Сандра Браун
Торнадо (27)

27

— Имаш ли нещо против да отскоча до банката и да осребря чека със заплатата?

Рейнолдс, който беше седнал зад бюрото и бе вдигнал на него краката си, остави вестника и изгледа кръвнишки Сесил. Но беше трудно да се каже за какво точно е ядосан — той сякаш се бе родил намръщен.

— Ще ти го приспадна от почивката. Петнайсет минути.

— Ами ако има опашка?

— Петнайсет минути, казах!

И пак разгърна вестника.

Сесил го напсува наум, сложи си тъмните очила и излезе в лепкавата като сироп жега. Не че беше поискал кой знае какво. Всеки петък сутринта използваше почивката, за да отскочи до банката и да осребри чека със заплатата. Правеше го, откакто работеше в автосервиза. Рейнолдс просто си придаваше важности.

Сесил огледа улицата през тъмните стъкла на очилата, но не забеляза нищо необичайно. Ченгетата сигурно и досега умуваха защо предния ден е ходил в Блуър. Сесил се подсмихна при мисълта как ги е заблудил. Дали Делри изобщо беше разбрал, че неговият доведен син му е ходил на свиждане? Сесил се надяваше онзи стар злобар да е научил и от стъписване да е хвърлил топа.

Отби се в дрогерията и си поръча кола с лимон, като помоли продавачката да му я сипе в пластмасова чаша. Взе си и бонбони и едно списание за коли и плати. После тръгна бавно към ъгъла. Както отпиваше през сламката от кока-колата, зачака светофарът да светне зелено.

Прекоси улицата и пое в обратната посока. Спря в сянката пред банката да си допие колата и като примерен гражданин хвърли чашата в кошчето за боклук, предвидливо сложено от местната организация на ротарианците.

На фона на пърлещата жега отвън салонът на банката с неговата климатична инсталация приличаше на истински Клондайк. Сесил махна слънчевите очила и ги пъхна заедно с пакетчето бонбони в джоба на работната куртка, върху който името му беше избродирано с червено.

Списанието се плъзна изпод ръката му и падна на пода. Той се наведе да го вдигне и погледна към вратата, където стоеше човек от охраната на банката. Беше най-много на деветнайсет години, косата му беше с цвят на морковен сок, а лицето му бе мораво от акнето. Момчето тъкмо отваряше на някаква жена, която тикаше пред себе си бебешка количка.

Сесил отиде при масите в средата на салона. Взе една от бележките за теглене на пари и с прикачената на златна верижка химикалка се зае да я попълва. Опита се да не мисли за камерите, прикачени на известно разстояние една от друга към стените.

Сравни опашките пред двете гишета. На едната чакаше дебел мъж с учудващо много ключове на халката, полюшваща се върху колана му, и тъмни кръгове, останали от потта под мишниците на ризата му. Жената с бебешката количка се бе наредила зад него. Гукаше нещо на детето и го приспиваше, докато им дойде редът.

Касиерката на второто гише обслужваше възрастно семейство. Зад тях стоеше мустакат колоездач с риза на щамповани шарки и кожен елек. Голите му ръце бяха целите в татуировки.

Докато Сесил умуваше коя от двете опашки върви по-бързо, го заобиколи мъж в официален костюм и очила с рогови рамки, който застана зад майката с количката и го пререди.

— Негодник!

Мъжът се обърна.

— Моля?

— А, нищо — изпелтечи Сесил и застана на опашката зад колоездача.

Възрастното семейство все не можеше да разбере как се използват пътническите чекове. Колоездачът започна да пристъпва нервно с маратонките на дебели подметки и кръстоса изрисувани ръце върху корема си.

На другата опашка дебеланкото си свърши работата и излезе, клатушкайки се, от салона — ключовете му подрънкваха като звънчетата на шейна. Пред гишето застана майката. Младият преуспял професионалист в сивия костюм разглеждаше чековата си книжка.

Накрая касиерката, която обслужваше опашката на Сесил, предложи възрастното семейство да се посъветва за пътническите чекове с някой от банковите служители. Повика един, който отведе старците при бюрото си. На мястото им пред гишето застана колоездачът. Сесил също пристъпи напред. Усети някого зад себе си и се обърна.

— Здравей!

— Здрасти, Пепе.

Зад него стоеше друг монтьор от автосервиза на Рейнолдс. Пепе беше мексиканец и доколкото знаеше Сесил, общуваше само с други мексиканци. Никога не бяха разговаряли, ако не се броят една-две дежурни реплики, но момчето изглеждаше свястно.

— Рейнолдс сигурно ти е опявал, задето искаш да отскочиш до банката.

— Както винаги, мой човек — потвърди Пепе.

Колоездачът прибра в джоба си банкнотите, които касиерката му беше броила, пожела й приятен ден и си тръгна. Пред гишето застана Сесил, който приплъзна по студената мраморна полица бележката и чека със заплатата си.

— Добро утро, как сте днес? — попита касиерката и погледна бележката за теглене на пари. — Петдесет долара в брой, нали?

— Да, ако обичате.

— Как ги предпочитате, в банкноти от десет, от двайсет долара?

