота „Танго“.

Миналата нощ Фред беше нахранил кучетата пазачи с тесто, в което бяха сложили части от катерици, неузрели плодове и антибактериален мехлем от комплектите им за първа помощ — буламач, който със сигурност щеше да ги извади от строя за цял ден.

Камионът спря в някакъв склад. Двама мъже дойдоха, разтовариха багажника и си тръгнаха, заключвайки вратите на склада зад тях. Джон и останалите най-накрая се измъкнаха от камиона. Никой не говореше. Една произнесена дума сега можеше да провали цялата операция. Те тихо разтриваха наболяващите ги мускули. Джон превърза ухото си, за да спре кървенето. После посочи към Сам и след това към покривалото на камиона. Сам кимна и се захвана за работа. Джон посочи към Фаяд и към страничната врата. Фаяд се придвижи до входа и започна да човърка ключалката. Джон и Кели патрулираха из склада, търсейки камери, кучета, пазачи и нещо, което трябваше да бъде обезвредено. Всичко беше чисто. Сам се върна с четири манерки, които, според плана, беше напълнил с киселина от батериите на камиона.

Разнесе се щракване откъм страничната врата и Фаяд им сигнализира с насочен нагоре палец. Те се скупчиха около вратата. Фаяд я отвори леко и надзърна през пролуката, след което отвори още малко и погледна към другия край. Той кимна и излезе навън, избягвайки отлично от светлините над главите им и заобикаляйки сенките на склада. Джон и другите го последваха, спирайки в най-тъмните места на сенките. Джон вдигна пет пръста и Сам раздаде манерките с киселината. Джон посочи часовника си и отново показа пет пръста. Те кимнаха.

След това той посочи към Кели и с два пръста показа периметъра на лагера, описвайки режещо движение към другата си ръка. Кели кимна и изчезна в тъмнината. Сам и Фаяд също се раздвижиха, насочвайки се към сградите на казармите, които преди това бяха проучили. Под всяка от тях имаше пространство, през което можеха да пропълзят. Джон спринтира към най-далечната постройка и се мушна отдолу. Спря за момент, ослушвайки се за някакви шумове, стъпки или алармени сигнали — все още беше тихо. Засега бяха незабелязани… което щеше да продължи само още пет минути.

Той извади три парчета дъвка от джоба си, постави ги в устата си и ги сдъвка. Пропълзя до центъра на постройката, внимателно откъсна парцал от джоба на ризата си, изля киселина върху него и го мацна от долната страна на дървения под. Беше изключително внимателен да не накисне изцяло парцала или да се полее с киселина. Когато допря парцала до дървените пластове, те започнаха да тлеят.

След като беше намокрил участък от един квадратен метър, погледна часовника си. До 4:55 часа оставаха трийсет секунди. Имаше достатъчно време. Зареди всичките три зашеметяващи гранати, нагласи таймерите им на пет минути, след което използва дъвката, за да ги закрепи за периметъра на отслабения от киселината участък от пода. Обикновено зашеметяващите гранати не можеха да пробият няколко сантиметра дебели дървени пластове. Но веднъж, след като киселината проядеше пропускливите влакна, трите гранати щяха да имат предостатъчна сила да превърнат участъка от един квадратен метър в милиони летящи из въздуха трески — избухвайки нагоре точно в спалните помещения на рота „Танго“. Нямаше да ги убият… но със сигурност щяха да всеят смут. Джон изпълзя навън, пропълзя обратно до склада и се срещна с останалите от червения екип.

Погледна часовника си: беше 4.58. Посочи към Кели, после към себе си, след което направи извиващо движение около едната страна на склада. Посочи към Сам и Фаяд и им показа отсрещната страна. Те се насочиха към отдалечените ъгли на сградата. Джон и Кели приклекнаха и зачакаха. Имаха перфектен изглед към центъра на лагера, плаца за гимнастика, полигоните за строева подготовка и намиращия се точно в средата стълб със знамето. В точно уреченото време един ефрейтор и двама стражи за ескорт замаршируваха навън и разгънаха тяхното знаме със зелени ивици. Ефрейторът закачи единия му ъгъл за ремъка, който висеше от стълба.

