Сандра Браун
Торнадо (7)

7

— Джак каза, че ножът е направен от един воин индианец. От племето на команчите, дядо — обясни Дейвид и спря да дърдори само колкото да гребне с вилицата от картофеното пюре и да го лапне. — Нямаш представа какви работи знае.

Сега малчуганът не говореше за нищо друго, освен за Джак Сойър. Когато се върнаха от града и Дейвид видя, че пикапът още е на пътя пред къщата, едвам изчака майка му да спре, за да скочи от колата.

Делри ги посрещна при портичката между подредения двор и пасището.

— Запозна ли се с Джак, дядо? — възкликна момченцето и развълнувано и задъхано, засипа дядо си с толкова много въпроси, че Ана не разбра повечето от тях.

Делри му каза да миряса. Често го правеше. Обичаше внук си, но неговата неизчерпаема енергия често му играеше по нервите. Ана бе смаяна най-вече от промяната, настъпила у самия Делри. Той беше човек на твърдите убеждения. Отстояваше докрай мнението си. Решеше ли нещо, никога не отстъпваше от думата си. Предприемеше ли нещо, никога не се колебаеше и извиняваше.

Затова на Ана й се стори странно, че е толкова несигурен и плах, когато й съобщи, че е наел Джак Сойър да му помага в стопанството.

Тя въздъхна, като се опита да потули стъписването си.

— Толкова бързо? Та ти изобщо не го познаваш — изрече с устни.

— Мъж на място е. Смятам, че ще работи усърдно — рече свекър й и добави, без да я поглежда: — Ще живее в стария фургон.

Това беше още по-изненадващо, но преди младата жена да е направила някакъв знак, Корбет продължи:

— Сам ще го постегне, не се притеснявай. Дори няма да забележиш, че е тук при нас. Вече го пратих да свърши едно-друго в конюшнята. Просто исках да знаеш, че известно време ще работи при нас. А сега да се залавям за работа. Ще се видим на вечеря.

Без да казва и дума повече, старецът се обърна и се отдалечи.

През годините след смъртта на Дийн Ана въртеше цялата къщна работа, но стопанството лежеше изцяло на плещите на Делри. Той вироглаво отказваше да назначи някого за постоянно, макар и снаха му често да го убеждаваше, че трябва да го направи.

Свекър й вече беше на възраст, за да работи толкова много, но това бе само част от проблема. Той беше прекалено горд, за да си вземе помощник. Не искаше да си го признае дори пред самия себе си, че вече не е по силите му да се справи с онова, което е вършил цял живот.

Може би смяташе и че ще предаде паметта на покойния си син, ако назначи някого във фермата. Никой не можеше да измести в сърцето на Делри Дийн. Затова и старецът не желаеше някой да заема мястото му в стопанството.

Докато вечеряха, Ана се питаше какво ли е предизвикало тази внезапна промяна у свекър й. Дали той бе искрен в постъпката си? Дали най-сетне си бе признал, че се нуждае от помощ? Или Сойър просто бе успял да го убеди? Имаше обаче и друга възможност. Възможност, от която младата жена изтръпна.

Новината от предната вечер.

За да се поуспокои, реши да поговори със свекър си и почука по масата, за да привлече вниманието му.

— Страх ли те е, че онзи ще дойде тук? — попита го със знаци.

— Не.

Младата жена разчете по устните му твърдия отговор. Освен това Делри поклати рязко глава. Но Ана пак не му повярва.

— Затова ли си взел на работа този човек? Та за всеки случай в къщата да има още един мъж…

— Това няма нищо общо. Този Сойър дойде и поиска работа. И бездруго мислех да наема някого. — Развълнуван, старецът продължи да се храни. Снаха му не отмести вторачен поглед от него. Накрая той остави вилицата и й рече, без да извръща очи: — Той няма да дойде тук, Ана. Защо да се излага на такава опасност? Пък и ще го заловят, преди да е стигнал твърде далеч.

— Кого ще заловят, дядо? — намеси се Дейвид.

— Никого. И не говори с пълна уста — нахока го Делри и пак се обърна към Ана. — Днес ми се обадиха от щатската полиция. Питаха дали да пратят хора, които да държат под наблюдение къщата. За всеки случай. Отказах.

Младата жена сведе очи към чинията. Делри почука по масата. Усетила вибрацията, тя отново го погледна.

— Честно ти казвам, според мен няма никаква опасност. Ако искаш обаче, ще звънна в полицията и ще приема предложението.

