Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Unspeakable, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 65 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
Sianaa (2009)
Допълнителна корекция
sonnni (2014)

Издание:

Сандра Браун. Торнадо

Редактор: Сергей Райков

ИК „Коала“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Даниела Г.)
  3. — Корекция sonnni

35

— Съжалявам, госпожо Корбет. Но в момента не можете да го видите. Разговаря с шериф Фостър.

— Казахте ли на Джак, че съм тук?

— Не, моето момче. Не съм му казал — отвърна служителят и му се усмихна благо-благо. — В момента е много зает.

— Едва ли е чак толкова зает, че да не може да ме види.

— Съжалявам моето момче, но вече ти казах, не може.

Дейвид се извърна към майка си.

— Искам да видя Джак и да му се извиня.

Беше послушно дете, но откакто се бе разплакал на предната веранда, бе станал невъзможен. Съжаляваше, задето е изкрещял на Джак, че го мрази, и сега искаше на всяка цена да му се извини. Бе обсипал майка си с милион въпроси, на които тя не можеше да отговори.

Кога щял да си дойде Джак?

Дали щял да си дойде?

Дали знаел, че Дейвид не е говорел сериозно, когато му е казал, че го мрази?

Дали тя не се е държала лошо с Джак? Затова ли той е бързал час по-скоро да си тръгне?

Защо е заминал заедно с полицаите?

Дали те ще го хвърлят в затвора?

И това продължи, докато накрая на Ана вече й се струваше, че ще полудее. И тя не знаеше какво да каже на сина си. Че Джак си е тръгнал по своя воля, защото така е искал?

Или че е бил задържан и не е имал друг избор, освен да си тръгне?

Каквото и да му отговореше, Дейвид щеше да бъде сломен. Ана се опита да го утеши, но нищо не помагаше. Момченцето говореше само за това, нищо не можеше да отклони вниманието му. Когато започна да се държи невъзможно, майка му го укори, че плаче повече, задето Джак е заминал, отколкото за смъртта на дядо си, макар че после съжали за думите си и започна да изпитва угризения на съвестта. Самата тя беше живяла години наред под един покрив с Делри, но бе по-сломена, докато гледаше как отвеждат под конвой Джак като заподозрян в престъпление, отколкото предния ден, когато си бе тръгнала от гроба на свекър си.

Вече не беше в състояние да седи със скръстени ръце и да чака какво ще се случи, затова реши да отиде в шерифството и да потърси конкретни отговори. Но за успокоение на съвестта все пак първо се отби на гробищата. Сърцето й се сви при вида на пресния гроб на Делри. От непоносимата горещина цветята бяха започнали да се спаружват и Ана предложи на Дейвид да ги поделят между гробовете на дядо, на баба Мери и на тате.

Не мислиш ли, че дядо ти ще иска да си ги подели с тях? — попита със знаци тя сина си.

Дейвид кимна, без да продумва.

Това временно отклони мислите му от Джак, но Ана продължи да се измъчва от въпроса дали Джак е способен да направи онова, в което властите очевидно го подозират.

Нямаше да го отведат, ако наистина не смятаха, че той е виновен. Дали разполагаха с улики, които да го свързват с отровените крави? Как е могъл да извърши такова нещо? И защо?

Опита се да се сети за някаква причина, но така и не намери.

Джак я беше погледнал в очите и бе отрекъл, че го е направил, но дали не я беше излъгал? Обикновено Ана веднага разбираше що за човек стои пред нея. Дали сега не бе заслепена от това, че Джак я привлича? Дали не бе пропуснала нещо в лицето, очите, движенията му, което да й покаже, че той по душа всъщност си е злодей?

Ако беше невинен, защо се бе притеснил толкова предната вечер, когато в къщата бе дошъл Ези Хардж? Веднага щом беше разбрал кой е на предната врата, бе казал на Ана, че има работа в конюшнята, и се беше измъкнал през задния вход.

Тя се беше надявала, че щом Ези си тръгне, Джак ще се върне. Беше се надявала да продължат онова, което бяха започнали преди появата на неканения гост. Може би така беше по-добре. И тя се бе предпазила от връзка с човек, които вероятно е жесток, коравосърдечен и толкова зъл, че да посегне на стадото във фермата.

