Сандра Браун
Торнадо (13)

13

Делри не бе проронил и дума, откакто бе намерил мъртвите крави.

Изправи се бавно. Свати шапката с козирка и изтупа с нея прахта по крачолите, останала, където бе коленичил. Прокара ръкав по челото си, по което бяха избили капчици пот и смълчан и замислен, погледна вторачено към пасището.

Накрая Джак попита:

— Какво ще кажеш, Делри?

— Ами мъртви са — оповести той очевидното.

— Имах предвид дали се досещаш кой ги е убил.

Корбет отново нахлупи шапката, извърна се и го погледна.

— Имам някои предположения. Все лоши.

Джак пристъпи от крак на крак — беше притеснен. Беше му трудно да изглежда невинен, когато старецът го гледаше тъй обвинително.

— Според теб е койот, нали? Или рис — рече Джак, опитвайки се да намери правдоподобно обяснение за трите мъртви животни, които се вкочаняваха в утринната жега.

Но не мислеше, че ги е нападнал звяр. По кравите нямаше никакви следи от ухапване, никакви рани. Ако беше прегладнял хищник, щеше да умъртви само една крава, да я опоска до кокал и да остави на мишеловите окървавения скелет. А останките от кравите херефордска порода изглеждаха непокътнати.

Сякаш прочел мислите му, Делри каза:

— Нападнал ги е звяр, но не четириног.

Определено намекваше, че нападателят е двуног. Джак понечи да възрази срещу това едва загатнато обвинение, но после размисли и реши, че е по-добре да не казва нищо. Щеше да изглежда още по-виновен, ако седнеше да твърди, че е невинен, още преди да са го обвинили. Престраши се да изкаже друго предположение:

— Мор?

— Може би — отвърна Корбет. — Ще знам едва след като ветеринарят хвърли един поглед.

— Ако е мор, дали да не преместим стадото на друго пасище?

Старецът кимна лаконично.

— Това е първото, което ще направя. Иди в къщата и се обади на ветеринаря. Поискай номера от Ана.

— На драго сърце ще остана тук и ще започна да…

— Направи, каквото ти казах, ако обичаш — прекъсна го Корбет — не му беше до препирни.

— Добре. Ще оставя пикапа и ще ида пеша.

Джак отиде по неравното пасище при пикапа на Корбет, който бяха оставили при портата, откъм вътрешната страна на пасището. Затвори старателно портата след себе си. Излезе на пътя и хукна към къщата. Докато измине осемстотинте метра дотам, целият плувна в пот.

Но не мислеше за това. Не можеше да си избие от главата мъртвите крави и твърдия, изпълнен с подозрение поглед на Корбет. Беше се зарекъл пред него, че няма да краде, няма да причинява зло на семейството му. Но не бе обещавал нищо за стадото. А сигурно трябваше да го направи.

Натисна бутона до входната врата, който не само задействаше звънеца, но и включваше осветлението в къщата, та Ана да разбере, че е дошъл някой. Минаха шейсет секунди, но не се появи никой. Джак натисна бравата. Беше отключено. Той влезе.

— Дейвид!

Пак не отговори никой, Джак обаче чу телевизора и отиде в просторния хол, който преди две вечери бе зърнал от коридора. Обзавеждането беше ярко и весело, създаваше уют. По масичките на спретнати купчинки бяха подредени списания. Върху всеки стол и фотьойл имаше удобни възглавници. Върху масата в средата бе сложена купа със зелени ябълки. По телевизията вървеше поредният безкраен сериал. В долния край на екрана имаше и субтитри.

Дейвид бе заспал върху канапето.

Джак не видя, нито чу Ана.

Тъкмо да събуди момченцето и да го попита къде е майка му, когато размисли и си каза, че не е нужно да го натъжава с мъртвите крави.

Върна се в коридора и тръгна да обикаля стаите една по една — най-напред провери кабинета, където беше компютърът на Ана, сетне надзърна в кухнята и накрая в мокрото помещение, където пералнята бе пусната на центрофуга.

Отново излезе в антрето. Спря в подножието на стълбището. Дали да не натисне още веднъж звънеца? Този път Ана може би щеше да види светлината. Или все пак да събуди Дейвид?

Точно така, ще го събуди.

Но и този път не го направи. Тръгна нагоре по стълбата.

