Сандра Браун
Торнадо (47)

47

Дейвид беше ужасен. Беше видял как само на няколко крачки от него убиват човек. Разплака се, Карл го сграбчи за рамото и го разтресе.

— Стига си циврил! Чу ли? Млъквай!

Ана се пресегна да прегърне сина си, Карл го бутна към нея и рече:

— Кажи му на това проклето дете да млъкне най-после.

Тя нямаше представа какво е смятал Карл да прави с нея, когато я е повалил на колене, понеже тъкмо в този момент се бе появил Ломакс. Джак беше с гръб към нея и тя не бе разбрала какво казва той, но от начина, по който беше застанал на открехнатата врата, се досети, че е искал да предпази Ломакс и вероятно се е опитвал да го убеди да си тръгне. Но банковият чиновник беше толкова нагъл, че не би допуснал някой да го отпрати. Нахълта в помещението и Карл го уби на място.

Дейвид се вкопчи в нея, трепереше като листо. Джак долепи пръст до устните си — молеше го да се успокои. Дейвид кимна и хвърли всички усилия да млъкне и да се държи като мъж, но продължи да хлипа тихичко.

Ана си помисли колко бързо се променя животът. Откакто се бе родил Дейвид, тя се страхуваше само от едно: че синът й ще се срамува от нейния недъг. Сега тези тревоги й се струваха дреболия. Ако животът им бъдеше пощаден, не беше ли все едно дали тя чува или не?

Би дала всичко на този свят, само и само да върне назад часовника. Преди броени минути изобщо не се беше замисляла за бъдещето. А сега над тях бе надвиснала опасността да се простят с живота. И то точно след като те с Джак се бяха намерили!

Джак! Болеше го неописуемо. Когато се бе ударил о стената, явно беше счупил ребро. Ана виждаше, че той едвам си поема въздух. Устните му бяха напрегнати и мърдаха някак неестествено, макар че младата жена разчиташе всичко, каквото Джак казваше, и разбираше, че той се мъчи да говори отчетливо, та тя да следи разговора му с Хърболд.

Беше видяла и че Джак изрича думата „нож“, и се сети, както очевидно и той, че ножът му все още е в раничката на Дейвид. След като бе отбелязал дърветата, малчуганът беше попитал дали може да го задържи и Джак бе склонил, при условие, че го сложи в калъфа и го прибере в раничката. И сега ножът беше там — в детската раница на петнисти далматинци.

Но как Ана да го извади така, че Карл да не усети?

Дейвид явно беше изпуснал раничката, когато бе влязъл в къщата и Хърболд му се беше нахвърлил. Сега лежеше в ъгъла заедно с фотографското оборудване и кошницата с храна. Карл беше застанал между раницата и Джак. Ана беше по-наблизо, но и тя като Джак нямаше възможност да се добере до нея. Ако Джак се опиташе да вземе раничката, Карл начаса щеше да му тегли куршума — Ана изобщо не се съмняваше в това.

Карл като че ли изобщо не се притесняваше, че току-що е убил човек, дори подритна с върха на обувката си окървавения труп.

— Кой е този?

Емъри Ломакс се беше свлякъл възнак на пода и бе вперил изцъклени очи в тавана, а върху лицето му се четеше удивление.

— Мъртъв е — рече Джак. — Не е ли все едно кой е?

— Да, все едно е — съгласи се Карл и се свъси. — Нали помниш, че те предупредих да не ме лъжеш?

— Е?

— Този пън тук беше по-откровен от теб за отношенията ти със снаха ми.

— Не ме наричай така, негодник такъв! — показа със знаци Ана.

— Бре, бре, бре! Това пък какво беше? — изхили се Карл и започна да я имитира и да повтаря с пръсти знаците. — Какво каза тя?

— Не знам знаковия език — отвърна Джак.

Карл явно не му повярва, но само сви нехайно рамене.

— Карай! Разбирам какво казва и по израза на лицето й.

На Ана й докривя, че той я взима на подбив. Подиграваше й се, както навремето жестоките й съученици. Но и да му го покажеше със знаци, само щеше да му даде още един повод да й се присмива. От малка се беше научила да не обръща внимание на подмятанията на хора, които бяха толкова глупави и коравосърдечни, та не разбираха, че само се излагат, като й се подиграват.