Майката на другата опашка благодари на касиерката и завъртя бебешката количка. Пред касата застана човекът със сивия костюм. Касиерката му пожела „добро утро“.

Пистолетът изникна внезапно, сякаш падна от небето в ръката на Карл.

— Само да си посмяла да натискаш бутона! — нареди той със същия любезен глас, с който преди малко бе изрекъл: „Моля?“, обръщайки се към брат си. Ако положението не беше толкова напечено, Сесил щеше да прихне, задето брат му се е издокарал така и се прави на голямото добрутро. — Дай парите мирно и кротко и никой няма да пострада.

Сесил каза на касиерката на неговото гише:

— И аз искам същото като него! — После извади пистолета от панталона под ризата, където го беше пъхнал още докато се бе обличал сутринта. Чу как колегата му зад него ругае. — Всъщност искам всички пари, с които се запасявате в петък — натърти той.

В петък плащаха на работниците в завода за автомобилни гуми в покрайнините на града. После те идваха в тази банка, за да осребрят чековете. В петък банката винаги разполагаше с огромни суми в брой.

— Божичко! — изхлипа касиерката.

— Млъквай, или ще те пречукам, кучко такава! — изръмжа Карл.

Касиерката на Сесил бе по-отзивчива. Извади отнякъде брезентово чувалче, което бе натъпкано с пачки банкноти.

— Благодаря — рече учтиво Сесил, след като тя го побутна през отвора в стъклото.

— Да не си полудяла, Кони? — изписка другата касиерка.

— Само това оставаше — да си жертвам живота заради тъпашката работа в тази банка!

— Забрави ли, че си пуснат под гаранция, бе, човек? Пак ще те тикнат на топло — намеси се и Пепе.

— Извинявайте, няма да се бавя много — каза колоездачът, който се бе върнал и се промуши между него и гишето. — Отвън си преброих парите, госпожо, и… Защо…

Сесил натика дръжката на пистолета в устата на колоездача, изби му няколко зъба и му разкървави устната под мустака. Бликналата върху работната му риза кръв беше със същия цвят, както и избродираното име върху джоба.

В миг едновременно се случиха няколко неща.

— Ти си полудял, бе — рече Пепе, но Сесил му изкрещя да си затварял устата.

Касиерката на гишето пред Карл изпищя и се пъхна отдолу.

— По дяволите! — изруга Карл.

От удара колоездачът залитна назад. После осъзна какво става и сърцато се хвърли да отнеме пистолета на Сесил.

Но Карл го изпревари, стреля и го уцели в гръкляна.

Настана суматоха. До този момент никой, който не беше замесен пряко, не бе усетил, че в банката има обир. Всички, и мъже, и жени, се разпищяха и се хвърлиха на пода, за да се прикрият. Жената с бебешката количка изкрещя и се метна върху пеленачето, за да го затули с тялото си. То се разплака.

— Майрън! — извика Карл.

— Да, Карл!

— Дай насам сака!

Майрън си беше надянал сплъстена черна перука и бейзболна шапка, за да скрие косата си, която от сто километра привличаше вниманието. Беше си сложил на странните очи тъмни очила. Ако мъжът от охраната на банката не бе погледнал към гишетата, за да види каква е тази суетня, Майрън нямаше да може да мине покрай него със сака — извади пушка с рязана цев и я метна на Сесил.

Както размахваше пушката, Карл скочи на гишето и изкрещя всички да залегнат, а Сесил обиколи със сака и се зае да пъха в него пачките.

Майрън покриваше момчето от охраната, което още малко, и щеше да напълни гащите.

— Хей, ти! — изкрещя му Карл. — Въоръжен ли си?

— Да, господине — отвърна той с тракащи зъби.

— Вземи му оръжието, Майрън. Ако се дърпа, го убий — нареди Карл.

— Добре, Карл.

Но Майрън се пообърка и дори се зарадва, когато в банката нахълтаха двама местни полицаи. По-късно в извънредния брой на градския вестник, посветен изцяло на банковия обир, щеше да пише как двамата полицаи от патрула били предупредени от един минувач, че в банката става нещо.

Доста храбро, но безразсъдно те не дочакали подкрепление и влезли сами. Като видял каква е работата, единият веднага бръкнал да извади пистолета. Но още преди да е разкопчал кобура, Майрън го застреля с пушката. Видял, че неговият колега е едва ли не разкъсан на две, вторият полицай се подмокри и се свлече на колене, прикривайки главата си с ръце. В изблик на ненавременна смелост — или може би на адреналин — момчето от охраната се хвърли да помага. Майрън го застреля с втория пълнител.

— По дяволите! — изруга Карл, отвратен от кръвта, шурнала по мраморния под. — Зареди отново, Майрън!

— Добре, Карл.

Сесил дръпна ципа на сака.

— Готово! Да се махаме оттук!

— Не бързай толкова!

Касиерката на име Кони държеше пистолет. Но го беше насочила не към Сесил, Карл или Майрън. А към втория полицай, който си бе възвърнал смелостта и се беше пресегнал да извади оръжието.

Касиерката на име Кони го уцели право в сърцето.