Сандра Браун
Торнадо (6)

6

От притеснение Сесил Хърболд бе изгризал до кръв нокътя на показалеца си, когато в автосервиза, където работеше, нахълтаха полицаите от управлението на щат Арканзас. Бяха двама. От сто километра си личеше, че са мухльовци и гадняри.

Сесил знаеше, че ще дойдат — бе само въпрос на време да го потърсят. Бяха го оставили цяла сутрин да се поти и притеснява. Сега вече бе следобед, навън бе горещо като в пещ и въпреки че ги очакваше, Сесил усети как го присвива под лъжичката, когато едното ченге преобърна кошчето за боклук и седна само на педя от него.

— Е, Сесил — поде полицаят, — помолихме господин Рейнолдс да ни предостави уютния си кабинет, за да си поговорим насаме и да не безпокоим колегите ти и другите. Човекът прояви отзивчивост. Не бих искал да злоупотребявам с гостоприемството и търпението му. Гордеем се, че не злоупотребяваме с гражданите, които спазват законите. Дай да не протакаме.

Тези типове не бяха нищо повече от поплювковци с лъскави полицейски значки, новички униформи и бързи коли. Сесил не познаваше лично двамата полицаи, но знаеше що за стока са, беше се сблъсквал с такива като тях, откакто се помнеше, и ги ненавиждаше. Бузите им бяха обръснати толкова прилежно, че чак се синееха. По униформите им нямаше и гънчица. Въпреки жегата под мишниците им нямаше дори петна, останали от потта.

Но те изглеждаха тъпи като пънове. Ако не бяха униформите и служебните значки, лъскавите автомобили и точното оръжие, те с Карл щяха за нула време да ги направят на салата.

И това щеше да стане! Много скоро. Но сега не беше моментът Сесил да се заяжда с тях. Сега-засега той трябваше да се прави на ни лук ял, ни лук мирисал. Не бе кой знае каква философия. Той умееше да бъде убедителен. Е, защо да си криви душата, беше поуплашен.

— Ако сте дошли заради онази дивотия, която брат ми направи вчера, ще ви кажа още сега, че не знам нищичко.

Ченгето, което се бе разположило върху боклукчийското кошче, се извърна и погледна колегата си — той се беше облегнал на стената и бе кръстосал ръце и краката си при глезените. Както въртеше между зъбите си клечка кибрит, другият рече:

— Ти за какви ни мислиш, за смотаняци ли?

— Честен кръст — извика най-сериозно Сесил, — истината ви казвам.

В най-лошия случай щяха да го тикнат по скалъпено обвинение зад решетките, колкото да им е под ръка. Трябваше на всяка цена да ги убеди, че ще им сътрудничи всячески.

— Научих за бягството от затвора вечерта, когато се прибрах от работа — от новините по телевизията. Тъкмо поседнах да пийна пред телевизора една диетична кола, и що да видя — проклетият екран се изпълни с лицето на брат ми. И аз не знам как от изненада не напълних гащите. — Той замълча, за да види как ще реагират полицаите, но те го гледаха с каменни лица. Сетне продължи вироглаво: — Знам само онова, което знаят и всички останали. Научих го от телевизията.

Онзи с клечката кибрит между зъбите започна да си играе с кобура на пистолета. Другият, който седеше на кошчето за боклук, се нацупи и продължи да гледа вторачено Сесил, който се размърда притеснено и накрая не издържа на напрегнатото мълчание.

— Ама вие какво? — попита ги.

— Ти, Сесил, ни взимаш за балъци.

— Няма такова нещо, шефе.

— Познаваш ли Майрън Хътс?

— Не, шефе.

— Никога ли не си го виждал?

— Не, шефе. Те с брат ми са се сдушили в затвора в Тъкър. Аз не съм лежал в Тъкър.

— Да, ти си бил в Къминс.

Режимът в затвора в Къминс не бе от най-строгите и затова Сесил реши, че е в правото си да се възмути.

— Точно така, в Къминс.

— За въоръжен грабеж, нали?

— Да. Никога през живота си не съм убивал човек.

— Да, да. Насмалко да забравя. Оставял си малкото ти братче Карл да си мърси ръцете. Затова и твоята присъда е много по-лека от неговата.

Това беше за него болна тема. Сесил не можеше да оспори твърдението на ченгето, защото, почнеше ли да го опровергава, значи да признаеше убийство, което наистина беше извършил брат му. Но не искаше да си признава и един свой недостатък: че на Карл не му пука дали си е окървавил ръцете и е видял сметката на някого, това дори го вдъхновяваше, докато Сесил направо изтръпваше при мисълта, че може да убие човек.

Притеснен от този спомен, той изпелтечи:

— Лежах в затвора и си платих дълга към обществото. Открих Исус Христос и получих опрощение.