Карл отново се обърна към Джак:

— Излъга ме, за да защитиш жената и детето. Трогателно. Много трогателно, чак ще се разплача!

— Прави каквото искаш с мен — каза Джак, — изобщо няма да се съпротивлявам. Но тях не закачай!

— Не! — показа със знак Ана и след като скочи на крака, пристъпи към Джак.

Карл я сграбчи за ръката и я извърна рязко към себе си.

— Къде си тръгнала? Ако толкова ти се иска да си с мъж, аз съм насреща!

Той я притегли към себе си. Ана не трепна, само го изгледа отвисоко.

— Виж я ти нея, ще ми се прави на фатална жена! Един мъж щеше да изкърти заради теб входната врата, друг е готов да умре, само и само да те спаси! Явно си страхотна. Излъчваш миризма, от която направо лудеят по теб. — Той се взря в очите й. — Разбираш ли какво ти говоря? Ти си от онези… как им викаха? От хората, които четат думите по устните. Нали, сладурано?

Тя го изгледа ледено.

— Обзалагам се, че разбираш всичко.

Карл прокара длан по гърдите й, после бръкна между краката й. Тя инстинктивно ги стисна и го шляпна през ръката, от което Карл само се изкикоти мръснишки.

Ана усещаше дъха му върху лицето си, но не му направи удоволствието да се извърне погнусено дори когато той вдигна пръсти и ги подуши, а след това намигна съзаклятнически.

— Бива си те!

Ана не чу кога Джак се е приближил, но примряла, усети как той се нахвърля с все сила на Карл, който го цапардоса с дръжката на пистолета. Джак се свлече на пода. Младата жена приклекна и се надвеси над него. От удара отстрани на слепоочието му беше зейнала петсантиметрова кървяща рана. Дейвид отново се разплака.

Въпреки болката Джак се пресегна към момчето и се опита да го утеши. Но дори докато му говореше и го милваше по главицата, гледаше Ана. Тя не бе виждала по-мила и тъжна усмивка. Сякаш целият му живот се беше вместил в този миг, а той се бе примирил, че това са последните минути от живота му, преминал точно както, е очаквал. От отчаянието в тази усмивка Ана изтръпна цялата и усети как сърцето й се свива. Искаше й се да му каже, че всичко ще бъде наред. Искаше й се самата тя да повярва, че всичко ще се оправи. Допря пръсти до устните му, а той прошепна:

— Обичам те!

Точно както сутринта, която сякаш беше в някакъв друг живот.

Крал я плесна през ръката, която тя държеше пред лицето на Джак, и я дръпна да стане.

— Неприятно ми е да прекъсвам тази трогателна сценка. Но съм дошъл тук с една-единствена цел: да отмъстя на онзи дъртак, втория ми баща.

— Закъснял си — каза му Джак.

— Да, вече не мога да го убия. Но това не означава, че не мога да получа поне някакво удовлетворение. След като не мога да пречукам Делри, вероятно трябва да се задоволя с онези, които са останали след него.

— Ако си дошъл да ни убиеш, защо досега не го направи?

— Толкова ли ти се мре, черноработнико?

— Питам от любопитство.

Карл сви рамене.

— Имаш това право. Просто не искам да си развалям удоволствието. Чакал съм цели двайсет години в затвора този ден. Искам да му се насладя докрай, както направих и със Сесил. Заслужаваше да умре бавно и мъчително, защото си беше страхливец. Е, получи си го! Жалко, че закъснях и не успях да пречукам и Делри! Искаше ми се да го накарам да страда за всичките години от живота ми, които почерни. Добрата новина е, че той вече е на онзи свят — изхили се Карл и насочи пистолета към Джак. — Лошата новина е, че…

— Лошата новина е, че съучастникът ти явно си има неприятности — прекъсна го Джак и кимна към вратата, а Карл и Ана погледнаха едновременно натам.

Бледият мъж се усмихна през кръвта, стичаща се по лицето му.

— Здрасти, Карл!

— Божичко, Майрън!