Чак сега му хрумна колко опасно е Ана да стои сама в къщата. Как щеше да разбере, ако някой проникнеше с взлом? Изобщо нямаше да усети. Докато не станеше твърде късно.

Джак мина покрай банята. Вратата беше отворена, но вътре нямаше никого. По-нататък в коридора той надникна в една стая, очевидно на Дейвид. Видя плаката на „Далас Каубойс“ върху вратата на гардероба и книжката с динозаврите на нощното шкафче, за които детето му бе споменало.

Следващата отворена врата, при която излезе, водеше към тясно стълбище — явно за тавана.

— Ана! — провикна се той и чак тогава се усети.

Навиците умират трудно.

Тръгна нагоре по стъпалата и спря на предпоследното от горе на долу. Ана беше на тавана — бе седнала по турски на пода, с гръб към него, и си играеше с нещо в скута си. Предметът, който Джак не виждаше, бе погълнал цялото й внимание.

Младата жена смяташе, че е сама, и от това на Джак му стана неудобно. Не беше честно да се промъква така зад гърба й. Още по-нечестно беше да я наблюдава, без Ана да знае, че той е тук.

Но тя наистина беше прелестна — да й се не нагледаш. Тясната фланелка без ръкави очертаваше тялото й от кръста нагоре, толкова слабичко, че се брояха ребрата. Няколко кичура коса бяха паднали отзад на вратлето й, където кожата беше малко по-светла, отколкото на раменете и ръцете, почернели от слънцето. Между фланелката и късите панталони се виждаше ивица гола кожа. Джак гледа тази ивица гола кожа тъй дълго, че изпита угризения на съвестта.

Свали сламената каубойска шапка, прокашля се, но отново си спомни, че никакъв звук няма да предупреди младата жена за присъствието му. Дейвид му бе казал, че майка му не обича да се прокрадват така зад гърба й и да я изненадват, но Джак не виждаше начин да го избегне. Реши да я предупреди, като стъпи по-силно на последната дъска, така че да създаде вибрация.

Но явно бе стъпил прекалено силно.

Ана подскочи като попарена.

Сетне Джак внезапно бе заслепен от ярка светлина.

Отстъпи, залитна назад и насмалко да се изтърколи надолу, но в последния момент успя да се хване за рамката на вратата и да се задържи.

Ана беше стреляла по него!

Това бе първото, което му хрумна. Ала не усети пронизваща или пареща болка, нито тъп удар, какъвто хората, по които са стреляли, му бяха разказвачи, че чувстваш. Джак примига и се огледа, но не видя кръв.

— Какво, по дяволите?…

Вдигна очи към Ана. Беше се изправила с лице към него и държеше в едната ръка фотоапарат, а в другата — светкавица, прикачена към него.

— Какви ги вършиш? — изкрещя Джак. — Изкара ми ангелите с тази чудесия!

Младата жена остави на пода фотографското оборудване и започна да прави знаци. Джак не разбра какво му казва, но все пак схвана смисъла от ядното й изражение.

— Чакай, чакай малко! — рече й и вдигна длани. Ръцете й застинаха, но тя пак едвам си поемаше дъх — беше много развълнувана. Честно казано, и Ана бе не по-малко стъписана от появата му, отколкото той — от блесналата светкавица.

— Не исках да те плаша.

Младата жена му показа със знаци нещо, което той не разбра, ала разчете по мърдащите й устни името на Дейвид.

— Долу е, спи — поясни мъжът. Ана продължи да го гледа притеснено. — Слушай, ако съм те стреснал, извинявай, но и ти ме уплаши. Още виждам пред очите си морави кръгове.

Тя явно не разбра последните му думи и понаведе озадачено глава.

— Карай! — изпелтечи Джак. Сетне продължи, като внимаваше да изрича думите по-ясно: — Праща ме Делри. Трябва ми телефонният номер на ветеринаря — повтори той, като изписваше буквите с пръсти, доволен, че се е постарал да усвои знаковата азбука.

Вдигна длан към главата си и доближи палец до ухото, а кутрето — до устата си, знак за „телефон“, който ще разберат навсякъде по света.

И този път лицето й изразяваше повече, отколкото знаците, които тя направи.

— Какво е станало ли? — досети се за въпроса й Джак. Тя кимна. — Сутринта намерихме на пасището три мъртви крави. Делри иска да разбере какво е станало.

