Сандра Браун
Торнадо (19)

19

— Разправят, че го е направил Карл Хърболд. Той и онзи тип, с когото са избягали от затвора.

— Няма такова нещо. Казват само, че те са заподозрени.

— Не е ли все същото!

— В каква държава живееш? Тук сме в Америка. Имаме си конституция, която ни дава права. Невинни сме, докато вината не бъде доказана, така да знаеш! Добро утро, Ези!

Постоянните посетители в кафене „Веселата пчеличка“ на градския площад както винаги обсъждаха горещите новини от деня. Каквото и да бяха съобщили по радиото и телевизията, те го дъвчеха и предъвкваха, правеха го на парченца не по-зле от онези кухненски комбайни от рекламите, дето можели да режат сурови картофи по седем различни начина.

Беше си нещо обичайно и да спорят за една или друга страна на тези новини, независимо дали това бяха всеобщи принципи, отвлечени теми или незначителни подробности. Днес препирнята като че ли се въртеше около подробностите.

Всяка сутрин в кафенето се събираха неколцина старци. Имената и физиономиите се меняха от поколение на поколение, както и обсъжданите теми. Избухваха войни, които биваха печелени или губени. Подемаха се спорове, за които после всички забравяха. Държавниците и знаменитостите биваха възхвалявани, охулвани и оставяни на спокойствие. А тези сбирки, които наподобяваха ритуал, си продължаваха. Да си речеш, че щом някой мъж достигне определена възраст, се чувства длъжен да се присъедини към старците в кафене „Веселата пчеличка“. Ако някой напуснеше този свят, се появяваше друг, който да запълни празнотата. Спазването на традицията беше жизненоважно за обществените порядки в Блуър.

Повечето старци бяха пенсионери, чудеха се какво да правят и често се заседяваха и до обяд, когато заменяха кафето с изстуден чай и продължаваха да отстояват сприхаво мнението си. Те наподобяваха човешки реликви, които се мъчеха да си покажат, че са важна част на обществото, за чието добруване допринасят и което е принудено да ги търпи и храни, докато се споминат.

Ези ги поздрави, забелязал, че повечето са по-млади от него.

— Какво те води насам по това време? — поинтересува се един.

— Може ли едно кафе, Луси? — обърна се той към сервитьорката и чак тогава отговори на въпроса: — Сестрата на Кора в Абилин се е поболяла нещо. Жената отиде за малко при нея.

Ези мразеше старците, задето висят по цял ден в кафенето и изказват мнения, за които никой пет пари не дава, но още повече мразеше лъжците. А ето че и той беше започнал да лъже. Дори самия себе си. Най-вече себе си.

Можеше да се заблуждава както си иска, но голата истина бе, че след половинвековен брак Кора го беше напуснала. Той я бе наблюдавал как стяга куфара, как го слага в колата заедно с няколко снимки на децата и внучките и заминава. И сега я нямаше.

Но продължаваше да си втълпява, че са се разделили само временно. Не си представяше живота без Кора.

— Значи си ерген, а?

— Нещо такова — потвърди той.

— Искаш ли с кафето и нещо за хапване, Ези?

Познаваше Луси още от началното училище. В гимназията беше играл американски футбол с мъжа й, загинал при ужасна злополука на сечищата. Бе ходил и на погребението на сина им, умрял за родината във Виетнам.

С годините Луси бе понапълняла в ханша, прическата й бе станала по-висока, под дебелите пластове грим тя криеше мигрената и пораженията на възрастта, но въпреки това си беше същата Луси, която Ези бе учил в трето отделение да се катери по дърветата.

Два дни поред беше закусвал овесени ядки. Долови миризмата на току-що приготвена храна и устата му се напълни със слюнка.

— Наденички намират ли ти се?

— Да, както винаги.

Ези се разположи на стола пред бар плота и обърна гръб на масата с мъжете — дано не се опитват да го включат в разговора си. Но не би.

