Сандра Браун
Торнадо (24)

24

Ана недоумяваше защо пращат един тежко болен човек в интензивното отделение. Как ще се възстанови в тази олелия и суматоха?

Лампите светеха ослепително, олелията беше непоносима, навсякъде гъмжеше от медицински сестри и друг персонал. Мнозина говореха по телефоните на администрацията. Една санитарка миеше пода, друга събираше боклука от кошчетата за смет. Някаква огромна лелка разнасяше табли с храна, които разкарваше с метална количка — маневрираше с нея, сякаш е танк.

Когато Ана влезе в стаята на Делри, една сестра проверяваше системата. Той беше буден. Сестрата вписа нещо върху картона и излезе, за да ги остави сами.

Ана отиде при леглото и показа със знаци:

Много се радвам, че си по-добре.

— Видът ми лъже — отвърна той и погледна апаратурата, която поддържаше жизнените функции, отчиташе пулса му и дишането, празнеше пикочния му мехур, вкарваше кислород в ноздрите му, вършеше всичко, което не беше по неговите сили.

Лекарят казва, че си много по-добре. Изглеждаш по-добре, отколкото сутринта, когато надникнах да те видя. — Свекър й беше изненадан. — Спеше и реших да не те будя. Неприятни ли бяха изследванията?

— Доста.

Това бе всичко, което каза, и Ана не настоя за повече подробности — знаеше, че Делри се притеснява не толкова от неудобствата, колкото от това, че е безпомощен. Най-лошото в сърдечното му заболяване бе, че той се чувстваше унизен и слаб.

Пък и кардиологът вече й бе обяснил всичко. „Господин Корбет е в сравнително добро състояние, като се има предвид колко тежък е бил инфарктът“, й бе казал той. Изследванията били потвърдили първоначалната диагноза. Нещо повече, сърцето на Делри било пострадало сериозно от този и предишни инфаркти, останали незабелязани. „От тях сърцето е тежко увредено. Няма как да бъде излекувано.“

Кардиологът бил насърчен от това, че Делри понася добре лечението на високото кръвно налягане. Инак бил здрав и изключително силен за мъж на неговите години. В заключение лекарят бе подчертал, че е умерен оптимист.

— Как е Дейвид? — поинтересува се Делри.

Ана му обясни, че е в чакалнята заедно с Марджори Бейкър и оцветявал книжка с картинки, която искал да му подари на следващото свиждане.

— Изгарям от нетърпение да я видя. Във фермата всичко наред ли е?

Снаха му го увери, че нямало проблеми. Не му каза, че е идвал Сесил Хърболд. Чуеше ли за доведените си синове, Делри винаги се разстройваше много. При сегашното му състояние такива вълнения можеха да се окажат фатални.

Освен това Сесил вече бе напуснал града. Никой не знаеше защо е идвал, но от полицията успокоиха Ана, че са го следили, докато той е прекосил очертанията на окръга.

— Сойър грижи ли се за всичко, както трябва?

Да.

Делри се почеса по брадата.

— Знаеш, в началото му нямах вяра — каза той и замълча, сякаш очакваше снаха му да възрази или да направи някакъв коментар. Но тя не направи никакъв знак и Делри продължи: — Така де, като се замислиш, как да имаш вяра на човек, паднал сякаш от небето? Изглеждаше безобиден. Симпатичен такъв. Но все ми се струваше, че има нещо гнило. Че той има пръст в смъртта на кравите.

Сега вече не мислиш ли така?

— Не, сега вече не. Защо ще убива кравите, а мен ще спасява? Ти поне знаеш, че дължа на него живота си. Нали, Ана?

Джак бе сторил всичко възможно да възстанови дишането и сърдечната дейност на Делри, докато дойде „Бърза помощ“. Беше правил масаж на гърдите му, докато плувна целия в пот, стекла се на вадички по ръцете и голите му гърди. Дори когато Ана предложи да го отмени за малко, той отказа. Вършеше всичко всеотдайно, сякаш от това зависеше животът не на Делри, а неговият.