Ана усети, че е спешно. Мина като хала покрай него и хукна надолу по стълбите. Той я последва, като се поспря само колкото да си вземе шапката, паднала, когато бе залитнал назад. Настигна младата жена вече на приземния етаж, в кухнята, където тя прелистваше тефтера с телефоните.

— Благодаря — каза й, когато Ана му го подаде и посочи номера.

Той го набра. Докато чакаше да вдигнат от другия край на линията, двамата с Ана не сваляха очи един от друг. Тя явно се притесни от вторачения му поглед. Придърпа засрамено късичката блуза. Прокара ръка през косата си и я прибра зад ухото. После сякаш не знаеше какво да прави с ръцете си и ги пусна.

— Ветеринарната лечебница.

— А, да, здравейте. Обаждам се по молба на господин Корбет.

— Делри ли?

— Да. Доктор Андерсън там ли е? Във фермата има няколко мъртви крави.

Секретарката отиде да повика ветеринаря. През това време Джак каза на Ана:

— Знаех, че ти си правила снимките. Знаех и че пак ти си на онази с оградата.

Тя поклати лекичко глава и се престори, че не го е разбрала.

Но не успя да го заблуди.

 

 

Късно същата вечер Ана се качи повторно на тавана. Беше ходила там преди няколко месеца, и то за да прибере зимните дрехи и да свали летните.

Обичаше да е разтребено, а Делри направо държеше на това. Ето защо на тавана, както всъщност и в цялата къща бе подредено като в аптека. Играчките за коледната елха бяха сложени в надписани кутии. Вълнените дрехи бяха прибрани в пликове с цип и препарат против молци. Спортната екипировка на Дийн Корбет — няколко топки, очукана каска, ръкавици и бухалки за американски футбол, спаднала баскетболна топка, тенис ракета — бяха старателно подредени върху метални стелажи. По рафтовете, досущ оловни войничета, бяха наслагани потъмнели купи още от прогимназията. Екипите му от различните отбори бяха изпрани, сгънати и сложени в кашони. Пак в кутии със списък върху капаците бяха и някои вещи на Мери.

Нямаше никакви вещи на първата жена на Делри и на двамата й синове.

Ана не беше от хората, които кътат всеки предмет и дреха. След смъртта на родителите си бе запазила само някои техни лични вещи. Другото бе раздала на благотворителни организации. Булчинската й рокля бе прибрана в специална кутия, но на тавана имаше само още един сандък с нейни неща. В него беше фотографското оборудване.

Фотоапаратът и прикачената към него светкавица бяха на пода, където Ана ги бе оставила сутринта, след като Джак я изненада. В черния плик до тях имаше взаимозаменяеми обективи и друга апаратура.

Откакто бе показала на Джак Сойър своите снимки, те не й излизаха от главата. Години наред се бе преструвала, че е изгубила интерес към фотографията и не иска да се връща към снимките, които е правила, но в мига, в който видя тези снимки, у нея се пробуди едва загатната тъга по нещо родно и свидно. Дотогава не си беше давала сметка колко й е липсвало нейното призвание. Сега я излъчваше копнеж отново да се върне към своите фотоапарати.

Ето защо сутринта, щом видя, че Дейвид е задрямал пред телевизора, тя се бе качила на тавана, за да прекара сама няколко безценни мига. Това откраднато време внезапно беше прекъснато от непредвидените обстоятелства на пасището.

После до края на деня Ана не подви крак. След като се обади по телефона на ветеринаря, Джак Сойър се върна при Делри. Макар и да й бе подметнал нещо за снимките, Ана усети, че мислите му са погълнати от мъртвите крави. Делри не се прибра за обяд, затова Ана взе храна за двама и отиде с колата на пасището.

Не знаеше как Дейвид ще се почувства, когато види мъртвите животни, но той не се разстрои — по-скоро му стана интересно. Виж, друго щеше да е, ако беше умрял някой от конете. Момчето ги виждаше всеки ден, понякога ги хранеше от шепата си. Те си имаха имена. Ала не се чувстваше лично обвързан със стадото.

Затова пък Делри бе много разстроен. Благодари на снаха си за обяда, но се държеше доста грубо. Ако Ана не беше предложила сандвич и на Джак Сойър, той сигурно щеше да кара гладен. Делри не забелязваше никого и нищо, освен доктор Андерсън, който оглеждаше мъртвите добичета.

