Сандра Браун
Торнадо (22)

22

— Искаш ли ги бъркани?

— Разбира се, Джак. Не знаех, че можеш да готвиш — възкликна Дейвид, както редеше масата за закуска.

— Вечно съм гладен като вълк и затова се научих.

— Нямаше ли си майка, която да ти готви?

— Тя умря много отдавна. Когато бях съвсем малък — поясни Джак и чукна няколко яйца в купата, после отвори чекмеджето и затърси бъркачка.

— А татко имаш ли си?

— Не.

— И той ли е умрял като моя?

— Да.

— А дядо ще умре ли, Джак?

Той се извърна към момчето — въпросът му заслужаваше внимание.

— Не знам, Дейвид. Надявам се да му се размине. Но той е тежко болен.

Малчуганът сбърчи чело и се замисли.

— Ама защо хората трябва да умират!

— Наистина, защо!

— Знаеш ли, мамо? — възкликна Дейвид и грейна, след като погледна вратата. — Джак може да готви. Пържи ми яйца.

Ана излизаше от банята. Косата й още беше мокра, младата жена бе облечена в спортна блуза и пола. Не бе мигнала почти цяла нощ. Под очите й се тъмнееха сенки.

В седем сутринта в болницата бяха дошли медицинските сестри от дневната смяна, които провериха какво е състоянието на Делри и дойдоха да им съобщят в чакалнята, че то е непроменено.

След визитацията при тях дойде и лекарят.

— Нощес състоянието му не се е влошило. Това е добре. Тази сутрин ще му направим изследвания. Защо не се приберете да си починете? Ще можете да го видите чак след обяда.

Но Ана пак не искаше да си тръгва от болницата. Склони да се прибере вкъщи едва след като главната сестра на интензивното отделение обеща да й се обади по телефона, ако състоянието на свекър й се промени. Сега младата жена изглеждаше освежена от душа, който бе взела, но емоционалното и физическото напрежение още се четяха върху лицето й. Беше и малко смутена, че някой е нахълтал в нейната кухня и се разпорежда.

— Дейвид беше гладен — започна да се оправдава Джак. — Искаше да закусва и започнахме без теб. Кафето е готово.

Обещанието за топло, току-що сварено кафе я обезоръжи. Тя си наля от кафето, а Джак добави в купата още две яйца и изсипа сместа в нагорещения тиган. След броени минути вече поднасяше яйцата на Ана и Дейвид. Момчето си гребна и ахна:

— Това са най-вкусните яйца, които съм ял някога!

Ана се направи на засегната, но Дейвид видя, че майка му само се преструва, и всички прихнаха.

— Може ли да се включа в пиршеството?

Стреснат, Джак се извърна рязко към вратата. В коридора при мокрото помещение стоеше мъж на около четирийсет и пет години. Среден на ръст. Красив. С колеблива гузна усмивка.

— Позвъних на входната врата, но никой не дойде да отвори и затова влязох през задния вход.

Джак знаеше, че мъжът лъже. Дори и да не бяха чули звънеца, щяха да видят осветлението, включило се заради Ана.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Джак не особено любезно.

— Делри Корбет вкъщи ли е? Още ли живее тук? Видях върху портата името му.

— Да, тук живее. Но го няма.

— В болницата е — обади се и Дейвид, който се бе смъкнал от стола, за да поразгледа гостенина, който на свой ред го оглеждаше любопитно.

Джак съжали, че не се сеща как да каже на малчугана да замълчи, без да е твърде очебийно.

— В болницата ли? — свъси се измъчено посетителят. — Божичко! Дано не е нещо сериозно.

— Може да умре…

— Не е сериозно…

Джак и Дейвид бяха отговорили в един глас и бяха казали неща, които взаимно се изключваха. Човекът погледна Джак укорително, но и озадачено. Той не извърна очи. Наблюдаваха се дълго, докато накрая мъжът не издържа и извърна очи.

— Казвам се Сесил Хърболд. Доведен син съм на господин Корбет.