— Ако искаше да ми навреди, щеше да ме остави да умра. И въпреки всичко — отбеляза старецът със сключени вежди — пак ми се струва, че има нещо, което недоглеждам. Нещо, което пропускам. Какво ли?

Може би, както и самият Делри, Джак беше свързан по някакъв начин със Сесил Хърболд.

Джак бе познал веднага Хърболд. Ако не в друго, Ана беше сигурна поне в това. Може би го знаеше покрай вестниците и телевизията, които отделяха такова голямо внимание на братя Хърболд, но при всички положения го беше познал. Веднага бе застанал нащрек досущ звяр, надушил опасност. И то още преди Хърболд да се представи.

— Какво мислиш за него, Ана?

Тя излъга, защото мнението й за Джак Сойър беше противоречиво.

Не мисля нищо за него. — После разшири лъжата: — Не съм била често с него.

А бе прекарала, кажи-речи, цялата нощ само на крачка от Джак. Бе усещала кога той наистина спи и кога се преструва, точно както и тя от време на време се правеше на заспала. Защо ли бе разигравала тези смешни сценки?

Защото й беше по-лесно да се прави, че Джак не е с нея, отколкото да си признае, че когато той е наблизо, сърцето й започва да тупти по-бързо. Такава беше защитната й тактика. Не искаше да страда или да става за смях.

Открай време предпочиташе да нанася първия удар, особено с мъжете. Беше си създала този навик, за да се брани от досадните младоци, наумили си да опитат какво е да спиш с глуха.

Беше се започнало още откакто тя бе момиче. Все се намираше някое момче, което я сваляше, после й определяше среща и очакваше за оказаното внимание да бъде възнаградено със секс. Получило отказ, не можеше да се примири и се хвалеше под път и над път със завоевания, каквито нямаше. Така малко по малко й излезе име, за което, макар и то да беше безпочвено, с времето научиха всички. Кой ти ще повярва на мълчаливите възражения на едно глухо момиче? Не и момчетата — те се надяваха също да се облажат от девойчето, което, както се мълвеше по съблекалните, бутало на всички. Не и момичетата, които я гледаха накриво заради лошата й слава, но тайничко й завиждаха, че всички съученици я желаят.

Родителите й я насърчаваха да излиза с момчетата, които я търсеха. Отчаяно желаеха Ана да води нормален живот, като всички свои връстнички. Струваше им се естествено да я търсят момчета и го тълкуваха като добър знак. Не знаеха истинските причини за този интерес, а на Ана сърце не й даваше да разбулва пред тях истината защо е толкова търсена.

Не след дълго притесненията й прераснаха в омраза. Тя започна да се държи ужасно и така отблъскваше всички, и мъже, и жени, които искаха да се сприятелят с нея. Насмалко да отблъсне и Дийн Корбет. Смяташе, че и той не е по̀ стока от другите, и в началото отказваше да се виждат. Но той продължаваше да упорства. Определяше й срещи. И сякаш не очакваше в замяна нищо друго, освен Ана да му обещае, че ще се видят отново.

Бяха се срещали, всеки ден в продължение на месеци, докато накрая той събра смелост да я погали по гърдата, и то след като изпелтечи нещо като молба да му разрешала. Може би именно тогава тя разбра, че го обича.

Предложи й да се оженят още след първия път, когато преспаха заедно. Ана се заяде, че не е нужно да се увлича чак толкова и тя смята и занапред да се люби с него независимо дали той ще се ожени за нея, или не. Дийн я увери, че не търси само секса. Искал Ана да бъдела до него до края на дните му.

За беда тези дни наистина не бяха много. След като Дийн почина, шансовете й да се запознае с някой мъж от ден на ден намаляваха. Беше вдовица с увреден слух и невръстно дете, която живееше със свекър си във ферма на много километри от града. Дори само едно от тези обстоятелства би накарало необвързаните мъже да бягат от нея, както дяволът — от тамян. А съчетани, те правеха невъзможни развлеченията и любовта.

Друго, което отблъскваше околните, беше гнусната клюка за Ана и Делри. Отидеха ли двамата някъде, младата жена усещаше как всички я поглеждат многозначително. В тези редки случаи тя държеше главата си високо вдигната, стараеше се да изглежда спокойна и отчуждена, нещо, което бе усвоила още като дете, за да се предпази от съжалението и жестокото любопитство.