— Чу ли за отвличането и убийството, Ези?

То оставаше да не е чул. Още от сутринта всички телевизионни канали и радиостанции гърмяха само за това.

— Какво ви разправях аз на вас? — попита заядливо първият старец. — Е, какво ще кажеш, Ези, какво е мнението ти като човек, защитавал закона?

— Ужасно престъпление, дума да няма — отвърна той и благодари мълком с очи на Луси за чинията с храна, която тя сложи на плота.

Открай време подозираше, че тя си пада по него. Е, никога не беше флиртувала открито. Ези беше семеен, а Луси не бе от жените, които ще тръгнат да разбиват чужди семейства. Колкото до Ези, той нито веднъж не бе правил или говорил нещо, с което да я насърчи. Но му се струваше, че щом го види в кафенето, Луси винаги се смущава и бърза да му угоди. Обслужваше го чевръсто, преди другите, слагаше му в чинията повечко от храната, неща от този род. Ето и сега — беше му донесла две тлъсти наденички.

— Според теб кой го е направил, Хърболд ли?

Ези продължи да се храни.

— Трудно ми е да се впускам в догадки. Станало е чак в Луизиана. Доста далеч е от моя район.

— Хайде, ясно е защо са убили мъжа — започна да разсъждава на глас един от старците. — За да го ограбят.

— Но виж, смъртта на момичето си е истинска трагедия.

— Поне веднъж и ти да си прав, Клем. Защо им е трябвало да вършат такива неща!

— По телевизията казаха, че половите й органи били разкъсани.

— За бога! — възкликна Луси. — Не можете ли да говорите за друго? Скверните паметта на мъртвите.

— Не се гневи толкова, Луси! Казвам само, че който е постъпил така с момичето, наистина е изверг. Направил го е колкото да задоволи престъпните си нагони — отсече старчето и забучи показалец върху масата. — Изверг и половина!

— Точно както навремето с малката Маккоркъл. Кога беше? Помниш ли, Ези?

Той тъкмо си мислеше, че наденичките на Кора са къде-къде по-вкусни, отколкото в кафене „Веселата пчеличка“ — не че не чуваше разговора, но не му обръщаше внимание, пускаше го между ушите си. После най-неочаквано му се стори, че в тялото му са се забили хиляди рибарски кукички наведнъж, които го теглят от хладните сумрачни дълбини на размисъла към повърхността, където, за да оцелееш, трябва да се бориш за всяка глътка въздух.

— То оставаше да не помни! — каза презрително един дядка. После се обърна към Ези. — Навремето така и не доказа, че са я убили братя Хърболд. Нали, Ези?

Той се прокашля и отпи от кафето.

— Не, не успях.

— Единствена реката знае тайната — намеси се и Луси.

Ези я погледна, изненадан. Едва предната вечер бе прочел изрезката от вестник отпреди двайсет и две години, същата, която тя цитираше.

Жената се изчерви като рак, явно смутена, че си е спомнила дума по дума изявлението му.

— Сетих се как в един вестник пишеше, че си казал това.

Един от постоянните посетители в кафенето я отърва от неудобството, като отбеляза:

— Разбира се, че са го направили тези калпазани, няма кой друг да го е направил! Последния път, когато са я видели жива, е била с тях!

— Да, но защо да не предположим, че по някое време се е разделила с тях и си е тръгнала с друг?

— С кого? — изсумтя приятелят му.

— С всекиго. Разправят, че е била много разпусната.

— Лично на мен не ми се вярва. Всеки знае, че братя Хърболд са замесени.

— Как тогава са стигнали толкова бързо в Арканзас? Кажи, де! Ти, Ези, разбра ли? Онова престъпление в Аркаделфия все пак им дава алиби.

— Така е — съгласи се бившият шериф, после, преди да си е доял закуската, стана от стола при барплота. — Колко ти дължа, Луси?

