Сандра Браун
Торнадо (1)

1

— Слушаш ли ме, Майрън? — попита Карл Хърболд, после погледна свъсен своя съкилийник, поклати припряно глава и измърмори: — Тъп си като пън!

Майрън Хътс сякаш не чу обидата и продължи да се усмихва глупаво. Карл доближи лице.

— Стига си се хилил, Майрън! Говоря ти сериозно. Влезе ли ти нещо в тъпата тиква, която разнасяш на раменете си? Чу ли поне една думица от онова, което ти казах?

Майрън пак отхапа от шоколадовата вафла.

— Разбира се, че чух, Карл. Нали ми каза да слушам и да внимавам.

— Добре тогава.

Карл се поуспокои, но не бе съвсем сигурен, че другият е разбрал и дума от онова, което му е обяснил. Майрън не беше от хората, които ще наречеш умни. Коефициентът му на интелигентност едва ли надхвърляше десет.

Беше едър като канара и услужлив, но умственият му багаж не бе от най-завидните и заради това Карл се излагаше на опасността да се провали в плана си, който бе обмислил толкова внимателно. Имаше си и недостатъци да се хванеш с такъв ограничен човек като Майрън.

Но Карл се нуждаеше от помощта му. Нуждаеше се от съучастник, който да изпълнява, каквото му казват, без да спори, да задава въпроси и да се двоуми. Точно затова Майрън бе най-подходящият човек. Дори и да беше някой Айнщайн със сиво вещество в излишък, той не знаеше що е съвест.

А съвестта, това според Карл бе „вътрешен диалог“. Много засукан израз, няма що! Бе го срещнал в едно списание. Беше го запомнил, после го бе пуснал в употреба и го бе изтърсил последния път пред комисията за предсрочно освобождаване на затворниците. Цели пет минути бе обяснявал надълго и нашироко как имал вътрешни диалози със самия себе си, как си мислел за своите злодеяния от миналото и за това, че е провалил живота си — и своя, и на другите. Покрай тези диалози бил прогледнал за грешките си и те го били насочили към светлината на себепознанието и отговорността. Сега се разкайвал и бил готов да изкупи прегрешенията си.

Членовете на комисията не се хванаха на гръмките му думи. Надушиха, че само им хвърля прах в очите, и не удовлетвориха молбата му да бъде пуснат предсрочно под гаранция.

Но ако съвестта наистина бе вътрешен диалог, тя предполагаше отвлечени мисли и представи, на каквито Майрън не беше способен. Всъщност на Карл му беше все едно дали съкилийникът му има съвест. Знаеше, че той ще действа импулсивно, без да му мисли много, много, и точно заради това се бе спрял на него. Майрън нямаше да му опява, ако играта загрубееше.

И понеже стана дума за грубост, Карл си помисли, че Майрън е голяма грозотия. Почти цялата му коса беше окапала, а кожата му беше без пигментация, ако не се брои неестествено червената голяма уста. Ирисите на очите му бяха едва ли не безцветни. От русолявите редки вежди и мигли погледът му изглеждаше още по-изцъклен и празен. Малкото прошарени косми по главата му бяха твърди и къдрави и приличаха на стегната пружина.

Майрън бе особено отблъскващ с размекнатата нуга от пълнежа на шоколадовата вафла, тъмнееща се в ъгълчетата на месестите му устни. Карл извърна очи, за да не гледа как съкилийникът му облизва кафеникавата слюнка.

Мнозина биха се учудили, че въпреки очебийния контраст те двамата с Майрън са приятели. Карл беше снажен, мургав, красив. Ако имаше настроение, вдигаше тежести, не пропускаше и ден, в който да не прави в килията лицеви опори и коремни преси, за да бъде винаги във форма. Имаше убийствена усмивка, досущ като Уорън Бийти на младини. Така поне разправяха другите. Самият Карл беше на мнение, че е по-красив от актьора, който според него си беше смотаняк. Затова пък жена му беше парче и половина. Биваше си я тая госпожа Бийти!

Дума да няма, по отношение на умствения багаж Карл превъзхождаше многократно Майрън Хътс. Притежаваше в излишък от качеството, което липсваше на съкилийника му. Биваше го най-вече в това да крои планове. Блестящите идеи му хрумваха сякаш от само себе си. Ако беше военен, сигурно щеше да се издигне до генерал. Но дори и най-високопоставените пълководци имаха нужда от войници, които да осъществяват стратегията им. Така и Карл бе стигнал до Майрън.

Можеше да привлече за съучастник всекиго в затвора. Майрън отблъскваше почти всички, дори закоравелите престъпници. Никой не искаше да си има вземане-даване с него. За разлика от него Карл си беше роден водач и с това привличаше като с магнит другите. Превъзхождаше повечето затворници и те му имаха страха. С пъргавия си ум и вродения чар би могъл да привлече за съучастник, когото поиска — всички в затвора бяха и по-умни, и по-жестоки от Майрън, защото дълбоко в себе си той беше добряк. Но Карл знаеше, че ако се хване с някой по-умен престъпник, може да си навлече неприятности.