Но ако се съгласеше да пазят семейството му, значи признаваше, че го е страх от Карл Хърболд. За него щеше да е проява на слабост да взима такива крайни мерки. Ако Ана го помолеше, щеше да направи тази отстъпка, макар че нямаше да му е никак приятно.

Снаха му поклати глава и той въздъхна облекчено.

Вече бе взел решение и сложи край на този разговор. Но въпреки че старецът не си го признаваше, Ана се съмняваше, че е щял да вземе на работа Джак Сойър, ако престъпникът не бе избягал предния ден от затвора.

— Какво ще вечеря Джак? — попита малчуганът и се наведе, за да вижда през прозореца фургона отвън.

Животът им бе съвсем предсказуем, затова и най-малката промяна правеше впечатление, особено на петгодишното дете с безгранично любопитство към всичко наоколо. Бе усвоило езика на знаците заедно с английския и от мига, когато се научи да мърда пълнички пръстчета и да общува, обсипваше като всяко друго дете майка си с какви ли не въпроси. Всяка вечер Ана усещаше как пръстите я болят — цял ден бе отговаряла на сина си.

— Сигурно си няма нищо за ядене. Какво ще вечеря? Дядо, дали Джак може да готви?

— Не е твоя работа какво ще вечеря — отвърна Делри. — Той само работи тук, и толкоз.

— А не може ли понякога да си играе с мен?

— Няма да ходиш при него, чу ли, Дейвид?

— Но той е добър — възрази тъжно хлапакът. — Обича динозаврите.

— Тук е, за да работи, а не да си играе с теб.

Ана въздъхна.

— Каза ли откъде е? — попита тя със знаци.

— Доколкото разбрах, се мести от място на място.

Младата жена погледна озадачено свекър си, за да му покаже, че не го е разбрала.

— Да не е скитник?

— Не, работи. Просто не се задържа на едно място. Нищо чудно утре да си тръгне и оттук.

— А според теб ще си тръгне ли, дядо? — ахна разтревожен Дейвид. — Ще си тръгне ли, мамо?

Тя му показа с ръце, че не знае. Делри каза на момчето да приключва с вечерята и то се подчини, без да проговори. Ана тайничко се надяваше, че синът й ще попита още нещо стареца. Искаше й се да научи повечко за Джак Сойър, но реши засега да не издава любопитството си.

Всяка вечер, щом се нахранеха, Дейвид събираше чиниите от масата и ги занасяше на мивката, а Ана и Делри пиеха кафе и обсъждаха случилото се през деня.

Делри не бе от приказливите и затова нямаше нищо против мълчанието на снаха си. Но тази вечер бе дори по-смълчан от друг път. По едно време Ана попита със знаци:

— Прочете ли във вестника за тържеството по случай пенсионирането на Ези Хардж?

— Мен ако питаш, отдавна му беше време да излезе в пенсия — отвърна той. — Сигурно наближава осемдесетте.

Ана се подсмихна, както държеше чашата с кафето. Пенсиониралият се шериф не беше много по-възрастен от Делри.

— Трябваше да идеш на тържеството. Имало е много хора. Сигурно си щял да срещнеш доста познати.

— А, без мен! Билетите струваха двайсет долара единият.

Но свекър й не бе отишъл на тържеството не защото билетите са скъпи. И без пари да бяха, пак нямаше да стъпи на празненство, организирано от общината. И през ум не му минаваше, че на Ана може би й се ходи. Откакто тя се помнеше, шериф на окръга беше все Еди Хардж. Според нея той заслужаваше да го изпратят както подобава. Но ако бе помолила да отидат, Делри нямаше да й откаже.

Първия път, когато я бе довел вкъщи, за да я запознае с баща си, Дийн я бе предупредил, че той си е саможив и необщителен. След време Ана установи, че това е само част от истината. Майката на Дийн — Мери, бе втора жена на Делри. Преди да намери щастието с новото си семейство, той бе изживял ужасни времена. Тези тежки години се бяха отразили на характера му.

Малкото забавления, които си бе позволявал, си бяха отишли заедно с Мери и Дийн. С времето малцината му приятели престанаха да го търсят, за да му съобщят, че ще се събират. Той сякаш не го забелязваше и не им се сърдеше.

В началото Ана си мислеше, че се притеснява от недъгавостта й и не иска да прибягва пред другите до езика на знаците. Или може би я съжалява, задето е овдовяла толкова младичка, и не иска да я оставя сама вкъщи, особено след като се беше родил и Дейвид.