 

 

Карл го сграбчи за наквасената с кръв риза и го издърпа да влезе. Надзърна през вратата, но видя само един очукан оранжев пикап и един лъскав ягуар, който явно беше на мъртвеца.

— Къде е колата, Майрън? — изкрещя той с цяло гърло.

— Колата ли?

Карл затръшна входната врата и впи поглед в Майрън.

— Какво се е случило? Защо си зарязал колата? Къде са парите?

Кретенската усмивка на Майрън помръкна.

— Парите ли?

— Парите от банката, Майрън! Господи! Както те е прихванало, та си се вдигнал и си ги зарязал насред пътя?

Притеснен, другият мъж прокара ръкав по лицето си, размазвайки кръвта и потта.

— Застрелях го — точно както ми каза.

На Карл му идеше да го убие, едвам се сдържаше. Вече си представяше как стисва с голи ръце хилавия врат на Майрън и го души, докато белезникавите му очи не изскочат от очните ябълки. Представи си и как стреля отново и отново в грозното му като на чудовище лице, докато глупашкото му изражение се скрие под кървавата пихтия.

Но не можеше да си го позволи, докато не разбереше какво е станало с парите. Насили се да се овладее и си пое няколко пъти дълбоко въздух. Накрая червените петна пред очите му изчезнаха.

— Къде са парите, Майрън? — попита пак, вече по-спокойно. — Какво направи с тях?

— Още са в багажника.

— А колата къде е?…

— Знаеш къде е, Карл.

— На същото място, където я оставих ли?

— Да.

— Къде са пистолетът и пушката?

Майрън го изгледа тъпо.

— Оръжието, Майрън! Къде е оръжието? — изкрещя Карл.

— Сигурно съм го оставил там — отговори Майрън и аха, да се разплаче.

На Карл отново му идеше да го удуши с двете си ръце. Беше взел само един от пистолетите и бе оставил другото оръжие при Майрън, за да не привлича вниманието, ако случайно някой любопитен шофьор му предложеше да го закара. Дори ножът, който беше измайсторил с двете си ръце в затвора, беше под седалката в колата. Сега трябваше да се оправя само с този мижав пистолет и с няколко патрона. И то заради този тъпанар, Майрън!

Карл трепереше от гняв, но все пак се поокопити и попита какво се е случило.

— Кажи ми, Майрън, какво е станало?

Онзи пак се ухили.

— Застрелях го…

— Кого?

— Едно ченге. Приближи се до колата. Нали ми каза да застрелям всеки, който се приближи до колата?

— Браво на теб, Майрън.

— Направо му пръснах главата, не ти трябва диня!

Хлапето пак се беше разциврило и разсейваше Карл. Но на него не му беше до Дейвид — първо трябваше да разбере какво се е случило, та Майрън е улучен в рамото и отстрани над дясното ухо. Не искаше обаче да го притиска: започнеше ли да го разпитва, той щеше да се обърка като пиле в кълчища и щеше да стане съвсем неуправляем.

— Кой е стрелял по теб, Майрън?

— Ченгето.

— Кое? Онова, което си пратил на оня свят ли?

— Другото.

Карл преглътна тежко.

— Двама ли бяха?

— Да, Карл. Единият остана в колата. Когато убих първия, вторият изскочи от автомобила и откри огън по мен. — Той обърна глава и погледна раненото си рамо. — Ужасно боли.

— Ще го излекуваме, но малко по-късно. Какво стана с другото ченге? И то ли е мъртво?

— Сигурно. Застрелях го.

— И таз добра! Застрелял си го, но не знаеш дали е мъртъв! Не провери ли? Значи си вдигнал чукалата и си се домъкнал тук, без да провериш дали и двамата са мъртви?

Върху лицето на Майрън се изписа колебание.

— Пищеше.

— Пищял, моля ви се! — въздъхна тежко Карл и прокара пръсти през косата си. — И за капак си оставил парите.

— Уплаших се, Карл. Боли ме ръката. Тръгнах да те търся. Извинявай, че забравих парите. Сърдиш ли ми се, Карл?

— Млъквай! — изкрещя другият. — Затвори си плювалника и ме остави да мисля!