Онзи с клечката кибрит между зъбите насмалко да се задави, затова я махна и чак тогава се запревива от смях.

— Пуснат съм под гаранция — заяви Сесил. — Нима смятате, че ще направя такава глупост като брат ми? За нищо на света. Затворът в Къминс съвсем не беше санаториум. Измъкнах се оттам и нямам намерение отново да влизам зад решетките.

— Не думай! — рече седналият полицай, който изобщо не се хвана на думите му. — Чу ли за надзирателите от Тъкър?

— Чух, че са… че са умрели.

Другото ченге се приближи до Сесил така, че носовете им още малко, и да се допрат.

— Не са умрели, келеш такъв. Били са убити. Брат ти е наръгал единия със самоделен нож. Натикал му го е в очната ябълка и му е видял сметката. А Хътс е прерязал гръкляна на друг, чудя се как не му е отрязал главата.

Той отново се облегна и подръпна месестата част на ухото си, сякаш размишляваше върху бягството от затвора, вдигнало на крак полицията в Арканзас и съседните щати. Всички бяха мобилизирани да гонят и заловят Карл Хърболд и Майрън Хътс, смятани за въоръжени и опасни. Гражданите бяха предупредени, ако забележат бегълците, да са изключително предпазливи.

— Не може да му се отрече на онова приятелче Карл, добре е изпипал нещата — отбеляза пазителят на реда. — Колкото до онзи тип Майрън, той си е луд за връзване. Няма ум и колкото едно пиле. Виж, брат ти не иска ум на заем. Измислил е как да се отърват от онези джаджи, по които да ги проследят. Намерили са ги, но те не са били прикачени към Карл и Майрън. Голяма лисица е този Карл, така да знаеш! Единственото, което са открили, са затворническите им дрехи, значките с имената и онези електронни джаджи, които се оказаха безполезни. Онези приятелчета ги няма никъде, сякаш са потънали вдън земя.

Бегълците бяха надхитрили властите и бяха успели да се изплъзнат и от кучетата, пуснати по дирите им. Цяла нощ ги бяха търсили с хеликоптери и пеш, бяха блокирали всички пътища — ала от двамата нямаше и следа.

Божичко, колко се гордееше Сесил с малкия си брат!

Едвам се сдържа да не се усмихне самодоволно, докато полицаят изброяваше престъпленията на Карл, които според Сесил си бяха същински подвизи, достойни едва ли не за национален герой. Свъси се, за да скрие гордостта си.

— Дано само не го убият. Нямам си никой друг в този живот.

— А, не е съвсем така. Имали сте и майка. Тя се е омъжила за свестен човек, който се е опитал да ви вкара в пътя. Чел съм ти досието, Сесил. Хич не ми хвърляй прах в очите.

— Вторият ни баща беше голям негодник. Мразеше ни до смърт, ние му отвръщахме със същото. Не каза и дума, изобщо не се възпротиви, когато ни пратиха в поправително училище. Тогава Карл нямаше и шестнайсет години.

— Ами пратили са ви сигурно защото е трябвало да се поправите.

— А когато мама почина, вторият ни баща започна да се държи още по-лошо. Е, мен не ме закачаше — добави той предпазливо. — Но виж, Карл, нали си беше по-малък, бял ден не виждаше. Никой не го обичаше и той лека-полека се озлоби. Покварен е до мозъка на костите. Нима мислите, че не знам що за стока е! Отказва да види светлината. Не иска да приеме Христос и да бъде спасен. — За по-убедително Сесил пусна една сълза. — Но той ми е брат, моя кръв и освен него си нямам никого. Не искам да умира!

— Виж какво, Сесил — подхвана полицаят и се намести върху кошчето за боклук, — точно на това и разчитаме. Ако някоя нощ Карл и приятелчето му Майрън се изтърсят у вас, ти вероятно ще се поддадеш на обичта към брат си, ще ги подслониш и ще ги укриеш.

— И дума да не става, шефе — рече Сесил и поклати категорично глава. — Веднага ще ви се обадя.

— Сигурен ли си?

— То оставаше да не се обадя!

Полицаят се извърна към своя колега.

— Как мислиш, лъже ли?

Ченгето с клечката кибрит се прозина.

— И още как! Всички Хърболдови са си лъжци по рождение. Всеки ще ти го каже.

— Кълна се в Исус Христос…

— Стига с този твой Исус Христос! — тросна се полицаят и стана от кошчето толкова рязко, че го преобърна. — Как я мислиш тази работа, да повтаряш за щяло и нещяло пред свестни хора името Господне? Да де, като те слуша човек, ще си помисли, че си искрен, но всъщност ти си един закоравял престъпник. Вие с брат ти си бяхте един дол дренки, докато не ви пратиха в различни затвори. Вълкът козината си мени, но нрава — не. — Полицаят сложи длани върху коленете си и се наведе, така че да погледне право в лицето Сесил. — Хич не си въобразявай, че ако забъркаш някоя каша, ще ти се размине. Чу ли?