Ана се беше дръпнала зад Дейвид и тласкана от майчинския инстинкт, бе отпуснала ръце върху раменете му, сякаш за да го защити. И на Джак му се прииска по някакъв начин да ги защити. Излезе малко напред, така че да е между нея и момчето и по-възрастния брат Хърболд.

— Какво искате?

— Да видя втория си баща.

— Не му разрешават свиждания. Пък и не съм много сигурен, че той иска да ви вижда.

— Нали нямате нищо против да попитам кой сте вие?

— Не е моя работа да ви казвам. Защо не питате Ана?

— Ана ли? — повтори Хърболд и премести поглед към жената.

— Вдовицата на Дийн Корбет.

На Джак му се стори, че Хърболд наистина е стъписан.

— Вдовица ли? Ама наистина ли Дийн е мъртъв?

— От шест години.

— И таз добра! Какво се е случило?

Джак му обясни накратко.

— Обзалагам се, че това е съсипало Делри. Възлагаше големи надежди на момчето. Със сигурност много повече, отколкото на мен и Карл. Е, и ние му късахме нервите. — Мъжът пак се извърна към Ана и рече: — Моите съболезнования за Дийн, госпожо. Колко жалко!

Тя само кимна рязко.

— А това кой е? — поинтересува се Хърболд и се усмихна на Дейвид. — Да не е детето на Дийн? — Той приклекна пред хлапака. — Как я караш, синко? Аз съм твоят… Всъщност какъв му се падам? — прихна той. — Нещо като доведен чичо.

Дейвид вече не бе така бъбрив — явно беше усетил, че Сесил Хърболд не е добре дошъл за никого от близките му. Той се дръпна, без да казва нищо, и се сгуши в полите на майка си. Хърболд се изправи и се обърна с широка усмивка към Ана.

— Умно момченце. Одрал е кожата на Дийн.

Тя се поколеба, после направи знака за „благодаря“. Сесил я зяпна невярващо. Погледна Джак.

— Ама тя какво…

— Глуха е.

Хърболд отново премести поглед към младата жена.

— Бре, бре, бре! Но тя разбра какво й казвам.

— По устните.

— Виж ти! По устните! Възхищавам се на хора като теб, Ана. Наистина.

Джак не вярваше и на думица от дрънканиците на Сесил. Искаше му се бившият затворник да се маха час по-скоро от къщата и да не досажда на Ана и Дейвид.

— Ще предадем на Делри, че сте идвали.

— Нали казахте да съм питал Ана дали Делри иска да ме види — ухили се ни лук ял, ни лук мирисал Хърболд.

Джак наведе глава по посока на младата жена.

— Хайде, питайте.

Сесил вдигна озадачено вежди.

— Как мислите, госпожо?

Тя поклати глава.

Другият пак се ухили глупашки.

— Е, не ми остава друг избор, освен да отскоча до болницата и да си опитам късмета, може пък да го видя.

— Той не изгаря от желание да се среща с вас — отсече Джак.

Хърболд го огледа от глава до пети.

— Благодаря за предупреждението, но… Как се казвате?

— Джак Сойър.

— А познавам ли ви?

— Не.

— Значи сега сте женени за нея, за Ана, де.

— Не, наемен работник съм.

— А, наемен работник! — повтори той, като проточваше думите, и с киселата си физиономия даде да се разбере, че според него Джак не е в правото си да се разпорежда кой къде да ходи.

Обходи кухнята, огледа я хубаво, от фигурките по тапетите до шкафчетата със стъклени врати, където бяха подредени чиниите.

— По времето, когато живеех тук, беше по-различно. Ти, Дейвид, знаеше ли, че съм живял тук?

Момчето поклати глава.

— А дядо ти не ти ли е разказвал за мен и за брат ми Карл?

И този път Дейвид поклати глава.

— Не? А ние с Карл търчахме тук като диви индианци. — Сесил пак се върна при тримата, които се бяха притиснали един до друг, и допълни: — Направо ми се къса сърцето, като си помисля как старецът ни обърна гръб и ни изхвърли от живота си. — Той въздъхна тежко и долепи длани. — Но докато съм тук, се надявам да изгладим нещата. Дошъл съм, за да си оправим отношенията с Делри. Е, аз ще вървя, за да не ви преча на закуската. — Той се запъти към вратата на мокрото помещение. — Беше ми драго да се запознаем, Ана — каза по-високо от преди, сякаш се надяваше въпреки глухотата тя да го чуе. — Ще се видим пак, Дейвид — рече Сесил и намигна на момчето.

