Сандра Браун
Торнадо (8)

8

— Надали ще кълве, Ези. Навън е кански пек — рече Бърл Мънди, после отвори плика от кафява амбалажна хартия и пусна вътре пакетче фъстъци.

— Сигурно си прав, но и аз трябва да убивам времето с нещо.

— Май още не си свикнал с пенсионирането.

— Мен ако питаш, никога няма да свикна.

— Влизам ти в положението. Откакто се помня, държа този магазин за стръв и рибарски такъми. Ще ме изнесат оттук с краката напред.

— Сложи и малко щурци — заръча Ези. — И две-три бутилки газирана вода — добави той и остави върху щанда от матово стъкло хладилната чанта.

— Не искаш ли две бирички?

— И дума да не става. Довечера трябва да съм вкъщи.

Мънди се засмя.

— Кора още ли е против пиенето?

— Баптистка до мозъка на костите — потвърди Ези и плати в брой. — Хвани си и бензина. — Преди да влезе в магазина, бе напълнил резервоара на малката лодка. Вдигна сакчето, опаковката щурци, които бе взел за стръв, и хладилната чанта, където бе прибран двете бутилки газирана вода. — Благодаря ти, Бърл.

— И наслука, Ези!

Още преди той да е излязъл от магазина, Бърл нагласи вентилатора, разположи се отново на стола и разлисти евтиното издание на роман на Луи Л’Амур с омаслена корица.

Ези подреди покупките в лодката, където вече бе сложил рибарските такъми — не бяха от скъпите и модерните, защото той не бе от запалените въдичари. Заради спешните случаи, възникващи всеки Божи ден, по всяко време на денонощието, шерифът на един беден окръг не можеше да си позволи да организира предварително свободното си време. Хората в шерифството вечно не достигаха, средствата — също. Така че през последните петдесет години Ези непрекъснато бе работил извънредно и беше на разположение по двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата, триста шейсет и пет дни в годината.

Съмняваше се, че дори работата му да не е била толкова напрегната и да е имал повече свободно време за почивка, е щял да се запали по риболова, голфа, лова или някое от хобитата, на които други мъже буквално бяха посветили живота си. Те просто го отегчаваха. Нищо не поглъщаше вниманието му така, както работата. Ези си я обичаше. Целият му живот се въртеше около нея. Дори когато спеше, пак си мислеше за нея.

Днес, докато плаваше с лодката по реката, му се прииска отново да е на работа.

Пролетта се случи необичайно сушава, нивото на водата бе паднало, течението беше лениво. Реката сякаш не бързаше да се влее в Мексиканския залив на няколкостотин километра южно от Блуър. Слънчевите лъчи бяха превърнали неподвижната й повърхност в ослепително огледало.

Там, където реката се стесняваше, надвисналите над нея дървета образуваха хладен сенчест балдахин. Беше безветрено. Не помръдваше и едно-едничко листо. Растенията покрай реката се бяха спаружили от потискащия пек и всичко наоколо изглеждаше някак посърнало. Костенурките и водните змии току показваха главици в мътната вода при брега. Дори на тях не им се плуваше. Цикадите и те свиреха музиката си някак вяло и отегчено.

Когато Ези насочи лодката към брега, ризата му вече бе подгизнала от пот. Той слезе от лодката и я изтегли във високата суха тръстика. Можеше да намери мястото и със затворени очи. Познаваше го, както собственото си лице. Всъщност го бе оглеждал много повече, отколкото лицето си в огледалото.

Вече не помнеше колко пъти през последните двайсет и две години е идвал тук сам. Неизменно се връщаше досущ поклонник при светилище. Не се замисляше много-много на какво се дължи това от страх, да не би да се окаже, че се е поболял и вманиачил.

Но въпреки това идваше отново и отново и молеше проклетото място да разбули тайната си.

Често се случваше дори да пада на колене. Не за да се моли, а за да оглежда на четири крака пръстта, да проучва участъка сантиметър по сантиметър, да търси дори нещо дребно, което да му подскаже какво точно се е случило на Патриша Маккоркъл.

Тази тъй незначителна за човечеството история се бе превърнала в център на Вселената за шериф Езра Хардж.

Затова и Кора не искаше и да чуе за случая „Маккоркъл“: мъжът й беше направил заради него толкова много жертви, беше му посветил толкова много време! Беше хвърлил толкова усилия, за да изправи пред съда онези, които според него носеха вина за смъртта на момичето. После, щом разбра, че целта му се изплъзва, изпадна в депресия, която насмалко да съсипе брака им.

Кора се закани, че ще го изостави и ще вземе децата, ако не се откаже от този случай. И Ези се отказа. Поне се преструваше, че го е направил. Всекидневното напрежение в шерифството поглъщаше почти изцяло вниманието му. Но когато би трябвало да си почива и да се радва на семейството си, той пак умуваше над нерешения случай.