Но Ана все не можеше да повярва, че го е направил Джак Сойър. И нямаше да повярва, докато самият той не го потвърдеше. Искаше да го попита без заобикалки дали наистина е извършил такова ужасно нещо и ако го е направил той, защо. Държеше сама да го попита, докато го гледа право в очите. Искаше да знае. Трябваше да знае.

Ала служителят в приемната на шерифа беше неотзивчив и непреклонен. Беше учтив, но твърдо отказа на нея и на Дейвид да разговарят с Джак — обясни им само, че в момента той е при шерифа и не знаел кога ще бъде освободен.

Ана остана и с впечатлението, че служителят разговаря с нея само защото е глуха. Тя беше общувала с него, като му бе писала в тефтерчето — въпросът беше твърде важен, за да разчита само на помощта на Дейвид да й превежда. Мъжът й говореше, сякаш е дете, и то не особено схватливо.

Младата жена написа в бележника:

Не искам да отправям обвинение срещу господин Сойър. Поне докато не говоря с него и не се убедя, че наистина е виновен.

— Това го решава друг, госпожо Корбет.

Но нали става въпрос за моите говеда? — продължи да настоява тя. — Свекър ми предпочете сам да разследва случая.

— Няма значение. Ако Сойър е нарушил закона, е без значение какво смятате да предприемете вие. Щатът пак ще предяви обвинение.

Този човек говореше лош английски и от това снизходителното му отношение ставаше дваж по-обидно. Телефонът иззвъня и служителят се възползва да й каже, че ще я уведомят, ако има някакви резултати от разследването. Предложи й „сега да се прибере“, само дето не й каза „да слушка“. После грабна телефонната слушалка и престана да й обръща внимание, сякаш нея я нямаше.

Ана си тръгна — наложи се едва ли не да влачи Дейвид, който се дърпаше и не искаше да се помръдне. Навън бе горещо като в пещ, но младата жена спря на тротоара и се замисли какво да предприеме оттук нататък. Но като че ли не бе по силите й да направи нищо за Джак Сойър. Дейвид беше кисел. На Ана никак не й се искаше цял следобед да се мъчи да го забавлява при сегашното му настроение. Дали да не го заведе на кино? Тя си погледна часовника. Беше твърде рано дори за сутрешните прожекции. Беше рано и да обядват.

Младата жена се огледа нерешително и най-неочаквано очите й бяха привлечени от един магазин. Беше го виждала, разбира се, и преди. Сега обаче той моментално я привлече, сякаш отгоре мигаше неонова табела. Тя стисна Дейвид за ръката и забърза по тротоара.

В магазина бе хладно и подредено. Като не изпускаше от око Дейвид, да не би той да повреди скъпата апаратура, Ана огледа новото поколение фотоапарати и обективи.

Магазинът беше открит преди няколко години. Открай време я глождеше любопитство какво ли има вътре, но днес тя за пръв път се престраши да влезе. Почти не бе поглеждала и витрината от страх, че изкушението ще е прекалено силно, за да му устои.

Това беше единственият магазин в Блуър за фотоапаратура и по тази причина всички артикули бяха последна дума на техниката и си бяха доста скъпички. Човек направо оставаше без дъх, докато разглеждаше лъскавите фотоапарати. Ана би дала мило и драго, само да пробва нещата под стъклените витрини, но знаеше, че те не са й по джоба. Докато не спечелеше нещичко от своите снимки, трябваше да се задоволи със стария си апарат.

Купи само ролка черно-бял филм и наръчник за новите техники, излязъл наскоро.

— Ще се наложи да проявявате филма някъде другаде — поясни мъжът зад касата. Младата жена не долови смисъла на първите му думи. — Никой в Блуър вече не ги проявява.

Тя кимна.

— Не помня да съм ви виждал тук. Познавам почти всички наши клиенти.

Ана повика Дейвид и го помоли със знаци да обясни на човека, че е глуха. За разлика от другите мъжът не се смути. Не погледна озадачено, не изпелтечи никакви извинения. Нищо подобно — лицето му грейна в лъчезарна усмивка.

— Как се казвате? Да не сте случайно Ана Корбет?

Смаяна, Ана също се усмихна и се пресегна през щанда, за да се ръкува с човека.

