Ерик Нюланд
Първият удар (35)

Глава 34

1751 часа, 13-ти септември, 2552 г. (поправена дата по военния календар) / на борда на съглашенска бойна станция „Непреклонният първожрец“.

Джон се бореше да отлепи крайниците от гърлото си. Сухожилията на брута бяха твърди като стомана и съществото беше толкова решено да откъсне главата му, че цял пълнител от пушка, изпразнен в гърдите му, дори не го беше забавил. Зад него Джон усети гръм от още една експлозия, отекващ по пода, която беше последвана от насечения трясък на стреляща пушка.

Синият екип беше подложен на друга заплаха. Трябваше да се оправя сам. Джон примига. Тъмнината, замъгляваща зрението му, нямаше да се изчисти. Той видя индикаторът на щита да примигва и бавно да се презарежда. Ако събереше достатъчно сила, можеше да има шанс да се измъкне от хватката на брута. Но ако не действаше бързо, създанието нямаше да го пусне и можеше да пробие щита му отново.

Брутът изрева и капки слюнка се разляха по визьора на Главния. Той се наклони по-близо, увивайки масивните си крайници още по-здраво около гърлото му. Зрението на Джон се стесни. Трахеята му се поду и той не можеше да диша. Щитовете се бяха заредили едва на една четвърт. Това трябваше да е достатъчно. Джон и преди беше попадал в подобна смъртоносна хватка по време на безкрайните часове тренировка по борба на тепиха със своите другари от екипа и специалистите по бойни изкуства, осигурени от старшина Мендес. Имаше начини да се изплъзнеш от по-големи и силни противници. А имаше също и контраходове. И контрадвижения на контраходовете. Беше като игра на шах, с изключение на това, че фигурите бяха ръцете и краката, трупът и центърът на тежестта… и най-важното — умът.

Той прибра коленете си към гърдите и същевременно изви торса си към таза. Извъртя се на деветдесет градуса и изстреля едновременно двете си ръце и двата си крака, изпъвайки тялото си. Хватката се наричаше „скарида“. Главата на Джон се изплъзна от крайниците на брута. Той използва мигновената дезориентация на чудовището, за да му се хвърли отзад. Постави лакътя си в основата на врата му, махна лакътя на съществото, разхлаби хватката му и го блъсна максимално надалеч — много по-далеч от мястото, на което би запратил човек или елитен. Хвана брута с двата си крака като ножица и го блъсна в пода, използвайки тялото си като лост, за да го държи притиснат. Той изгрухтя и бутна себе си и Джон нагоре с единия си свободен крайник.

— Не. Няма да направиш това.

Джон все още държеше осколочната граната в лявата си ръка. Той махна предпазителя, извъртя се и се наведе, пъхайки я в колана на брута, след което се оттегли, избивайки единствения му крайник, който ги държеше заедно. Брутът падна на пода и яростно изкрещя. Гранатата избухна. Взривът ги повдигна на метър от пода, след което се приземиха отново… този път придружени от влажно, меко плясване, причинено от падането на мъртвия труп на брута на земята. Главният командир се претърколи и скочи на крака, оглеждайки се за синия екип.

Огромните колони запречваха зрителното му поле, но той видя на детектора си за движение, че Фред е зад една колона назад и вляво от него, а Уил е зад една колона отдясно. Нямаше маркер, посочващ местоположението на Грейс. Обаче засичаше зацапани, движещи се обекти отвъд широкия сводест вход на храма. А имаше и още нещо — нито Уил, нито Фред провериха статуса на Джон по интеркома. Това мълчание означаваше неприятности.

Той потърси фиброоптичната си сонда, но я беше изгубил по време на схватката с брута. Надникна внимателно иззад базалтовата колона. Грейс лежеше с лице на пода на пет метра от входа на храма. Локва от хидростатичен гел и кръв се простираше по пода. Джон натисна предавателя веднъж, запитвайки за статуса й.