Джон се загледа в далечната гора. Дърветата зад оградата на лагера на рота „Танго“ бяха изсечени. Той знаеше, че разстоянието е повече от сто метра — близо двеста. Нямаше гаранция, че Фред или Линда можеха да уцелят нещо от толкова далеч. Той извади пистолета си със стрелички и свали предпазителя.

В 5:00 изпод казармите изскочиха отблясъци светлина, след като гранатите избухнаха. Разнесе се пращене на дърво и виковете на мъжете и жените от рота „Танго“. Ефрейторът, окачващ флага, изтърва единия му край и се обърна. По оградата на лагера засвяткаха потоци светлина и се насочиха навътре към постройките. В това объркване никой не забеляза как единият караул около стълба с флага изтърва пушката си, хвана се за врата… и тупна по лице на чакъла. Партньорът му обаче го забеляза и коленичи до него.

Джон спринтираше през лагера и стреляше. Първият му изстрел отиде нахалост и коленичилият караул се обърна с лице към него. Фаяд и Сам го застреляха в гърба. Джон се прицели в ефрейтора, който непохватно се опитваше да извади пистолета от кобура си и да го освободи. Изстреля две упойващи стрелички в гърдите му. Ефрейторът се строполи на земята.

Още двама стражи изскочиха иззад ъгъла на склада, извикаха и се прицелиха в Джон. Той беше на открито и нямаше начин пистолетът му със стрелички да уцели стражите от такова разстояние. Единият пазач стреля. Куршумът рикошира в стълба с флага, профучавайки на по-малко от пет сантиметра от главата на Джон.

Пазачът се вдърви и изпусна пушката си, диво сграбчвайки се за тила… и стреличката, забила се в черепа му. Той изкрещя и падна в мръсотията. Другият пазач потрепна и извади стреличка от бедрото си. Друга стреличка го уцели в гърдите и той се просна на земята. Джон изпрати безшумно благодарности на Фред и Линда. Той откъсна знамето от ремъка и го смота в ризата си. Махна на червения екип да тръгва и Кели ги поведе към оградите.

Кели не намали скоростта, докато спринтираше и приближаваше към оградата от вериги. Тя се наведе и се хвърли през стоманената дупка. Точно преди да се удари в оградата, Джон забеляза димящите очертания в нея, където Кели беше използвала киселината от батериите. Оградата се счупи, образувайки дупка с назъбени очертания и Кели се претърколи на крака към другата страна, без да пропуска крачка. Джон махна на екипа си да премине оттатък. Той се промуши последен, спирайки само за части от секундата, за да се огледа назад.

В лагера цареше хаос. Охранителните светлини се въртяха наоколо, от казармите се чуваха писъци. Един танк изръмжа със запален двигател и заскрибуца към центъра на базата. Джон побягна. Зад тях се разнесоха отсечените изстрели на картечница, точно когато навлязоха под прикритието на гората.

Джон се усмихна задъхан.

— Всички се справихте чудесно — прошепна той. — Мисля, че онези момчета този път използват истински куршуми.

Кели вдигна една гилза от 7,62 мм куршум.

— Да — каза тя, — няма съмнение.

— Хайде — подкани ги Джон, — да не се мотаем наоколо. Ако досега не са били вбесени, сега със сигурност са.

Червеният екип се промъкна през гората. Те се мушнаха в сенките и се прикриха под дънерите, когато един пеликан избоботи над главите им, оглеждайки се за тях.

В 5:45 те достигнаха сечището, обозначено като тяхната зона за изтегляне. В 7:00 часа трябваше да се срещнат със старшина Мендес. Разбира се, старшината никога не им позволяваше да се измъкнат толкова лесно — така че Джон планираше да се срещнат тук и със синия екип… които обаче щяха да останат скрити. Линда и Фред щяха да заемат позиция някъде по върховете на дърветата и да прикриват червения екип, докато не се уверят, че са в безопасност.