Келнерката му направи сметката, оказала се толкова малка, че той удвои сумата, която пъхна под чинията.

— Благодаря, Ези — усмихна се Луси, при което се видя златният й зъб.

— Знаеш ли — поде един от мъжете зад него, — мисля си, че…

— Не ме занимавайте повече.

— Върви на майната си.

— Хей, момчета, мерете си приказките! — скастри ги Луси. — Знаете какви са правилата тук.

— Извинявай, Луси. Както казах, преди да ме прекъснат най-безцеремонно…

Ези не чу останалото. Отвори вратата, над която издрънча малка камбанка, и излезе навън. Дръпна козирката на шапката, за да си затули очите от утринното слънце. Докато вървеше към линкълна, усети колко напечен е под нозете му циментовият тротоар. Националният флаг на пилона пред съдебната палата бе увиснал — не подухваше никакъв ветрец. Пред топа, останал от времето на Конфедерацията, бръмчеше пръскачка, от която излизаше тъничка струйка вода, изпаряваща се още преди да е достигната земята.

Когато Ези се качи в автомобила, вътре беше горещо като в пещ. Той запали двигателя, за да включи и климатичната инсталация. Първите звуци, долетели от радиоприемника, бяха сутрешните новини. Карл Хърболд и Майрън Хътс, наскоро избягали от затвора в Тъкър, щата Арканзас, още бяха издирвани под дърво и камък. Сега бяха заподозрени и в убийството на собственика на бензиностанцията и на дъщеря му.

— Откъдето и да минат, оставят подире си трупове, като се почне с двамата надзиратели от затвора. Нощес в малкото градче Хемп, щата Луизиана, те са извършили и двойно убийство.

Ези изключи радиото. Не му се слушаше още веднъж как четиринайсетгодишното момиче е било изнасилено и убито. По-рано същата сутрин бе гледал новините по телевизията. Мъжът бил намерен мъртъв в бензиностанцията от жена си. Отишла да го търси, защото той и дъщеря му не се прибрали предната вечер, когато ходили в съседен град на турнир по софтбол.

Трупът на изчезналото момиче бил открит чак след зазоряване. Един шофьор на камион го видял в канавката край магистралата. Първоначалното съобщение гласеше, че преди да бъде застреляно в тила, момичето е било изнасилено.

Ези тръгна да обикаля из града — не му се прибираше вкъщи. Питаше се дали наистина Карл е убил този човек и дъщеря му и дали пак се гордее с това, както навремето, преди повече от двайсет години, когато Ези го бе разпитват в онзи затвор в Арканзас.

— Ти да не си добрият самарянин бе, Ези? — беше му се присмял Карл иззад решетките. — Нима си бил толкова път колкото да ми дойдеш на свиждане?

Беше облечен в яркооранжева фланела и бе по-хубав от всякога. Дали не беше станал още по-нафукан именно защото бе извършил убийство? Но Ези не се хвана на въдицата и не се поддаде на чара му.

— Здравата си загазил, Карл, до гушата си затънал в лайна, няма мърдане!

— Защо да си кривя душата, шерифе, имал съм и по-добри дни. Затворите тук, в Арканзас, са голяма кочина, така да знаеш! Храната я няма никаква. Кенефите смърдят, не се трае. Матракът е изтърбушен. Това не е живот!

— Мен ако питаш, не е зле да свикнеш, Карл.

— Намерил съм си адвокат и половина! Предоставен ми е от държавата, но му сече пипето. Някъде от Севера е. Връзва косата си на опашка, носи обица. Мрази системата. Особено пък тук, на Юг. Смята, че всички държавни чиновници са глупави и продажни, и според мен е прав. Ако се вярва на него, можело да ме опандизят заради кражбата тук, но не и заради убийството. Било нещастен случай.

— Наистина ли е нещастен случай?