Беше загазил здравата. Ами сега?

Можеше да забрави за отмъщението и без да губи и миг, да се върне при колата и парите — ключа към бъдещето. Но не бе изключено някой да е минал оттам и да е видял избитите ченгета. По-точно ченге, в единствено число. Другият може би още беше жив. Карл имаше само един пистолет и ако се завържеше престрелка, била тя лека или ожесточена, като нищо щяха да го заловят или направо да го убият. Не, не ставаше!

А и не беше сигурен, че Майрън ще поддържа фронта тук, докато той се изтегли. Майрън си беше смотаняк. В мига, в който Карл тръгнеше, този кретен — черноработникът, щеше да се нахвърли на Майрън. Беше доста съобразителен. За нула време щеше да излъже и надхитри Майрън. А после щеше да хукне да гони Карл, щеше да повика ченгетата, накъсо, щеше да осуети плана му.

Ако те с Майрън им теглеха куршума на тези тук и се върнеха заедно при колата, Карл пак не беше сигурен какво ги чака там, при това само единият щеше да е въоръжен.

Ако избиеха мъжа, жената и детето, вече нямаше да могат да ги вземат и за заложници. Божичко, ами сега?

Карл си каза, че трябва бързо да вземе решение. Да измисли нещо. Точно това — мисленето, беше неговата стихия. Но никога досега не бе закъсвал така. Може би на Сесил е щяло да му хрумне нещо. Но Сесил беше мъртъв. Карл го беше убил.

Я по-добре да не мисли за това, само си задръстваше мозъка с излишни неща!

То как да мисли с този пикльо, който се дереше с цяло гърло! Човек можеше да превърти при тези крясъци! Карл не издържа — извърна се рязко и насочи пистолета към детето.

 

 

— Ранен полицай!

Ези бе така погълнат от мислите си, че в началото не обърна внимание на думите, изречени трескаво по полицейската радиовръзка. После разбра какво съобщават, изправи гръб на седалката и увеличи радиостанцията.

— Ранен полицай!

Ези се пресегна и взе предавателя.

— Тук патрулна кола 4. Кой предава съобщението? — Но в отговор чу само сподавен стон, затова повтори по-високо и настойчиво: — Чувате ли ме?

— Джим май е мъртъв.

Ези започна да мисли трескаво. В полицейското управление имаше само един Джим — Джим Кларк. Полицаят, с когото той дежуреше, бе сравнително отскоро в полицията, още си беше дете, казваше се Стив Джоунс. Очевидно беше в шок, може би беше ранен, при всички положения беше много уплашен.

— Ти ли си, Стив? — попита спокойно Ези.

Стон, но утвърдителен.

— Ези! — изпука името му по предавателя. — Ези Хардж!

— Освободи линията, за да поговоря с момчето — изкрещя той на дежурния, намесил се в разговора.

— Къде си?

— На шосе 1420 — отвърна той припряно. — Движа се в източна посока. Освободи линията!

Друг глас.

— Джим се обади преди няколко минути, Ези. Каза, че на шосето е спряла кола и ще идат да проверят какво става. Сива хонда последен модел. С тексаски номера Хари Гари Роджър пет-пет-три.

— Още малко, и съм там — каза Ези.

— Ези, нали няма да…

— Стив Джоунс! — прекъсна го Ези. — Чуй ме, моето момче, идвам всеки момент. Стой там, разбра ли?

Не последва отговор. Ези изруга и натисна до дупка газта. Профуча покрай стоп знака на кръстовището с магистралата. След броени секунди забеляза шерифския патрулен автомобил, спрял на банкета зад сива хонда. И двете врати на патрулната кола зееха. Не личеше по нищо, че се е разиграла трагедия, освен по трупа върху платното. Над него вече кръжаха лешояди.

Ези удари рязко спирачки зад патрулната кола. Отвори вратата, наведе се да слезе и извади пистолета. Погледна трупа на пътя. Наистина беше Джим. Лицето му бе заприличало на пихтия, и родната му майка щеше да го познае само по ботушите. Бяха от скъпите, марковите. Полицаят не се беше разделял с тях, винаги бяха лъснати до блясък. Острите им върхове, които сега сочеха към небето, бяха оцапани с кръв.