Този случай му попречи да бъде и добър баща. Кора бе отгледала децата сама, неговото влияние почти не се усещаше, той рядко й се бъркаше. Почти не помнеше детството на сина си и дъщеря си, спомняше си само за тежките периоди, които бяха изживели. Най-страшно бе, когато синът им се пристрасти към наркотиците. Слава богу, усетиха го навреме, преди той да си е опропастил живота. Сега момчето вече беше женено, имаше две дъщери и бе директор на гимназия — стълб на обществото.

Дъщеря им, която бе две години по-малка от брат си, едва изчака да си вземе дипломата за средно образование и се махна от Блуър. Записа се да следва в колеж, искаше на всяка цена да си намери съпруг, който да й е лика-прилика, и го постигна. Омъжи се за борсов посредник от Далас. Нямаше деца и като че ли бе доволна от това, оглавяваше пет-шест дружества и клубове и прекарваше времето в това да организира обеди и благотворителни концерти. Ези не одобряваше начина, но който тя живееше заедно с онзи надут пуяк, мъжа си. Но дъщеря му изглеждаше щастлива и това според него бе най-важно.

Не си приписваше заслугата, че децата им са станали свестни. Тя принадлежеше на Кора. Ако бяха опрели до него, и двамата щяха да си провалят живота.

Вече двайсет и две години, до ден-днешен случаят „Патси Маккоркъл“ хвърляше тежка сянка върху семейния му живот. Кора бе на седмото небе от щастие, че Ези най-после е излязъл в пенсия и е свободен човек. Той обаче знаеше, че няма да бъде свободен, докато не разбули загадката, тегнеща над този случай. За другите това бе минала история. Никой вече не я помнеше, не се сещаше дори за нея. Това обаче не важеше за Ези. Дори и да се бе заблуждавал, че вече му е все едно, тази заблуда бе разсеяна преди два дни, когато Карл Хърболд бе избягал от затвора.

Никога не беше лъгал жена си, нямаше намерение да започва тепърва. Всичко щеше да е по-лесно, щеше да цари по-голямо разбирателство, ако от време на време беше послъгвал, но Ези бе убеден, че в брака няма място за лъжи. Пък и Кора надушваше и най-дребното шикалкавене.

Сигурно знаеше и че в този душен следобед мъжът й не е тръгнал да лови риба.

Ези остави в лодката рибарските такъми и живите щурци, взе само сакчето и хладилната чанта и се запъти към своята бърлога. Един Бог знаеше кога и как е било повалено дървото. Изкорубеният му дънер беше покрит с лишеи и пълзящи растения и бе прояден от буболечките, но още издържаше на тежестта на Ези, който се разположи върху него. Отвори една газирана вода и отпи голяма глътка. Все тъй разсеяно опита и фъстъците.

Видеше ли мястото, където бе издъхнала Патси Маккоркъл, неизменно си спомняше колко стъписан е бил при вида на трупа й сутринта, след като тя бе умряла.

— Някой докосвал ли я е?

Не се сети да каже друго на младичкия си подчинен, който бе пребледнял и трепереше като листо и който бе дошъл пръв на мястото, след като някакъв рибар бе направил зловещото откритие.

— Не, шефе.

— Дори човекът, който я е намерил?

— Къде ти ще я пипа! Беше уплашен до смърт. Дори не е слизал на брега. Минавал е оттук с лодката. Видял я е и начаса се е върнал да съобщи в шерифството. А аз не съм чак толкова неопитен, че да оставям следи по местопрестъплението. Отцепил съм района.

Момчето сигурно бе чуло тези думички от някоя кримка по телевизията, защото Ези никога не се изразяваше така. Не бяха много местопрестъпленията, които се налагаше да отцепват, за да не бъдат заличени уликите.

Шерифът и подчинените му се занимаваха главно с това да патрулират и да поддържат реда и законността. Викаха ги да разтървават побойници по бирариите, да прекратяват семейни караници или да усмирят някой пиян, който е започнал да буйства и можеше да направи някоя беля.

Малко бяха случаите на проявено насилие, след което са останали и жертви, но при тях подбудите бяха ясни като бял ден. Въоръжен грабеж. Нападение със смъртоносно оръжие. Мъж, пребил жена си. Извършителят винаги имаше някаква подбуда, която, дори и да беше незаконна или необоснована, все пак бе очевидна.

Безсмислените престъпления, извършвани просто от лошотия и злоба, се случваха някъде другаде. По големите градове. В гетата. В окръг Блуър, щата Тексас, те бяха нещо нечувано. Точно затова и Ези, вече опитен защитник на закона, и неговият подчинен не бяха виждали такава ужасия.

Момичето лежеше ничком, около него имаше натрошени стъкла. Лицето му не се виждаше. Едната му ръка бе подгъната под тялото. Другата лежеше отстрани, с дланта нагоре и с пръсти, поприсвити навътре. Мъртвата беше по сандали. Инак бе чисто гола. Беше през лятото, затова и бе почерняла от слънцето, ако не се броят тъничката ивица бяла кожа на гърба и таза.