Едва беше направил това и два брута се изтърколиха от прикритията си от двете страни на сводестия вход. Те държаха пушки с едрокалибрени цеви и уплътнени ложи, към които бяха прикрепени остриета като бръсначи. Единият от брутите видя Джон, прицели се и стреля. Джон скочи обратно зад базалтовата колона, видя проблясъка и чу тътена на гранатата, изстреляна от оръжието, след което чу да се изстрелват още два снаряда веднага след него. Първата граната се удари в срещуположната страна на колоната и експлодира. Прекомерното налягане накара зъбите му да затракат.

Главния се обърна и се хвърли, надявайки се да се шмугне зад следващата каменна колона преди втората и третата граната да са се ударили и взривили в тази, зад която той стоеше преди миг. Здравият камък се раздроби на парчета с размери на юмрук. Той се плъзна и се хвърли бързо, за да се прикрие, когато горната част на колоната се срути, запращайки дъжд от камъни и разбивайки пода… иначе щеше да го смачка.

Дотук беше с директните схватки с брутите. Джон нямаше да може да изкара още един рунд подобна борба. Не и когато времето изтичаше. Не и с толкова много съглашенци на тази станция, готови да ги разкъсат на парчета. И всичко се усложняваше от очевидната способност на врага да локализира местоположението им, когато използваха интеркома. Всичко това ги водеше само към една алтернатива в тази тактическа ситуация — да бягат. Но той нямаше да изостави Грейс. Не и докато не разбереше със сигурност, че е мъртва.

Джон свали раницата си и извади една от противотанковите мини „Лотос“. Дискът й имаше диаметър от около двадесет и пет сантиметра и беше осеян с шипове по протежение на края й, за да я стабилизира, когато бъде заровен. Нагласи режима за детониране с таймера за обратно броене и му даде седем секунди. След което се промъкна край ръба на колоната. Хвърли мината с леко движение на китката. Тя профуча по широка дъга през храма и се закрепи за стената точно над сводестия вход. Останаха две секунди, докато избухне.

Джон включи предавателя си и извика:

— Хвърлена е мина!

Брутите отново изскочиха иззад прикритията си и насочиха смъртоносните си гранатомети. Лотосът избухна със светкавица и мигновен пламък. Входът на храма и брутите изчезнаха, засипани от прах и поток от камъни, падащи от тавана. Една сива ръка остана да стърчи изпод отломките.

Джон се раздвижи. Входът беше запечатан. Бяха в безопасност за няколко секунди. Той коленичи до Грейс. Биопоказателите й бяха снижени на една линия. Опита се да я претърколи с лицето нагоре, но се оказа, че няма нужда. Експлозиите, които беше чул, докато се бореше с първия Брут, са били от три техни бързо детониращи гранати… които бяха разкъсали средната част от скафандъра на Грейс.

Фред и Уил излязоха от прикритията си. Джон ги погледна и поклати глава. Отвори малкия панел за достъп до захранването на скафандъра на Грейс и въведе кода против блокиране. Все още имаха мисия за изпълняване, което означаваше, че не могат да я носят със себе си, защото това щеше да ги забави прекалено много. Но нямаше и да я оставят на Съглашението. Щяха да претоварят малкия синтезен реактор на бронята й, който щеше да изпепели всичко в радиус от десет метра — погребалната клада на Грейс.

— Да се размърдаме — каза Джон. — Накъде, Кортана?

— Продължете тридесет метра навътре в храма. Завийте надясно. Там има запечатана врата, която е люк за достъп на инженери. Ще я отворя и заключа след вас. Побързайте. Засичам увеличена съпротива от страна на ИИ-та на станцията. Докато съм блокирала комуникационните канали на охраната им, думите на нарушителите се предават по индивидуални комуникационни честоти.

В гласа й се долавяше любопитно ехо. Може би това се дължеше на обратната връзка от Съглашението, което триангулираше техните сигнали. Или може би се дължеше на някакъв друг задействан ефект. За какво го беше предупредила? Непредвидени усложнения при използване на копие на копието на Кортана?

— Прието — каза той и махна на Фред и Уил да тръгват напред. Погледна за последен път към Грейс, след което бързо и безшумно закрачи след тях.