Слуховете за връзката на Ана със свекър й подклаждаха интереса на някои мъже, но и те бяха същите, както съучениците й от гимназията, които си въобразяваха, че с нея им е позволено всичко. Най-пресен беше случаят с Емъри Ломакс.

Въпреки разочарованията Ана и досега гледаше положително на любовта и секса. Дийн бе починал преди доста време, но тя още помнеше какво е да си влюбен. Помнеше сладостната тръпка на очакването. Как се е задъхвала и сърцето й е биело като обезумяло. Как на гърлото й е засядала буца. Как я е присвивало под лъжичката и зърната на гърдите й са набъбвали.

Спомените бяха съвсем ясни и живи.

Отскоро тя изпитваше отново всичко това. Всеки път, когато наблизо беше Джак Сойър.

Беше се съмнявала, че някога повторно ще бъде привлечена от мъж, при всички положения не беше очаквала, че ще тръпне и ще поруменява в присъствието на човек, който се мести от място на място, ходи с ботуши, по които е полепнала кал, и има лице, носещо белезите на отрудения живот, на мъж, изтъкан от противоречия.

Джак се разбираше чудесно с Дейвид. Обноските му също бяха безупречни. Той работеше, без да жали сили. Но нещо у Джак я смущаваше и подобно на Делри, и Ана се плашеше от него. Ами ако той беше свързан по някакъв начин с братя Хърболд?

Тя не бе готова да си стегне багажа и да побегне, както предлагаше Джак. Но щеше да й олекне, когато вкараха отново Карл Хърболд в затвора, и тя знаеше причината — ако всъщност изобщо имаше причина — Джак да се появи във фермата толкова навреме.

Колкото до Сесил… защо ли беше идвал днес при тях?

Делри я потупа по ръката, за да привлече вниманието й, и младата жена се отърси от тревожните си мисли.

— Какво има, Ана?

Тя направи под брадичката си знака за буквата „с“, а после и за цифрата 5.

— Не на мен тия! Беше на хиляди километри оттук! Знам, че…

Притеснявам се. Искам да оздравееш.

— Ще се опитам, Ана — отвърна свекър й. — Но ако не… — Младата жена отново започна да прави знаци, но Делри се пресегна и я спря. — Ако не прескоча трапа, трябва още сега да обсъдим някои неща.

Ана се надяваше, че той няма да прави излияния, за които после ще съжаляват и двамата. Камък й падна от сърцето, когато свекър й заговори за други неща.

— Не пипай парите, които сме заделили за следването на Дейвид. Колкото и да ти е трудно, колкото и да те притиска онзи тип Ломакс, нека тези пари стоят непокътнати.

Снаха му го увери, че ще спази заръката, и му каза да не се притеснява за това.

А сега почивай.

Делри се смръщи.

— След като кажа, каквото съм длъжен да ти кажа, ще имам предостатъчно време за почивка — натърти той и се взря в лицето й. — Ана… Ана!

Тя разчете името си върху устните му и усети, че той го изрича от сърце. Притесни се, но нямаше как да го спре, трябваше да го остави да си излее душата.

— Не бях прав, че вдигнах такава пушилка, когато Дийн ми каза, че иска да се ожени за теб. Извинявай.

Идеше й да се засмее, такова облекчение изпита.

Това, Делри, е стара работа. Било, каквото било. Надживели сме го преди много години.

— Знам, но пак държах да ти се извиня. Не бях прав, като се възпротивих срещу брака ви. Беше точно жена за Дийн. Държиш се добре и с мен. Особено след като той умря.

Ана се усмихна с разбиране.

— Сърцето ми се къса, като си помисля как те оставям да се оправяш сама. Как оставям теб и Дейвид с толкова много нерешени проблеми.

Ти не ни оставяш. И единственото, което има значение, е да оздравееш и да се прибереш вкъщи.

— И това, за което ти говоря, има значение. При това огромно, особено ако не оздравея.