— Пийт Нолън — представи се той и ухилен до уши, стисна енергично ръката й. — Какво щастливо съвпадение! Защо и жена ми не е тук! Отдавна искам да се запозная с вас, а все не се отваряше сгоден случай! Елате насам! — Той заобиколи щанда и я поведе към стената, където бяха изложени десетина фотографии в рамки. — Елате, елате! Ето тук!

Мъжът почука с пръст върху черно-бяла уголемена снимка и Ана веднага видя, че е от ранните й творби. Човекът се извърна така, че тя да вижда устните му и обясни:

— Преди година — година и нещо се опитах да продам малко нова апаратура във фотографския факултет на колежа. Видях снимката окачена на стената и веднага я харесах. Попитах преподавателя знае ли кой я е правил и той ми разказа за вас. Че сте с увреден слух и всичко останало. Било грехота, че сте се отказали от следването, понеже сте притежавали талант, с какъвто можели да се похвалят малцина негови студенти. Наложи се доста да го убеждавам, но накрая си тръгнах с фотографията.

Мъжът погледна снимката с неприкрито възхищение. На нея имаше стара къща, снимана на фона на преекспонираното западно небе по залез-слънце. Щеше да изглежда зловеща, ако от всички прозорци не струеше светлина, хвърляща меки отблясъци върху предната веранда.

— За мен това е олицетворение на дома, защото съм израсъл в къща във ферма като тази. Държа снимката тук на стената, откакто я притежавам. Всички се заглеждат в нея. Тя изразява толкова много! И всички я обсъждат. Досега да съм я продал хиляда пъти, но това е единствената фотография на Ана Корбет, не бих се разделил с нея за нищо на света. Трябва да творите повече.

Тя вдигна плика с покупките и го разклати. Мъжът разбра какво иска да му каже и се усмихна още по-лъчезарно.

— Браво на вас! Бих искал да видя снимките, когато са готови. — Той извади от портфейла си визитна картичка. — Ето ги номерата на телефоните. Тук и вкъщи. Ако ви трябва нещо, веднага ми се обадете. Ако ли пък ви се иска да поговорите за фотография, винаги съм насреща, тази тема никога не ми омръзва. Не мога да ви опиша колко се радвам, че най-после се запознах с вас, госпожо Корбет.

 

 

Емъри Ломакс се оригна в бялата хартиена салфетка, смачка я и я метна върху купчинката кокали, останали от крехките пържоли.

— Излъгах ли ви за кухнята, а? От друго може и да не разбирам, но при пържолите нямам грешка!

В сепарето заедно с Емъри седяха още трима: Конот и двама вицепрезиденти на фирмата. Конот и единият от другите важни клечки бяха с лице към Емъри, третият беше до него.

Непрекъснато си придаваха важности, ето и сега промърмориха колкото да не е без никак, че скарата си я бивало. Нали беше домакин, Емъри повика келнерката и поръча по още една бира. Обикновено на обед не пиеше нищо по-силно от изстуден чай, но сега случаят беше по-особен. Бирата не беше от най-изтънчените питиета, за разлика от мартинито и малките малцови уискита, с които те вероятно бяха свикнали. Но със скарата не вървеше нищо друго, освен бира и Ломакс ги бе довел в заведението с най-добра скара в Източен Тексас.

Бяха пристигнали от Хюстън с лъскав реактивен самолет на фирмата, с каквито онзи злодей Джеймс Бонд от филмите сигурно се разхождаше из Европа. Емъри ги бе посрещнал на летището на окръг Блуър, което всъщност си беше нищо и никаква поляна насред пасище, само че без кравите. Не предлагаше нищо друго, освен оградена писта, ръждясал ламаринен хангар и тясна чакалня с две-три бензиноколонки отпред.

— Ето едно от нещата, с които ще се наложи да се заемем най-напред — отбеляза Емъри, докато ги водеше към автомобила марка „Ягуар“ — негова радост и гордост. — Веднага щом започнем Етап първи, си представям как ще обновим летището, за да посрещаме хората, които ще идват да карат тук края на седмицата. Какво ще кажете?

Двамата по-дребни шефове погледнаха Конот, видяха, че той кима, и също закимаха като две кукички на конци — почти във всички случаи постъпваха по този начин. Стискаха устни, гледаха да не говорят много-много, но Емъри не се хвана на въдицата. Разбираше за какво става дума. Те просто се дуеха. Всички магнати подхождаха така към деловите въпроси. Той трябваше да се поучи от тях.