Не засичаше повече никакви други движещи се обекти в храма. Но Главния забеляза грънтове, чакали, елитни и ловци на стенописите, изрисувани върху стените. В сенките и на фона на процеждащата се през матовите стъкла светлина, тези картини като че ли се движеха. Те коленичеха пред нещо далеч напред. На Главния му се искаше да има повече време, за да направи пълен видеозапис.

Синият екип измина тридесет метра и се обърна с лице към един сегмент от стената. Той се отвори. В коридора можеха да се поберат двама инженери един до друг, но Джон трябваше да се присвие и да се обърне странично, за да премине. Уил и Фред го последваха. Кортана запечата вратата зад тях. Те продължиха докато тесният коридор зави на деветдесет градуса и се снижи рязко надолу. Уил прикрепи едно въже и те слязоха, използвайки двата му края, сто метра надолу, където стъпиха върху една платформа.

Джон гледаше отгоре пещерата, изсечена от груб камък, която се извисяваше деветдесет метра над тях и изчезваше в сенките. Петстотин и дванадесет синтезни реактора, които изглеждаха като плоски, спираловидни мидени черупки, изпълваха пространството, наредени в редици и колони по осем. Всеки беше с размерите на спускателен кораб „Пеликан“ и вибрираше от енергия, излъчвайки вълни от трептяща топлина. Свободните пространства между реакторите представляваха заплетени плазмени тръби, около които се бяха скупчили рояци от хиляди плаващи инженери, които се грижеха за машините. Слабо течение, причинено от изтекла плазма, се въртеше, образувайки светеща пяна под влияние на интензивните магнитни вихри в помещението.

Това беше огромен подвиг на инженерната наука. Изглеждаше така, сякаш създателите на станцията бяха изсекли тази зала от малък астероид и бяха изградили останалата част от съоръжението около нея.

Уил посочи през залата към три чакала, които се разхождаха по пътеката. Синият екип зае позиция и застина.

— Там — съобщи Кортана. — От другата страна на платформата има терминал за подсистемите на реактора.

Джон вдигна ръка към Уил и Фред, за да изчакат часовоят чакал да мине, след което спринтира по платформата. Извади чипа с Кортана и го пъхна в терминала.

След три секунди тя докладва:

— Вътре съм. В тази система на Съглашението има много малко предпазни мерки против нахлуване. Мога да осъществя претоварването. Намерих маршрут за изтегляне на синия екип и го заредих в навигационните ти системи — продължи тя. — Би трябвало да е достатъчно дискретен, за да ви позволи да се върнете до зоната за поправки, без да бъдете забелязани. Веднъж като стигнете дотам, дайте ми заповед, за да започна. Ще са необходими десет минути, за да се осъществи претоварването. То няма да може да бъде спряно, след като веднъж е стартирано, Главен, така че трябва да бъдеш сигурен.

— Станцията и съглашенският флот могат да направят скок към Земята през следващите десет минути — каза Джон. Той погледна към Фред и Уил и те му кимнаха, сякаш бяха прочели мислите му.

— Продължи с претоварването сега, Кортана.

Светлината от реакторите започна да се променя — синята плазма се обагри в бяло и се разпростря като отрова през свързващите тръби.

— Претоварването е стартирано — обяви копието на Кортана. — Предлагам синият екип да се придвижи с максимална скорост към изхода.

Един навигационен триъгълник сочеше към стълба, която стигаше до подвижната пътека над главите им. Джон вдигна два пръста към Уил и Фред и после кимна към патрулиращите чакали. Двамата му другари коленичиха, завързаха се и го изчакаха да отиде напред.

Джон се изкачи по стълбата. Докато приближаваше върха, зад него профучаха три изстрела. Звукът им беше почти заглушен от усилващото се ечене на реакторите. Той се увери, че на върха на стълбата е чисто и видя три мъртви чакала върху подвижната пътека. Размаха оръжието си и в двете посоки, след което махна на Уил и Фред да се придвижат напред.