Ана отведе Дейвид още преди да е дошъл камионът, който да откара мъртвите крави. Делри се прибра чак за вечеря. Явно беше капнал от умора. Беше раздразнителен и рязък. Ана разбра намека и не се опита да подхваща разговор. Каза и на Дейвид да не закача дядо си. Веднага щом се нахраниха, Делри се прибра горе в стаята си.

Сега, след като Дейвид си бе легнал и Ана имаше малко време и за себе си, тя се върна на тавана уж за да прибере фотоапарата на рафта, където той бе стоял цели шест години.

Вдигна го от пода и си каза, че е по-тежък, отколкото помни. Завъртя го в ръце и го огледа отвсякъде. Духна една прашинка върху обектива, после погледна през визьора.

На тавана беше тъмно и младата жена не видя кой знае какво, но въпреки това завъртя обектива. Нагласи и копчето, сякаш във фотоапарата имаше филм, после пак погледна през визьора и щракна, все едно снимаше.

Стана й много приятно, чувстваше се в свои води. Щракна още веднъж.

Дали можеше да се върне към фотографията? Дали беше редно? Навремето това беше нейна страст, но след смъртта на Дийн тя се бе отказала от нея. Докато мъжът й беше болен, почти не й оставаше време за нищо друго, освен за него. Не му се сърдеше, задето му се е посветила изцяло. По своя воля се грижеше за Дийн и не би заменила за нищо времето, което двамата бяха прекарали заедно.

Но се бе видяла принудена да пожертва фотографията първо, за да се грижи за мъжа си, а после — и за Дейвид. Когато детето поотрасна, тя вече бе загубила уменията и навиците си. Оттогава беше минало много време и сега Ана се съмняваше, че изобщо помни нещо от онова, което преди години е научила за изкуството и науката на фотографията. Техниката се бе променила. Ако искаше да се върне към фотографията, трябваше да започне от нулата.

Това обаче не охлади ентусиазма й. Вълнуваше се неописуемо само от факта, че държи фотоапарата. Нямаше да й бъде никак лесно, но тя щеше да се научи да борави с новата техника. Щеше да усвои и другите нововъведения. Това, че е глуха, й налагаше някои ограничения, но Ана нямаше да позволи недъгът й да я спре. Щеше да превърне глухотата в стимул, а не в пречка.

Ако не друго, то поне можеше да снима по-често Дейвид. Синът й беше много фотогеничен. А и други хора. Не непременно красиви. А интересни. Хора с недостатъци и несъвършенства. Хора с лица и характери.

Например Джак Сойър. И неговото лице беше фотогенично. Наподобяваше пейзаж от плът и кост, със свои си долини, хребети и ждрела. Брулено от вятъра, изпръхнало от слънцето. Състарено и въпреки това сякаш неподвластно на времето. Разказващо истории, без да проронва и дума.

Думи, които и бездруго бяха излишни, защото не можеха да бъдат чути.

Ана бе усвоила значението на думите. Разполагаше с учудващо богат речник и умееше чудесно да предава мислите си на писмения и говоримия език, който бе научила от грижовните си родители и великолепните преподаватели. Умението й да общува наистина бе съвършено за човек с вродена глухота.

Тя обаче не мислеше с думи. Досущ като в ням филм се осланяше на видимите образи, с които предаваше впечатленията си от ситуации, места и хора. Ето защо, мислеше ли си за Джак Сойър, в съзнанието й изникваше ярък образ.

Стана й малко неудобно от яркостта на този образ, затова тя побърза да прибере фотоапарата в калъфа. Но не го върна на рафта. Взе го със себе си и слезе от тавана.

 

 

В конюшнята бе горещо като в пещ. Вратите и в двата края бяха отворени, но пак не се чувстваше и най-малък повей — въздухът беше като застинал. Джак се беше нагърбил с тази неприятна работа отчасти защото климатичната инсталация във фургона бучеше по-силно и от самолетно витло. Но го дразнеше само когато той бе капнал от умора и умираше за сън. Та затова предпочете да иде някъде навън.

Реши да почисти боксовете и с надеждата да умилостиви Делри.

Почти не го беше виждал, откакто ветеринарят откара мъртвите крави. Цял следобед Корбет бе косил с косачката пасището, за да се запаси със сено. А Джак бе вършил други неща.

Размениха няколко думи само веднъж. Надвечер Корбет прибра косачката зад конюшнята и Джак отиде при него.