Вече се бяха нахранили и Емъри усещаше, че започват да нервничат. Конот току поглеждаше презрително към музикалната кутия, която, откакто бяха влезли, беше надута до дупка. Често поглеждаше и скъпия, украсен с диаманти златен часовник върху лявата си китка. Веднага щом сервитьорката прехвърли четирите заледени бутилки бира от подноса върху масата, Емъри подхвана деловите въпроси:

— Вече ни е в кърпа вързано. Можете да смятате, че земите на Корбет са наши. Корбет не можеше да избере по-подходящо време да умре — огледа ги той един по един с усмивка. — Не че искам да скверня паметта му!

— А госпожа Корбет? — попита една от марионетките. — Тя ли е наследница на имота?

— Да, на всичко.

— Това няма ли да ни създаде проблеми? — поинтересува се Конот. — Нали каза, че и тя като свекър си не искала и да чуе да продава земята.

Емъри се отпусна назад и сложи ръка върху облегалката на седалката.

— Да, докато той беше жив. Нали знаете, страх я беше да тръгне против волята му.

— А сега според теб е променила мнението си, така ли?

— Сигурен съм в това — отвърна той нехайно и самоуверено. — Как ще се оправи сама с такава голяма ферма? Не е по силите й. Глуха е като пън. Няма да мине много време, докато прогледне за горчивата истина. Нека й дадем една, най-много две седмици, и ще проумее, че това не е лъжица за нейната уста. Пък и — проточи Емъри и се изкикоти — аз за какво съм! Непрекъснато ще стоя до нея, за да й напомням какви тегоби я чакат, ако се опита да се оправя сама. Ще я насърчавам да продаде земята, докато вие не сте размислили и не сте предпочели друг имот.

Костюмираният отсреща на масата побутна бирата, до която не се беше докоснал.

— Защо мислиш, че имаш някакво влияние върху нея?

— Все пак госпожа Корбет дължи пари на банката. Бих могъл да я попритисна с това. И бездруго е уплашена след онази злополука с говедата — подсмихна се Ломакс и допълни: — Винаги може да има нова злополука.

— Този твой мексиканец да не се раздрънка? — попита мъжът до него.

— Стига да му напълниш гушата, Джеси Гарсия е готов да чука и родната си майка пред дванайсет души.

— Сигурен ли си, че жената няма да разбере, че ти имаш пръст в отравянето на кравите?

— Повече от сигурен. Всъщност дори сега, докато ние с вас си говорим, разследват друг за отравянето.

Не видя смисъл да им казва за онзи досадник, наемния работник, който изглеждаше прекалено обигран и опитен, та Емъри да е спокоен. Първото му впечатление от каубоя бе, че е нагъл и безочлив и си вре носа, дето не му е работа. Емъри не можеше да допусне Ана Корбет да има до себе си човек, който да му подлива вода и да му пречи да й дава разумни съвети. Трябваше на всяка цена да се отърве от наемния работник.

Освен това и този мексиканец! Въпреки уверенията, които Емъри бе дал на своите събеседници, мексиканецът също го притесняваше. Ами ако някой му предложеше повече от петдесет долара, за да му покаже кой го е наел да сложи отрова в солта на пасището на Корбет? Не беше в стила на Гарсия да подвежда клиентите си, но знае ли човек? Ами ако е закъсал за пари?

И какво бе направил Емъри? Като мъж на място с един замах беше решил и двата проблема. Като истински банков служител, чийто клиент е в опасност, се беше обадил на шерифа и бе споделил загрижеността си за безсмисленото убийство на скъпи говеда и странното съвпадение, че по същото време Корбет е взел на работа някакъв човек. От шерифството го бяха уверили, че ще проверят какъв е случаят.

И така, за да се измъкне сух от водата, без много-много да му мисли, Емъри беше прехвърлил вината от болната глава на здравата. Докато разследваше случая, шерифът щеше да държи под око каубоя и да поглъща цялото му внимание. Междувременно Емъри щеше да обработва Ана, без да му пречи никой.

Колкото и нескромно да звучеше, го беше изпипал блестящо.

— Разчитайте на мен — рече той на мъжете. — Помислил съм за всичко. Гарсия е гений. Дори ми минава през ума да го използвам отново. Ана Корбет си обича много детето, не дава косъм да падне от главата му. А това разкрива пред нас какви ли не възможности. Сигурен съм, че стига да му платим добре, Гарсия може да е изключително изобретателен.