Малко по малко обаче тя си даде сметка, че саможивостта му няма нищо общо с нея. Свекър й просто мразеше хората. Презираше ги заради тяхното любопитство и клюки. Отблъскваше всяка проява на приятелство или добрина, защото се съмняваше в подбудите. Предпочиташе да живее почти като отшелник. Това, че снаха му е глуха, му беше само добре дошло и му служеше за чудесно оправдание.

— Днес успя ли да свършиш всичко?

Въпросът му я откъсна от нейните мисли. Тя най-неочаквано се сети нещо и вдигна пръст, за да покаже, че ще се върне веднага. Взе от дамската си чанта една визитна картичка и я занесе на Делри.

— Емъри Ломакс — прочете той името, сетне изруга. — Ана се надяваше, че е казал думите тихичко, така, че Дейвид да не го чуе.

— Ходих до банката — обясни му тя. — Господин Ломакс дойде чак от другия край на салона, за да ме поздрави.

— Мазник.

Макар че думата сякаш нямаше връзка с разговора, Ана разбра какво има предвид старецът. „Мазник“ обрисуваше много точно банковия чиновник. Всеки път, когато Ломакс я докосваше, а той го правеше винаги, щом я видеше, на нея й идеше да хукне и да се измие.

— Помоли касиерката, която владее знаковия език, да му превежда.

— Какво толкова има да ти казва?

— Напомни, че сме закъснели с лихвите…

— Вчера му ги преведох.

— Казах му го. А той ми рече, че трябвало да се срещнете, за да сте обсъдели кога ще започнеш да погасяваш и главницата. Предложи да дойде тук.

— Има си хас да не предложи!

— За да не си се разкарвал до града.

— Дрън-дрън! Не за да не се разкарвам аз, а той да огледа хубавичко фермата. — Делри взе една от клечките за зъби в стъклената съдинка в средата на масата, пъхна я в устата си и се изправи. — Ще ида да погледам телевизия. Може би тази вечер, освен лоши ще има и добри новини.

Беше ядосан, че банковият чиновник е разговарял със снаха му. А сигурно беше и поуплашен от новината, дошла от Арканзас. Докато излизаше от кухнята, Делри приличаше на застарял мечок, който е останал без нокти и сега вече няма с какво да се брани.

— Дядо на мен ли е ядосан? — попита Дейвид.

Ана се пресегна, притегли сина си и го притисна до себе си.

— Защо да ти е ядосан?

— Защото говоря много.

— Не е ядосан. Само се тревожи заради проблеми, създавани от големите.

— От онзи чичко в банката ли?

Майка му кимна. Дейвид се свъси отвратено.

— Не ми е симпатичен. Мирише на паста за зъби.

Ана се засмя и кимна.

— Не е симпатичен и на дядо ти.

— А на теб?

— На мен също — потрепери тя.

Всеки път, когато говореше с нея, Емъри Ломакс прокарваше длан по китката й или ако се здрависваше, дълго не пускаше ръката й. Тя никога не го бе насърчавала. Просто беше любезна. Но Ломакс явно бе толкова самовлюбен, че не правеше разлика между добро възпитание и флиртуване. Следващия път, когато я докоснеше, тя смяташе да му каже какво мисли за него — че е тъпанар, и да не я пипа повече.

Дали касиерката щеше да се съгласи да го преведе?

— Хайде да се къпеш — рече Ана на Дейвид и го прати на горния етаж.

Докато той се плацикаше във ваната и си играеше с флотилията пластмасови корабчета, майка му се зае да чисти както всяка вечер лицето си. Обикновено го правеше по инерция, като обичайно задължение, което вършеше, без да се замисля много-много.

Тази вечер обаче се взря в огледаното над мивката. От лятното слънце по лицето й бяха избили омразните лунички. Ана си напомни, че преди да излезе, трябва винаги да си слага защитен крем. Бе наследила наситено сините очи от баща си, а мъничкото носле — от майка си. За щастие беше взела от тях най-доброто.

За нещастие ги бе загубила твърде рано. Те бяха починали в рамките на няколко месеца, малко след като тя се бе омъжила за Дийн: майка й от рак на черния дроб, баща й — от сърце.

Беше й мъчно, че не са доживели да видят нейния син — здравичък, чуващ. Жалко, че не го видя и Дийн.