Не му трябваше човек, който да му противоречи. Несъгласията го разсейваха, а ако се разсееше, като нищо можеше да се издъни и да го заловят отново. За да осъществи плана си за бягство, не му трябваше нищо друго, освен още един чифт очи и уши, човек, който знае да стреля и ако се наложи, няма да се поколебае да натисне спусъка. Майрън Хътс отговаряше на изискванията. Не му трябваше да е умен. Карл имаше ум и за двамата. И бездруго после щеше да търпи натякванията на Сесил. Виж, Сесил мислеше прекалено много. Умуваше над всяка дреболия. Претегляше плюсовете и минусите и така пропиляваше отворилите се възможности. Точно като мъжа от една пощенска картичка, която Карл бе виждал преди години: той държеше пред лицето си фотоапарат, за да снима Айфеловата кула, и изобщо не забелязваше голата французойка, минаваща покрай него — ето такъв беше Сесил.

Но сега на Карл не му се мислеше за по-големия му брат. Щеше да мисли за него после, когато останеше сам.

Облегна се на телената ограда в затвора и огледа спортната площадка на открито. Беше му в кръвта винаги да е нащрек. След двайсет години зад решетките се бе научил да си отваря очите на четири, за да забележи, ако отнякъде се появи враг — явен или прикрит, който да му създава неприятности. Ползваше се с голямо влияние и имаше множество приятели, но не беше любимец на никого.

В другия край на площадката неколцина чернокожи с лъснали от мазилата мускули вдигаха тежести и го зяпаха, без да крият, че го мразят до смърт, и то не за друго, а просто защото не е като тях. Цялото общество бе разделено на враждуващи банди и беше разкъсвано от улични войни и вендети. Да си умреш от смях! Но едва след като влезеш на топло, разбираш какво всъщност е банда. Обществото вътре в затворите бе най-парцелирано, най-разединено, най-сегрегирано.

Днес обаче, а и в близко бъдеще, Карл нямаше намерение да се кара с никого. До деня, когато щеше да дойде ред на него и Майрън да работят с отряда извън затвора, на шосето, Карл Хърболд смяташе да бъде образцов затворник. Провеждаха нова програма, част от реформите в затворите, чийто замисъл бе лишените от свобода да се почувстват отново членове на обществото, допринасящи за неговото добруване. Карл пет пари не даваше дали допринася с нещо за обществото. Единственото, което го интересуваше, бе дали тази работа му изнася на него. Щом му дойдеше ред да напусне затворническите стени, за да поработи отвън, щеше пръв да се качи в автобуса.

Затова си кротуваше, гледаше да не бие на очи и да не прави нищо, с което ще привлече вниманието на надзирателите. Не нарушаваше правилата, не се биеше, дори се държеше прилично. Дори и някой да подметнеше с половин уста обида по негов адрес, Карл се правеше, че не е чул. И да не му харесаше нещо, се преструваше, че не е забелязал. Ето, преди няколко вечери се наложи да стои и да гледа как Майрън прави минет на друг затворник — бял боклук, беше заклал жена си и имаше доживотна присъда, от която бе излежал две години. Беше подкупил Майрън и той бе склонил да му направи минет.

По-агресивните затворници често се опитваха да се възползват от това, че Майрън е умствено недоразвит. Обикновен Карл се намесваше. Но до деня на големия му удар: бягството от затвора, оставаше съвсем малко и не си струваше той да рискува с излишен сблъсък. Пък и Майрън не се дърпаше особено. В замяна на минета получи жива мишка, която по-късно изкорми с дългия си възрозов нокът.

— Не забравяй какво ти казах, Майрън — рече Карл — времето за разходка изтичаше и до вечерта едва ли щеше да им се отвори случай да останат сами. — Когато ни дойде ред да работим на шосето, гледай да не нервничиш.

— Дадено — отвърна Майрън и насочи вниманието си към разкървавената кожичка на показалеца си.

— Дори за по-правдоподобно ще се престорим на ядосани, задето ни карат да работим в този отряд. Ще се справиш ли?

— То се знае, че ще се справя, Карл — изръмжа другият мъж и загриза кожичката благоговейно, както преди бе ял шоколадовата вафла.

— Защото, ако решат, че изгаряме от нетърпение да излезем от затвора, току-виж…

Карл изобщо не забеляза какво става край него. Ударът го повали от пейката, на която седеше. В един миг той гледаше ухиленото лице на Майрън с увиснала челюст и парченца вафла по устните. В следващия вече лежеше на една страна в прахоляка — ушите му пищяха, зрението му се бе замъглило, единият бъбрек го болеше непоносимо, той едвам си поемаше дъх.

Забрави, че е решил да не се забърква в неприятности. Инстинктът за самосъхранение надделя. Карл се претърколи по гръб, вдигна крак и изрита с все сила нападателя в слабините. Негърът, който допреди малко бе вдигал тежести и който явно разчиташе единствено на мускулите, а не на бързите рефлекси, не бе очаквал ответния удар. Свлече се на колене, изпищя и се хвана за тестисите. Иска ли питане — другите чернокожи начаса се втурнаха да мъстят, струпаха се около Карл и започнаха да го налагат с юмруци.

Надзирателите дотичаха и размахаха палки. Останалите затворници се хвърлиха или да ги разтървават, или да ги насъскват още повече, според случая. Боят бе прекратен за нищо време. Когато редът бе възстановен, се установи, че пораженията са незначителни. Само двама затворници бяха пратени с наранявания в затворническата болница.

Единият беше Карл Хърболд.