— Кога ще се чуете с ветеринаря?

— Той каза, че най-рано утре.

— Хм. Докато не разберем защо са умрели, не можем да направим кой знае какво.

— Да.

Казаха си само това. От сутринта, когато намериха мъртвите животни, Делри почти не му беше говорил и го беше избягвал. Джак може би беше мнителен, но изтълкува това като лоша поличба.

Видя Ана чак когато се обърна. Стоеше при вратата на бокса, където той работеше. Джак се уплаши и насмалко да изтърве вилата.

— По дяволите! — възкликна едва чуто, после добави: — Извинявай. За ругатнята, де. Не те чух. — Но усети, че пак е сгафил, и завъртя очи. — А съм си отворил устата, а съм изтърсил някоя глупост.

За да не му е толкова горещо, бе съблякъл ризата и я бе закачил на един пирон. Пресегна се, взе я и отново си я сложи. Тя приличаше на парцал. Маншетите се бяха опърпали преди цяла вечност. От многото пране платът бе избелял, карето почти не личеше. Бяха останали само три от перлените копчета. Джак закопча средното.

Погледна предпазливо Ана — реши, че появата й в конюшнята не му вещае нищо добро.

— С какво мога да ти помогна?

Тя му протегна бутилка студена бира.

Той бе толкова изненадан, че погледна шишето, сякаш не знаеше какво има вътре. Сетне вдигна озадачено очи към младата жена. Тя му подаде някак припряно бутилката с дълго гърло.

— Благодаря.

Този път Ана само поклати глава.

Джак махна жълтите кожени работни ръкавици, пресегна се, взе бирата, махна капачката и отпи голяма глътка. Не помнеше нещо да му се е услаждало толкова. Усмихна се на Ана и избърса с длан устни.

— Страхотно!

През това време тя пишеше нещо в малко тефтерче. После го обърна към него.

Докато заключвах задната врата, видях, че в конюшнята свети, и разбрах, че още работиш. Казах си, че сигурно си жаден.

— Да, бях ожаднял. Благодаря. Ти няма ли да пийнеш?

Младата жена поклати глава и направи гримаса. Джак се засмя.

— Не обичаш бира, а?

Не.

Джак остави бирата и ръкавиците върху варела със зоб, стисна дръжката на вилата под мишница, за да освободи ръцете си, и повтори знака.

— Така ли?

Да.

— И това означава „да“.

Ана кимна. Той опита да направи знаците още няколко пъти, за да ги запомни, младата жена кимна одобрително и двамата се усмихнаха. Сетне Ана премести очи към току-що окосеното сено, с което той бе застлал почистения бокс. Когато отново го погледна, Джак само сви притеснено рамене.

— Останах с впечатлението, че според Делри аз съм убил кравите.

Разбра, че е засегнал болна тема, защото Ана сведе очи. Той я подръпна за ръката.

— Наистина ли смята, че съм ги убил аз?

Тя написа в тефтера:

Още не знае.

— Но подозира мен, нали?

Ана извърна очи.

— Както и да е — махна с ръка Джак. — Знам, че ме подозира.

Изпи до дъно бирата в бутилката, която метна в празния метален варел за отпадъци. Шишето изтрещя.

— Извинявай — рече мъжът и се смръщи.

Ана посочи ушите си и вдигна рамене.

— Ама че работа! — затюхка се Джак. — Знам, че не чуваш, а непрекъснато забравям.

Младата жена кимна с разбиране и написа в бележника:

Всички забравят. Мама и тате, Дийн. Делри. Дори хората, с които живея.

Джак прочете написаното и кимна разсеяно. Беше му интересно кога е оглушала, но не се престрашаваше да я попита, за да не я обиди.

— Ана — поде колебливо, — не ми е работа. Но ми е интересно. Ако не ти се говори за това, повярвай, ще те разбера.

Тя му показа със знак да продължи.

— Ами питах се… питах се дали цял живот си била глуха. По рождение ли ти е?

Да.

— Ясно.

Джак наведе глава и почеса с нокътя на палеца отвесната бръчка между веждите си. Не че го сърбеше. Просто му се искаше да отклони вниманието си, за да не се притеснява толкова от своя въпрос и от нейния отговор.

Накрая вдигна глава и се усмихна плахо.

— Извинявай, объркан съм. Не знам какво да кажа. Бог ми е свидетел, не те съжалявам и не искам да се държа гадно. Просто ми беше интересно.