Тримата от „Истпарк“ се спогледаха притеснено. Емъри го забеляза и побърза да вметне:

— Дума да няма, предпочитам да не се стига чак дотам. Ще приложим тази тактика само в краен случай. И предварително ще ви уведомя.

— Надявам се, разбираш, Ломакс — намеси се един от костюмираните, — разчуе ли се, че си се забъркал в някакво престъпление, „Истпарк“ ще отрича всякаква връзка с теб. Ние сме почтена фирма, няма да допуснем името ни да се петни с престъпления.

Дрън-дрън! Още преди да закуси, Конот сто на сто бе извършил няколко престъпления. Емъри го знаеше, Конот също знаеше, че той знае. Неохотно Емъри се съгласи:

— Ама разбира се! Казах го необмислено. Няма да прибягваме до повечето от тези средства. Всъщност разчитам най-вече на личната ни връзка.

Както и се беше надявал, тези думи веднага привлякоха вниманието. Конот наостри уши.

— Личната ти връзка с кого?

— С госпожа Корбет.

— Виж ти, не знаех!

Емъри свали ръката си от облегалката на пейката и сви свенливо рамене.

— Не исках хората да ни одумват. И вие да си помислите, че имам някакви задни подбуди в сделката. Гордея се, че разграничавам личния си живот от служебните въпроси. Но откъдето и да го погледнеш, според мен, ако не приеме предложението ви, госпожа Корбет — Ана де — ще направи огромна грешка, за която ще има да съжалява. Точно това ще й внуша. Ако не ме послуша като неин финансов съветник — рече Емъри и намигна, — ще се наложи да прибягна до друга форма на убеждение.

Мъжете отново се спогледаха угрижено.

— Господин Ломакс, законите за този вид придобиване на земя са много строги. И властите следят отблизо всички такива сделки.

— Да, знам го прекрасно — отвърна Емъри и направи сериозна физиономия.

Костюмираният до Конот също се намеси.

— На всяка цена трябва да разграничаваш отношенията си с нас от задълженията си в банковата институция, където се водиш на работа.

Брей, че кретени! С кого си въобразяваха, че разговарят? Емъри Ломакс не беше вчерашен, знаеше правилата на играта — играеше я от години. Макар и да се обиди от тънкия намек за умствените му способности, продължи да гледа тъжно, сякаш е на погребение.

— Ама разбира се. Наясно съм с това още от самото начало.

— Още по-важно е да няма нищо неетично и, опазил ни Бог, нищо безнравствено…

— Ей, вие! — прекъсна го Емъри и вдигна двете си ръце. — Излишно е да се притеснявате.

После се надвеси над червената пластмасова чиния, в която му бяха поднесли пържолите, и изшушука:

— Изобщо нямам предвид, че ще хукна да прелъстявам жената. Ана е… Как ли да се изразя по-меко? Тъй като е лишена от нормални речеви способности, тя е намерила друг начин да общува. Сещате ли се?

— За какво намекваш, че вече имате връзка от интимен характер ли?

На Емъри му беше дошло до гуша от тези високопарни думички.

— Не, казвам ви, че я чукам вече от две години. Кажи-речи, откогато им водя сметките. В началото си мислех, че я работи старецът. Така поне се шушукаше и мен ако питате, не без основание. Но веднъж тя ми се натисна и аз си рекох, дявол го взел, защо пък не! Ерген човек съм. Тя е парче и половина. И… — Той се надвеси още повече над масата — за малко да падне от пейката. — И знаете ли кое е най-хубавото? Не може да говори. Какво повече може да иска един мъж!

Най-после дори онзи сухар Конот пусна една усмивка.

— Чакайте добри новини, господа — обеща Емъри. — Всичко ни е в кърпа вързано.

Така срещата приключи. Емъри сложи върху масата сума, достатъчна да покрие сметката за четирите порции пържоли и осемте бири, остави и малък бакшиш — колкото да не е без никак. Потупвайки гостите си по гърбовете, ги поведе към вратата и продължи да ги уверява, че работата е опечена. Бе плувнал в пот от притеснение дали някой ден ще изпълни тези гръмки обещания.

Бе толкова погълнат от тази дилема, че не забеляза човека, който седеше с гръб към него в съседното сепаре.