Очите й се напълниха със сълзи.

Трябва да оздравееш, Делри. Ако не се оправиш, все едно да подведа Дийн. Преди да издъхне, се зарекох да се грижа за теб. Не искам да не спазвам обещанието си.

Делри пак се пресегна и я хвана за ръката, но този път я притисна до гърдите си. Рядко я докосваше. Дори правеше всичко възможно да не го прави. За пръв път си позволяваше такъв толкова личен жест и това показваше колко важни за него са напътствията, които й дава. Делри дори не прибягна до знаковия език, за да не се налага да пуска ръката й. Тя четеше думите по устните му.

— Не си го подвела, Ана. Удържа на думата си, каквото и да ти струваше това. Не, повече от сигурен съм в това — добави свекър й, когато Ана се опита да изтегли ръката си и да възрази със знак. — Никак не ти беше леко да живееш с мен всичките тези години. Не ти беше… Не ти беше и забавно. Аз си бях егоист.

Младата жена поклати глава.

— Да, да, такъв си бях. Моят живот беше много по-добър, отколкото твоят и на момчето.

Ана не бе виждала никога Делри да плаче — не беше се просълзил дори на погребението на сина си. Сега обаче очите му бяха влажни и това само показваше колко силни са чувствата, с които той се опитва да се пребори.

— Когато Дийн почина, се опасявах, че ще се изнесеш от фермата, ще вземеш Дейвид и ще заживееш с него нов живот. Можеше да го направиш. И сигурно трябваше да го направиш. При всички положения съм ти признателен, че остана.

И този път Ана се помъчи да отскубне дланта си и да направи някакъв знак, но Делри не я пусна.

— Моля те, остави ме да свърша. Едвам намерих сили да заговоря за това… Не ме бива да изразявам с думи чувствата си. Но се надявам да знаеш… Би трябвало да си наясно, че…

Ана се надяваше свекър й да не й се обяснява в любов, каквато тя долавяше от години в очите му. Бе невъзможно да каже кога точно е усетила, че Делри я обича. Не го беше разбрала в миг на прозрение, но се беше уверила без следа от съмнение в това. Беше го проумяла малко по малко през годините, докато един прекрасен ден просто бе сигурна в това, както могат да са сигурни само жените.

Никой от двамата не отваряше дума за това. Ана никога не бе показвала на свекър си, че е наясно с чувствата му. Щеше да бъде жестоко от нейна страна. Защото нямаше да излезе нищо.

Ана не споделяше чувствата на Делри, и то не заради някакви нравствени задръжки, още по-малко заради хорските приказки. Но пак си го обичаше като човек, за това, че я е приел въпреки първоначалните си опасения. Беше пожертвал от времето си и си бе направил труда да усвои знаковия език. Свързваше ги и любовта към Дийн, а после към Дейвид. Ана бе грижовна и предана снаха. Но нищо повече.

Любовта на Делри към нея беше по-различна и много по-дълбока.

Ала ако той дадеше воля на чувствата си, Ана щеше да се види принудена да си тръгне. От все сърце се надяваше, че това няма да се случи, фермата се бе превърнала в неин дом. Не само това, тя беше дом и на Дейвид. Делри беше единственият човек, който заместваше баща му, бе единственият им близък роднина. Момчето щеше да го изживее тежко, ако се наложеше да се вдигнат и то да се откъсне от всичко познато и любимо. Както личеше, Делри се досещаше какво е отношението на Ана. Явно бе осъзнал и пред какъв труден избор е изправен: ако й се обяснеше в любов, щеше да загуби нея и внук си.

И така те живееха с безмълвната уговорка: Делри няма да дава воля на чувствата си, а Ана ще се прави, че не подозира за тях.

Ето и сега младата жена се преструваше, че не знае нищо. Наведе се и целуна нежно свекър си по челото. После се изправи и двамата си размениха изпълнени с разбиране погледи, много по-силни от всеки език. Тя му благодари с очи, че не й се е обяснил в любов, с което е щял да я принуди да го напусне. Той пък й благодари, че не се е присмяла на любовта му. Достойнството и на двамата остана ненакърнено.