Ядоса се, че си мисли за тъжни неща, и извади Дейвид от ваната. Той се бърса с кърпата, облича си пижамата, ми си зъбите сякаш цяла вечност, само и само да не си ляга, и накрая Ана го нахока. Когато най-сетне момчето положи главица върху възглавницата, майка му приседна на леглото, за да види как то си казва молитвата.

Дейвид затвори очи, долепи длани и ги вдигна до брадичката си. Ана загледа как устните му се мърдат и изричат познатите думи.

— Боже, пази тате, който вече е на небето! Боже, пази дядо! Боже, пази мама! Боже, пази и Джак!

Младата жена не бе сигурна, че е разбрала добре. Дейвид рядко променяше думите на молитвата. Откакто се бе научил да изпълнява този ритуал преди лягане, имаше много малко изключения в това „Боже, пази…“ Първия път за една миеща мечка, която се хранеше от отпадъците по кофите. Те се отнасяха с нея като със свой домашен любимец и всяка вечер й оставяха на верандата курабийки, после я гледаха отвътре как тя си похапва сладко-сладко. Една сутрин Делри я намери мъртва на пътя точно пред портата. Беше прегазена от кола. Няколко вечери Дейвид се моли за нея.

Друг път бе молил Бог да пази плюшеното мече, което беше забравил в „Макдоналдс“. Докато забележат, че играчката я няма, и се върнат да я потърсят, тя беше изчезнала. Някъде около седмица малчуганът споменаваше в молитвите си мечето.

Това бяха единствените две изключения, за които Ана се сещаше.

Всъщност никак не бе чудно, че Дейвид е включил в молитвата си и Джак Сойър. Появата му беше най-вълнуващото нещо, което Дейвид изживяваше от доста време.

За момченце на неговата възраст Сойър приличаше на герой от приключенски роман. Той не бе толкова стар като Делри, вероятно бе по-млад с цели двайсет години. Не беше блед и слаб като педиатъра, който лекуваше Дейвид още от раждането му. Нямаше изисканите обноски на свещеника, който от време на време наминаваше да ги види, макар че последната проповед, която те бяха слушали, бе на погребението на Дийн. Джак Сойър не приличаше на никого от мъжете в мъничкия свят на Дейвид.

Не бе изненадващо, че е направил впечатление на момчето със своите ботуши, с индианския нож, с познанията си за динозаврите и очукания пикап — стар шевролет, боядисан в избеляло оранжево, който носеше белезите си гордо като ветеран от войните.

Дейвид каза „амин“ и отвори очи.

— Как мислиш, мамо, дали ме харесва?

Нямаше смисъл тя да се прави, че не се сеща за кого й говори момчето.

— Сигурна съм, че те харесва. То оставаше да не хареса такова момче за чудо и приказ! — отвърна с жестове майка му, сетне се пресегна и го погъделичка по коремчето.

Дейвид много обичаше да го гъделичкат и настояваше майка му да го прави дори когато тя вече се бе уморила. Тази вечер обаче той не отвърна с обичайния кикот. Само се обърна на една страна и пъхна длани под бузката си.

— Когато порасна, дали ще стана висок като Джак?

— Може да станеш дори още по-висок.

— Жалко, че не мога да му покажа книжката с динозаврите.

После се прозина сънено и затвори очи.

Ана продължи да седи на леглото и да го милва по главицата — сърцето й се сви, че Дийн вече не е сред живите, за да го види. Дийн щеше да е чудесен баща. Дейвид бе лишен от бащина ласка.

Делри беше единственият мъж в живота му. Старецът си беше добряк. Колкото и намръщен да изглеждаше, имаше голямо сърце. Но въпреки всичко не беше баща на Дейвид. Трудно даваше воля на чувствата си. Не умееше да се забавлява заради самата забава. Рядко се смееше. Постоянните лудории на малчугана го дразнеха. И още по-лошо, свекър й не го криеше.

Никога не отваряше дума за първия си брак, за тормоза, който е изживял по време на него, нито пък за лятото, когато животът му се е превърнал в ад. Сякаш бе започнал на чисто през 1976 година, а някой друг е изживял времето дотогава. Даваше мило и драго да забрави този живот и бе погребал дълбоко в себе си лошите спомени. Безспорно имаше и дни, когато наистина ги забравяше.

За беда предния ден, след бягството на Карл Хърболд от затвора тези спомени отново бяха излезли на повърхността.