Таймерът му за отброяване показваше 9:47. Топлината и светлината от реакторите стана по-силна и щитовете на Джон леко премигнаха. Синият екип закрачи надолу по подвижната пътека към един асансьор. Те влязоха вътре, вратите се затвориха и капсулата веднага се издигна. Когато вратите се отвориха отново, изкуствена синя слънчева светлина нахлу в капсулата, заедно със сенките на двама елитни, чакащи за асансьора. Синият екип откри огън и повали елитните, оставяйки пръски от кръв по пода.

Главния се промъкна до рамката на вратата на асансьора и видя заплетено кълбо от тръби и фонтани, както и един от любопитните водни канали във формата на спирала, който се издигаше към центъра. Това беше съоръжение за топлообмен за реакторите отдолу. Водата в каналите вече кипеше и отделяше пара. Той видя съглашенски елитни и двойки ловци да се събират около входа към храма на сто метра отдясно. Над храма имаше дузини банши, които кръжаха около касапницата. Група грънтове успяха да разчистят една пролука към храма. Изведнъж се разнесе блестяща светлина и струя огън, която изпепели и тях, и елитните, които ги наблюдаваха.

— Сбогом, Грейс — прошепна Джон.

Експлозията на енергийния й реактор щеше да им спечели повече време, докато съглашенските сили се опитваха да разберат какво се е случило — може би щяха да си помислят, че синият екип е още вътре в храма. С последното си действие Грейс беше отнесла със себе си и дузина грънтове и четирима елитни. Тя щеше да бъде доволна от това.

Джон се обърна към далечния край на голямата зала и забеляза сектори от полупрозрачен материал върху далечната стена. Те водеха до зоната за поправки и ремонт и до въздушните шлюзове отвъд. Това беше техният изход.

Погледна към таймера, отчитащ хода на мисията — беше 8:42. Трябваше да стигнат бързо дотам. Погледът му се спря върху баншите във въздуха. Той потърси Линда, която беше на пост някъде из странната станция. Тя можеше да се намира навсякъде из дългия седем километра урбанистичен пейзаж.

Джон активира предавателя си.

— Линда, не отговаряй. Съглашението триангулира сигналите ни. Надявам се да го правят и в момента и да изпратят няколко баншита, за да разузнаят. Когато се приближат до съоръжението за топлообмен, унищожи ги, защото ще имаме нужда от апаратите им.

Не последва отговор. Дали това означаваше, че Линда е разбрала и беше готова да помогне? Или беше мъртва?

Както се надяваше Джон, три баншита се появиха във формация за разузнаване, заобикаляйки храма и насочвайки се към тях. Джон махна на Фред и Уил да излязат от асансьора и да се пъхнат в гората от димящи тръби. Те се разпръснаха, намериха прикритие и се прицелиха в идващите самолети.

Баншите се разделиха, забавиха ход… но след това се скупчиха отново, връщайки се обратно към храма. Джон натисна предавателя си три пъти. Елитните, пилотиращи баншите веднага обърнаха и ускориха към позицията им. Един от апаратите снижи нос, заемайки класическа позиция за стрелба. Плазмените му оръдия загряха и запукаха от енергия, издавайки неизбежния изстрел.

Появиха се пръски кръв във флаера, след което пилотът падна напред и натисна ускорителя до дупка. Баншито се наклони на една страна във въздуха с максимална скорост и се разби в една кула, след което се свлече на земята.

— Линда — измърмори Джон и се опита да я забележи. Преценявайки по пръските кръв, тя беше успяла да изстреля куршум през леко издадената част на кабината и да предизвика рикошет. Огледа се за позицията й — най-вероятно куршумът беше дошъл отзад и отгоре. Имаше неизброими подвижни пътеки, които се движеха по дължината на огромната зала. Тя трябваше да е на някоя от тях.

Двете останали баншита ускориха по посока на синия екип. Плазмените им оръдия запримигаха и те ги насочиха по хоризонтална траектория. Джон, Фред и Уил вдигнаха пушките си.