— Виж сега какво, онзи келеш като нищо можеше да пречука брат ми. Нямах друг избор, трябваше да стрелям пръв, ако не исках Сесил да издъхне пред очите ми.

— Остави си пледоарията за пред съдебните заседатели, Карл.

Карл се ядоса, лицето му пламна. Кафявите му очи замятаха огън и жулел.

— Аз, шерифе, няма да ида в затвора за убийство. Запиши си го ако искаш. Не съм влязъл в онзи магазин, за да убивам.

— Дори и тези приятелчета в Арканзас да не те осъдят, затворът няма да ти се размине.

— Защо реши така?

— Ако тук излезеш сух от водата, ще се погрижа да отговаряш в Тексас за Патси Маккоркъл.

— За тази грозотия?

Един клаксон откъсна Ези от тежките му мисли. Той видя, че светофарът е светнал зелено, и махна на другия шофьор, за да му се извини. Нямаше къде да ходи, затова подкара към жилищния квартал, където двамата с Кора бяха живели почти откакто се бяха оженили.

Влезе в къщата и му стана неприятно, че вътре е толкова пусто. Уж Кора беше дребничка, а отсъствието й сякаш бе създало вакуум. Ези си свали шапката и я сложи на куката при задната врата. Отиде в кухнята и забеляза, че е оставил кафеварката включена. Изключи я.

После излезе в антрето — не знаеше какво да прави през деня. Дали да не погледа телевизия? Можеше да избира между глупавите сладникави сериали, глупавите публицистични предавания с гост в студиото и глупавите реклами. Или да поработи в градината? Беше много горещо. Пък и не го биваше за това. Кора твърдеше, че още щом го зърнели, цветята се самоубивали, за да не ги съсипел той.

Този вътрешен спор беше само колкото за лице, нещо като благ мехлем за гузната му съвест, защото Ези вече знаеше какво ще прави.

Реши да не се преструва повече пред самия себе си, влезе в кабинета и седна зад масивното писалище с подвижен плот, което бе наследил от баща си. Беше железничар и всеки Божи ден от живота си бе седял зад това писалище. Кора го пазеше като зеницата на окото си: всяка седмица го лъскаше и полираше с препарати. Ези отключи капака от тънички дъсчици и го вдигна. В средата на писалището беше папката с документите за Патси Маккоркъл.

Отвори я и погледна вторачено снимката на момичето от последните класове на гимназията. Спомни си колко цинични му са се сторили думите на Карл Хърболд, нарекъл Патси „грозотия“.

— Преди вие двамата със Сесил да дойдете тук, за да ограбите магазина и да убиете полицай, който не е бил на работа, сте оставили Патси Маккоркъл мъртва при реката.

Карл го бе погледнал нагло през решетките, сякаш е най-невинният човек на този свят. Накрая бе отметнал глава и бе прихнал.

— Какви ги дрънкаш, Ези, да не си превъртял?

— Всички, които онази вечер са били във „Вагън Уийл“, са ви видели да си тръгвате с нея. Имам десетки свидетели.

— Имаш грънци — тросна се ядно Карл.

— Нима вие със Сесил не сте били с нея?

— Да, бяхме с нея. По-точно, тя беше с нас. Лепна ни се веднага щом влязохме в заведението. Беше мъртво пияна. Ние също се почерпихме. Посмяхме се. Какво толкова?

— Доколкото чух, Карл, не само сте се смели. Изнесли сте цяло секс шоу.

Карл се ухили и му намигна.

— Както го казваш, май съжаляваш, че и ти, шерифе, не си бил там да ни позяпаш. Жалко, не сме знаели, че се интересуваш от тези неща. Ние със Сесил на драго сърце щяхме да си поделим с теб Патси. Госпожа Хардж не ти ли бута вкъщи?