Тя написа:

Усещам, когато някой ме гледа и си мисли: „Клетото момиче, не чува!“. Усещам и когато някой ме взима за малоумна. Ти не се държиш като тези глупаци.

Джак се засмя тихо.

— Слава богу! Не искам да ме мислиш за негодник.

Младата жена отвърна на усмивката му и поклати глава.

Той я гледа известно време, после премести очи към върховете на ботушите си.

— Онази вечер — подхвана Джак, но усети, че говори на пода, вдигна глава и рече отново: — Защо онази вечер беше против това да усвоя знаковия език?

Ана дълго обмисля думите и чак тогава започна да ги пише. След като приключи, извърна тефтерчето към Джак:

Бях изненадана, че искаш да го усвоиш. Държах се толкова рязко, защото не знаех как да постъпя. Никой, освен Дийн не е учил езика ми.

Не се налагаше Джак да чете повторно написаното, но въпреки това той го направи, защото твърдението й не беше вярно. Делри също бе усвоил нейния език, както и Дейвид. А ето че Ана отделяше тях от Дийн Корбет и Джак Сойър и той се запита защо ли младата жена го свързва с покойния си съпруг?

Трябваше да помисли хубаво над този въпрос, но не сега, когато бяха нагазили до глезени в току-що окосеното сено, гледаха се в лицата и бяха толкова близо един до друг, че Джак можеше да преброи косъмчетата по миглите й.

И мислите на Ана явно следваха същия ход, защото тя изглеждаше развълнувана и понечи да отстъпи назад. Джак бе сигурен, че ей сега ще му пожелае „лека нощ“, затова вдигна ръка и я спря.

— Чакай. Виж!

Подпря вилата на бокса и гордо изписа името си със знаковата азбука. Ана се усмихваше, по едно време обаче поклати лекичко глава. Направи знака за буквата „к“ с вдигнати ръце, така че Джак да я вижда по-добре. Той опита отново.

— Така ли?

Все така свъсена, Ана се пресегна и го хвана за дясната ръка. Намести старателно пръстите му, като прегъна кутрето и безименния пръст към дланта, сложи под ъгъл средния и опъна показалеца, а сетне допря палеца към средния. Стиснала китката му, огледа дали знакът се е получил, и се усмихна на Джак.

Но той не отвърна на усмивката й.

Тя пусна бързо ръцете му и отстъпи назад.

Джак дръпна длани и ги пъхна в задните джобове на дънките.

Изведнъж му се стори, че е станало по-душно и той едвам си поема дъх.

— Сега вече ми се струва, че разбрах — рече прегракнало.

Ана му пожела със знаци „лека нощ“ и тръгна припряно по пътеката в средата на конюшнята. Джак я изпрати до широката врата, застана там и загледа как Ана прекосява двора така, сякаш я гонеше самият дявол. Накрая се скри в къщата.

Джак се облегна върху рамката на вратата и се замоли да подухне освежителен ветрец. По слепоочието му се стичаше струйка пот. Сърцето му щеше да изхвръкне от гръдния кош. Уж току-що бе изпил бутилка студена бира, а гърлото му беше пресъхнало.

След толкова години тежък черен труд дланите и пръстите му бяха закоравели и напукани и той нямаше да се учуди, ако някой му кажеше, че нервните окончания в тях вече са мъртви. Но ето че те изпращаха усещания до мозъка му и му напомняха до най-малките подробности допира на Ана — Джак съжаляваше, че в азбуката има само двайсет и шест букви. Дори и младата жена да бе държала ръката му чак до сутринта, той нямаше да възроптае. Нима допирът й наистина беше толкова еротичен, или Джак просто се бе размекнал от жегата?

Беше възбуден, дишаше тежко, и то заради снахата на Делри Корбет! Само допреди седмица не беше и подозирал за съществуването й. А тази вечер тя му се струваше най-желаната жена под небето. Ана Корбет. Снахата на Делри Корбет.

Джак затвори очи, въздъхна тежко и изруга. Отпусна се върху рамката на вратата и удари лекичко глава о старото дърво.

Тази проклета съдба пак си играеше с него.

Накрая отвори очи и тъкмо да се върне в конюшнята, когато погледна случайно към къщата, към един от прозорците на втория етаж.

Затаил дъх, известно време се взира натам. Сетне пророни:

— По дяволите!