Чу се приглушено щракване на снайпер и още едно банши падна на земята, а пилотът му се беше запознал с изключителните умения на Линда. Оцелелият пилот обърна дясно на борд, без да подозира какво току-що беше убило неговите другари… но с ясното съзнание, че трябва да напусне района, ако искаше да живее. Във връхната точка на завоя му апаратът забави ход. Джон не можеше да каже точно откъде беше дошъл изстрелът, но трети куршум от снайпер рикошира през кабината на флаера. Баншито се завъртя, описвайки няколко кръга, преди да спре с глух удар и наведен към пътеката нос.

Три невъзможни за изпълнение изстрела, три убийства. Дори за Линда, това беше прекрасна стрелба — това бяха най-изпипаните изстрели, които Джон беше виждал. Той се огледа из станцията през постройките, шиповете, подвижните пътеки, транзитно минаващите тръби — беше невъзможно да я забележи. Джон махна на Фред и Уил да тръгват към две от падналите баншита и побягна към това, което още се въртеше без пилот, стържещо в камъните и изпускащо искри.

Качи се на борда, натисна управляващите лостове напред и посочи към далечната стена. Вдигна хоризонтално ръката си и я снижи, показвайки на Фред и Уил, че трябва да летят ниско до повърхността. Джон зави по широка дъга. Може би щеше да успее да отклони вниманието от тях.

Той се издигна малко по-високо и профуча покрай позлатените куполи и статуи на герои на елитните с вдигнати мечове. Грънтове и чакали се разбягваха, когато се приближаваше и стреляше по тях. Премести се настрани, докато преминаваше през водата, падаща от едната страна на станцията до другата.

Четири други баншита се залепиха зад него. Джон лъкатушеше напред и назад. Чифт плазмени изстрели изсвириха над главата му. Той рискува да погледне през рамо и видя две от баншитата да падат надолу. Секунда по-късно те се разбиха в повърхността. Линда все още му прикриваше гърба.

Той се снижи към земята и полетя по повърхността на една пътека, намали и зави по един коридор. Сенки на баншита минаваха над главата му. Натисна лостовете до дупка и директно се насочи към задната стена.

Уил и Фред приземиха самолетите си и приклекнаха до дебелия един метър прозорец, разделящ вътрешната част от отделението за ремонт. Джон доближи баншито си до техните, обърна раницата си, бръкна вътре и подхвърли на Фред последната противотанкова мина „Лотос“.

— Сложи това на прозореца и го нагласи така, че да може да се активира дистанционно. — След това рискува да отвори комуникационен канал към копието на Кортана в системата на станцията. — Кортана, можеш ли да отвориш въздушните шлюзове в отсека за поправки и ремонт?

Вихрушка от гласове изпълни предавателя, като всички говореха едновременно и крещяха един през друг, за да бъдат чути… и всичките бяха на Кортана. Накрая един глас все пак взе надмощие.

— Главен, направих копие, предназначено специално да комуникира с теб. Продължавай.

— Колко твои копия има вече?

— Не мога да кажа. Стотици. Съглашенският ИИ ме надви. Трябваше. Това е трудно. В системите ми са налице много грешки. Филтрирам всички вторични канали на информация. Да отговоря на първоначалния ти въпрос — да. Мога да преодолея предпазните механизми и да отворя въздушните шлюзове. Системите ми се разпадат. Няма да мога да остана цяла за дълго.

Джон разгледа дългият километри, извиващ се урбанистичен пейзаж. По улиците вървяха привидения, легиони от грънтове, чакали и елитни тичаха от сграда към сграда и стреляха по цели, които не бяха там. Баншита и призраци бръмчаха из въздуха като облаци от мухи.

Таймерът на Джон, отчитащ хода на мисията, показваше 7:45.

— Линда е жива — каза той на Фред и Уил. Фред започна да казва нещо, но Джон го прекъсна: — Ако не се върна до три минути, взривете прозореца и излизайте.

Фред се поколеба, но после кимна.

— Не мога да я оставя — каза Джон и форсира баншито си. — Не и ако още е жива.

Последните думи на д-р Хелси отекваха в главата му. „Трябваше да се опитвам да спася всеки един човешки живот, независимо от това, какво щеше да ми струва.“ Той щеше да стигне до Линда. И щеше да я измъкне жива или да умре, опитвайки се да го направи.