Червеният екип приклекна долу в храстите и зачака. Те не бяха в безопасност, Джон го знаеше. Рота „Танго“ щеше да ги търси и тогава екипът му щеше да прояви нетърпение… когато поискаха да говорят и да се похвалят за успешната мисия или да разгледат плененото знаме. Но за тяхна чест червеният екип остана неподвижен и безмълвен. Синият не се забелязваше никъде.

В 6:10 гръмотевичното ръмжене на двигателите на някакъв пеликан изпълниха въздуха, апаратът бавно се спусна към земята и се приземи в сечището. Люкът на кърмата се отвори. Фаяд се размърда, но Джон сложи ръка на рамото му.

— Прекалено рано е — прошепна той. — Кога старшината не е идвал точно навреме?

Фаяд, Кели и Сам кимнаха сурово.

— Аз ще отида — каза Джон. — Вие момчета прикривайте синия екип.

Те му отговориха, вдигайки палци нагоре. Сам го потупа по гърба и прошепна:

— Не се притеснявай, няма да им позволя да ти направят нещо.

— Знам — отвърна Джон шепнешком. Той издърпа знамето от ризата си и му го подаде.

— Благодаря.

Джон запълзя встрани от тяхната позиция. Когато беше на трийсет метра от екипа си, се изправи и приближи към пеликана, който със сигурност беше капан. Спря се на половината път през ливадата и зачака.

На външната рампа на пеликана се появи фигура и му махна да продължи напред.

— Хайде, синко. Дотътри си задника!

— Няма, сър! — извика Джон.

Фигурата се обърна и измърмори на някого вътре:

— Мамка му!

Той въздъхна.

— Добре, ще го направим по трудния начин.

Четирима мъже изскочиха от задната част на пеликана. Те бързо образуваха полукръг и се отправиха към Джон с щурмови пушки, прицелени точно в него. Джон вдигна ръце.

— Той се предава — каза невярващо единият от войниците.

— Не е ли по-добре просто да го застреляме? — попита друг.

— Не — изсъска този, който ги водеше. — Първо ще си поиграем. Той пристъпи към Джон и го удари в стомаха.

Джон се преви. Мъжът го вдигна и рязко го събори на земята.

— Трябва да намерим проклетото знаме, иначе капитанът ще ни съдере задниците. Къде е то, хлапе?

Той разтърси Джон.

— И къде са останалите от бандата ти?

Джон се засмя.

— Кое ти е толкова забавно? — изгрухтя мъжът.

— Вие, идиоти такива, сте се събрали накуп.

Градушка от стрелички изсвистя от всички страни. Мъжете от пеликана се свиха, единият от тях стреля с пушката си, но изстрелът отиде встрани и нависоко. Постепенно всички паднаха парализирани.

Джон приклекна, грабна един пистолет от мъжа, който го удари и запълзя по корем към пеликана. Пропълзя до отворения люк и размаха вътре пистолета. Беше празно. Покатери се в кабината на пеликана и включи радара. Засече обект в посока откъм 1:10 часа на четиринайсет километра от тях, но той се движеше по паралелен курс към позицията им. Джон заряза пеликана и побягна през полето.

Червеният и синият екип си бяха още скрити… и щяха да си останат скрити завинаги, докато не дадеше сигнала всичко е чисто. Техният сигнал за всичко е чисто не беше нещо, което можеше да бъде изтръгнато с признания от Джон — нито дори мъчения или най-добрите техники за насилие на старшина Мендес не биха го измъкнали от него. Той по-скоро би умрял, отколкото да предаде другарите си.

Джон изсвири мелодията от шест тона и извика:

— Оле, оле, биковете са свободни.

Червеният екип се показа пръв и закрачи през поляната. Кели спря, за да изрита единия от мъжете в главата и да вземе пушката му.

Линда и Фред се спуснаха надолу от едно дърво и побягнаха през полето.

— Оле, оле, биковете са свободни.

Линда го повтаряше отново и отново, усмихната до уши.

— Всички са на свобода. Всички сме свободни.