Ако можеше да се пресегне през решетките, Ези щеше да убие на място Карл и да спести на щат Арканзас разправиите и разходите по това да го изправя пред съд и да го държи с години в тамошния затвор. Слава богу, че се овладя и си тръгна, оставяйки Карл да се превива от смях зад гърба му.

Беше се надявал да измъкне повече от Сесил, който, за разлика от брат си, не беше толкова наперен.

— Да, шериф Хардж, потанцувахме с Патси, но не сме ходили с нея на реката. Пътувахме с колата почти цялата нощ и в седем и половина сутринта влязохме в онзи магазин.

Дотук Сесил не го лъжеше. Ези бе прочел доклада за задържането на братята, извършили престъпление, което по ирония на съдбата им предоставяше алиби за Патси Маккоркъл. Но и той бе изминал същия път, както момчетата онази нощ. Разстоянието беше точно четиристотин километра. Ако братята наистина бяха напуснали заедно с Патси заведението по времето, което сочеха свидетелите, пак бе възможно да са я завели на реката, където са я любили, а после да са поели към Аркаделфия и да са стигнали доста преди седем и половина сутринта. Това не противоречеше и на становището на Страуд за часа, когато е починала Патси.

— Слушай, Сесил, всички в заведението са ви видели заедно с момичето. Доколкото разбрах, тримата сте направили голямо театро. Само не ме убеждавай, че след цялото това натискане, след толкова алкохол и танци не сте спали с нея.

Очите на Сесил зашариха из килията. Той погледна надзирателя, застанал зад Ези. После засмука буза.

— Добре де. Тя такова… изпразни ме. С ръка. Там, във „Вагън Уийл“, под масата. — Момчето наведе глава и се изкикоти. — Голямо изживяване, дума да няма! Наоколо — пълно с народ, а членът ми гол-голеничък под масата. Но Патси си беше такава. Правеше всичко, само смях да пада.

— А после?

— Какво после?

— Какво направи Патси, за да се посмеете?

След този въпрос Сесил се притесни и започна да гризе нокътя на палеца си.

— Карл какво каза?

— Че пред заведението сте се разделили.

— Да, точно така — побърза да потвърди той. — Потеглихме с колата към Арканзас, по едно време огладняхме и тъй като нямахме пари, решихме да ограбим онзи магазин.

— И в крайна сметка убихте полицай.

— Не знаехме, че е полицай. Онзи глупак извади пистолет. Какво можеше да направи Карл? Да се остави да ни убие ли? А, шерифе? Шерифе!

Но Ези вече му бе обърнал гръб и се беше отправил към окръжния прокурор, натоварен със случая. Беше едър като бъчва, с рижа коса. Червендалестите му бузи приличаха на балони, които всеки момент ще се пукнат.

— Извинявайте, шериф… как ви беше името?

— Хардж.

— А, да, шериф Хардж. Влизам ви в положението. Определено. Знам, иска ви се да приключите случая. Но ако подложа тези хубостници на тестовете, чрез които да решите своя случай, ще забатача моя. При всички положения адвокатите веднага ще се възползват и ще обжалват. Ще пропищят света, че са нарушени правата на клиентите им. Знаете ги какви са днешните адвокати. Обзалагам се, че в Тексас не са по стока, отколкото тук. Правят, струват, но накрая престъпниците отново са по улиците. Дори и да исках да ви услужа, нищо чудно тези негодници изобщо да не се явят пред съда. — Прокурорът запали цигара „Камъл“ без филтър. — Ще прощавате. Но аз ги спипах пръв. Убили са наш човек. Доста дълго ще ни гостуват тук, в Арканзас.

— Не искам нищо друго, освен малко от семенната им течност. И на двамата. Как това ще наруши правата им?

Червендалестият се изкикоти така, сякаш на пълни обороти бе включен електрически трион, разрязващ дебел пън.

— Малко семенна течност в бурканче ли? Ако някой поиска от мен такова нещо, лично аз ще сметна, че нарушава моите права.