На Джак не обърна никакво внимание. Той го последва веднага щом Сесил затвори подире си задната врата. Видя през прозорчето, че се качва на стар очукан автомобил, марка „Мустанг“. Хърболд беше сам. Зави предпазливо и се отправи към портата. Джак заключи и залости вратата, после притича през кухнята до входното антре и гледа през стъклото на вратата, докато Хърболд се скри по пътя. Заключи и тази врата.

Когато се върна в кухнята, Ана изглеждаше не по-малко разтревожена от него. Както личеше, след срещата с Хърболд на никого вече не му се ядеше. Всички бяха забравили за закуската. Джак си наложи да се усмихне, за да не плаши Дейвид.

— Хей, юначе, оправи ли си тази сутрин леглото?

— Тази нощ не съм спал в него, Джак.

— Вярно, как забравих!

Погледна безпомощно Ана, която направи на сина си някакъв знак.

— Сега, мамо, не дават детско — възропта през хлипове той. Тя пак му направи някакъв знак. — „Улица Сезам“ е за бебета.

Ана го отпрати с ръце. Дейвид завъртя очи, отиде в хола и включи телевизора.

Джак придърпа Ана да седне до него на първото стъпало от стълбището и я погледна угрижено в очите.

— Трябва да заминете с Дейвид.

Тя се вторачи смаяна в него.

— Идете някъде… В Галвестън. В Сан Антонио. Някъде, където на Дейвид ще му хареса.

Ана понечи да се изправи, но Джак я хвана за ръката и отново я дръпна да седне.

— Чуй ме, Ана, чуй ме! — примоли се той и стисна дланите й между своите, да не би младата жена да му покаже, че не иска да го слуша. — Знаеш за какво ти говоря — рече Джак припряно. — Защо според теб Сесил Хърболд дойде тук тази сутрин?

Тя сви рамене и поклати глава — не знаеше какво да отговори.

— И аз не знам, но тази работа не ми харесва. Чета какво пишат вестниците за тези хора. Те създават само неприятности. Делри ще се ужаси, ако разбере, че Сесил се навърта тук. Особено сега, когато Карл е на свобода. Ще се обадя по телефона в болницата да предупредя в никакъв случай да не го пускат при свекър ти. Съгласна ли си?

— Да.

— Иди да си приготвиш багажа и го вземи със себе си. Можеш да се отбиеш в болницата, за да видиш Делри, и после ще заминеш.

Ана направи знак, за който Джак знаеше, че означава несъгласие.

— Тук, Ана, не е безопасно — натърти той. — Свекър ти се страхуваше, че Карл може да дойде. Според мен това е една от причините да ме вземе на работа. За да има край себе си още един човек, който да наглежда фермата. Ако можеше, щеше да настоява да отидете на сигурно място, където не ви застрашава нищо. Смятай, че действам от негово име, като ти казвам да заминеш с Дейвид. Мисля, че и той щеше да ти каже същото.

Ана се изправи и отиде бързо при рафтовете под стълбата. Джак я последва. Тя започна да пише нещо в един бележник.

Няма да напусна Делри. За нищо на света.

— Тези хора са убийци, Ана.

Тя продължи да пише:

Не съм вчерашна.

— Не. Само си глуха.

Младата жена метна ядно тефтерчето и се опита да подмине Джак, но той я хвана за раменете.

— Извинявай, извинявай! Не биваше да го казвам, беше глупаво. — Но тя продължи да го гледа вбесено и отчуждено. Джак впи пръсти в раменете й. — Делри няма да си го прости никога, ако вие с Дейвид пострадате. Аз също няма да си го простя. Позволи ми да ви помогна.

Ана все пак се отскубна, отстъпи назад и пак взе бележника. След като написа, каквото имаше да му казва, обърна тефтерчето на спирала към Джак.

Делри не ти вярваше. Защо да ти вярвам аз?