Ези се притесни, че са се вторачили така в мъртвото голо момиче. Вършеха си работата, но въпреки това бяха точно толкова виновни, както и убиецът — Ези начаса реши, че става въпрос за убийство — задето унижават тази млада жена.

— Лошото е, че нощес валя като из ведро — каза подчиненият на Ези, забелязал като шефа си локвичката дъждовна вода, която се бе събрала в трапчинката при кръста на момичето. — Дъждът сигурно е заличил много улики.

— Ще работим, с каквото разполагаме.

— Да, шефе — отвърна младежът и попи със сгъната носна кърпа влажната си горна устна. — Как мислиш, убита ли е?

— Не ми прилича на естествена смърт.

На дървото горе ядно изграчи сойка и върна Ези към настоящето. Той пъхна в сака празното пликче от фъстъците и извади друго пакетче — с розови бонбони, за да разсее соления вкус, останал в устата му. Засмука един бонбон, изправи се и отиде на мястото, където бе лежала Патси Маккоркъл.

— Божичко, Ези, какво е това тук?

Ези се стресна и се огледа — едва ли не очакваше от гората да изникне Харви Страуд. Съдебният лекар бе мъртъв от близо петнайсет години, две години преди да умре, бе излязъл в пенсия, но тази сутрин гласът му бе за Ези реален, точно както и когато Страуд бе приклекнал край трупа на Патси Маккоркъл и бе вдигнал очилата, за да го огледа по-хубаво.

— Носиш ли фотоапарат? — го беше попитал тогава Ези.

— Ей сега ще дойде момчето от вестник „Банър“.

Ези се бе надявал новината да не се разчува, докато той не разпита най-близките приятели на Патси. Искаше му се и да даде на Маккоркълови малко време, за да преодолеят шока и да се подготвят за това изпитание — догадките, които щеше да породи смъртта на дъщеря им. Но след като Страуд бе повикал фотографа на вестника, до обед всички в града щяха да говорят само за това.

— Можеш ли да ми кажеш нещо, Харви?

— Не ми давай зор. Още не съм огледал, както трябва. — Без да докосва трупа, съдебният лекар го огледа от различни ъгли. Накрая отбеляза, сочейки: — На врата има синина.

— Душена ли е?

— Може би.

— Изнасилена ли е?

— Не е изключено. Спеченото вещество по бедрата й вероятно е семенна течност.

— Божичко!

— Да.

Фотографът също дойде — изгаряше от нетърпение да снима, но после, съгледал зловещия труп на момичето, си изповръща закуската в храстите, след това седна, притиснал глава между коленете си, и започна да ги уверява, че не му било за пръв път да вижда гола жена, затова пък за пръв път се натъквал на мъртва. Мина доста време, докато се окопити и направи снимките, необходими на Страуд.

Недалеч от трупа бе спряна кола, регистрирана на името на Патси. При колата Ези намери купчина дрехи. Вдигаше ги една по една с пинцети, оглеждаше ги и ги пускаше в найлонов плик с етикетче. Имаше блуза и пола, сутиен и чифт гащета. Дрехите бяха подгизнали от дъжда, но доколкото Ези можеше да прецени, не бяха разкъсани, нямаше и липсващи копчета, което да навежда на мисълта, че са били насилствено смъкнати. Но трябваше, разбира се, да ги изследват и в лабораторията.

И двете предни врати на колата зееха отворени. Оттук шерифът стигна до извода, че Патси не е дошла тук сама. От двете празни бутилки от алкохол, едната на пода на автомобила, другата в калта наблизо, се разбираше, че е паднала голяма веселба.

— А ноктите, Харви?

— С червен лак са. Никой не е счупен или изтръгнат, никой не кърви. Не виждам и тъкан под тях. Но ще ги почистя и в лабораторията.

Съдебният лекар обясни, че по китките и глезените също няма одрасквания, нищо, от което да личи, че момичето е било връзвано или влачено или че се е съпротивлявало.

Дума да няма, Патси Маккоркъл беше дошла тук заедно с другия човек по своя воля и не бе очаквала да умре.

Ези чу, че радиовръзката пука, веднага се върна в патрулната кола и каза в преносимата радиостанция:

— Слушам те, Джим!

— Снощи малката Маккоркъл е била във „Вагън Унил“ — докладва неговият подчинен Джим Кларк.

Вече години наред Кора и нейната групичка заклети трезвеници се опитваха да наложат чрез местен референдум в окръга сух режим, но това бяха единствените избори, на които всички почитатели на чашката бяха единни като скала. Опитите да им бъде наложено въздържателство неизменно удряха на камък. Но Кора и нейните хора все пак бяха успели да издействат в самия град да не се продават спиртни напитки. Ето защо сега всички пивници и заведения бяха от двете страни на магистралата, досами последните къщи на града. Сред тези заведения беше и „Вагън Уийл“.

— С кого говори?

— Със съдържателя, казва се Паркър Джий. Снощи е работил на бара. Твърди, че Патси е била в заведението няколко часа и си е тръгнала някъде към полунощ.

— Сама ли?

— С братя Хърболд.