Сесил се престори на възмутен и се изправи.

— Мислете си каквото искате, но се кълна, че ако Карл появи, веднага ще ви обадя. Ще го направя, защото той си е луда глава и не искам да го убият.

— Дано наистина го направиш, Сесил.

— Мисли му, Сесил — добави и полицаят с клечката кибрит.

Двамата излязоха от кабинета, поговориха с Рейнолдс, собственика на автосервиза, после се метнаха на лъскавия, оборудван по последна дума на техниката автомобил и отпрашиха. Сесил се върна при канала, където, преди да се появят ченгетата, бе поправял един пикап. Рейнолдс начаса довтаса при него.

— Истината ли им каза? — изръмжа той. — А си забъркал пак някоя каша, а си изхвърчал оттук, чу ли!

— Да, шефе. Държа да запазя работата си тук. Не искам да имам нищо общо с онзи несретник, брат ми. Аз вече си извлякох поука.

Рейнолдс го изгледа кръвнишки, после се прибра в кабинета и затръшна с все сила вратата.

Сесил понечи да покаже на шефа си среден пръст, но после си каза, че този негодник не заслужава човек да се ядосва заради него. Пък и наоколо имаше колеги. Някои доносничеха на Рейнолдс. Сесил нямаше вяра на никого. Всички до един бяха мижитурки и блюдолизци.

Отново се наведе над двигателя на пикапа под отворения капак и запретна ръкави. Работата не искаше да мислиш много-много, така че той можеше да се съсредоточи върху други неща.

Знаеше, че полицаите ще дойдат. Очакваха Карл да потърси помощ най-напред при брат си. Карл, разбира се, го беше отчел и на последното свиждане в затвора бе предупредил за това Сесил.

— Ще държат под око къщата и автосервиза. Може и да не ги забележиш тези копелдаци, но те ще се навъртат, затова бъди нащрек.

Карл му бе казал, че полицията вероятно ще подслушва и телефона му. Но не бе нужно да го предупреждава. Сесил си знаеше работата.

Ченгетата бяха, разбира се, прави. Двамата братя щяха да се срещнат. И изобщо нямаше да се крият. Властите щяха да научат веднага. Божичко, какъв ден щеше да бъде това!

Сесил едвам сдържаше вълнението си. Не знаеше как ще издържи на очакването, без да се издаде. Пускането под гаранция си бе, кажи-речи, същото, както да те държат в затвора. Редовно го посещаваше някакъв от съда, който си вреше носа във всичко и го подпитваше за живота му. Всеки Божи ден Сесил се явяваше на работа колкото да търпи обидите на онзи мухльо Рейнолдс. И това ако беше живот! Сесил се смяташе за твърде умен и талантлив, за да си пилее времето за живот, какъвто има всеки некадърник.

Освен това те с Карл не можеха един без друг. Не след дълго отново щяха да са заедно и щяха да правят онова, за което ги биваше най-много и което вършеха, откакто се помнеха — щяха да създават неприятности.

До края на работното време Сесил отново прехвърля наум техния план и го премисля, за да се увери, че не са пропуснали и най-малката подробност. Беше му малко криво, че от двамата и досега тартор е Карл. Дори и в затвора пак, както открай време, си беше водачът, макар че тази роля по право принадлежеше на Сесил, тъй като той бе по-големият. Ала Карл не беше от хората, които държат на условностите, и още от съвсем малък бе поел водачеството, за да не го преотстъпи никога вече.

Трябваше да се разберат за едно: оттук нататък Сесил държеше да се чува и неговата дума. Смяташе да го заяви без недомлъвки на брат си. Карл надали щеше да възрази. Вече не бяха деца. Сесил нямаше нужда от бавачка. Той също бе лежал зад решетките. И това го беше калило. Пред ченгетата се беше показал мекушав и слаб, но всъщност бе по-силен и корав, отколкото го помнеше брат му.

Този път нямаше да допуснат издънки. Всичко до най-малката дреболия бе подготвено. Сесил бе измислил как брат му да обезвреди електронните уреди, които слагат на затворниците, за да ги заловят по тях в случай на бягство, беше разработил и още по-съвършен план как да се измъкнат. Така де, дори имаше скрито оръжие, за което Карл още не знаеше.

Сесил се наведе отново над повредения двигател и се подсмихна при мисълта колко смаян ще бъде брат му, когато той му поднесе тази изненада.