Ези излезе от прикритието си и приведен, изтича зад другата патрулна кола. Мина откъм дясната й страна и надзърна към мястото до шофьора. Видя до отворената врата по-младия полицай.

Втурна се съм него. Той стискаше в безжизнената си ръка радиопредавателя. Под него се червенееше огромна локва кръв, която се стичаше от коляното му, явно натрошено на парченца от куршума. Още малко, и младежът щеше да изпадне в несвяст. Ези го шляпна лекичко по бузите.

— Стив, аз съм, Ези. Всеки момент ще дойдат да ни помогнат. Накъде тръгна онзи?

През дългогодишния си стаж не помнеше някой да стреля по полицай, а после да зареже колата си и да тръгне пеш. Дори и автомобилът му да беше повреден, защо не се е качил поне за няколко километра на патрулната кола? Видя му се много странно.

Младичкият Джоунс явно беше изпаднал в шок. Беше пребледнял като платно, по лицето му бяха избили ситни капчици пот. Полицаят стискаше зъби, за да не тракат.

— Убит ли е Джим?

— Опасявам се, че да, моето момче.

— Негодник. Приличаше на… призрак.

Сърцето на Ези подскочи, после сякаш спря.

— Едър такъв и недодялан?

Джоунс кимна.

— Ще загубя ли крака си?

— Не, всичко ще е наред — отвърна Ези с по-голяма увереност, отколкото изпитваше. — Онзи сам ли беше?

— Да. Хвани го, Ези!

Той се бе надявал младият полицай да каже тъкмо това.

— Сигурен ли си, че не искаш да изчакам, докато…

— Не. Хвани го. Тръгна… тръгна натам — посочи младежът с брадичка.

— Пеша ли?

— Кърви. Май го улучих.

Ези го потупа по рамото.

— Добре си се справил, моето момче.

Полицаят се просълзи.

— Подведох Джим.

— Не си могъл да направиш нищо.

След като повтори още веднъж, че лекарите ще дойдат всеки момент, Ези се завтече към колата — от артрита краката го боляха така, сякаш някой е забил в тях ледени шишове. Но поне и двете му колене бяха здрави и читави.

Съобщи по радиостанцията точното място на престрелката. Казаха му, че линейката вече е потеглила.

— Нека дойде и съдебният лекар. Действайте изключително предпазливо! Заподозрените сигурно още се навъртат някъде тук. Придвижват се пеш, но са въоръжени и много опасни. Не е изключено това да се избягалите затворници Майрън Хътс и Карл Хърболд.

— Ези, обажда се шериф Фостър — рече новият шериф с най-страховития си военен тон.

Но той не отговори. Изключи радиостанцията, заобиколи тялото на Джим Кларк и потегли. Не се решаваше да кара бързо, за да не изтърве някоя следа. Но гледаше и да не пъпли, да не би убийците да се измъкнат.

Току се озърташе с надеждата да види Майрън Хътс. И то преди да го е забелязал той. И на него, и на Карл Хърболд сигурно им беше все тая дали ще убият още едно ченге — вече си бяха сложили главата в торбата.

Ами ако Карл Хърболд изпълнеше заканите си да го прати на онзи свят? Всички престъпници щяха да ликуват, ако Карл си разчистеше сметките с първия защитник на закона, пратил го зад решетките. Той щеше да се превърне в идол на всички затворници.

Ези се засмя, но не особено весело. Допуснеше ли Карл да го убие, Кора нямаше да му го прости никога.

Изкачи възвишението и съгледа отдясно фермата на Корбетови. Пред къщата имаше два автомобила: един пикап и ягуара на Емъри Ломакс. В суматохата Ези беше забравил за банковия чиновник.

Удари толкова рязко спирачките, че патрулната кола поднесе и навлезе в канавката в другия край на пътя. Насмалко Ези да пропусне следата от кръв, която водеше от високите тръстики в канавката право към пътя за къщата.

Слезе от колата. Насочи пистолета и се приведе до стълба на арката от ковано желязо.

После чу гърмеж — нямаше как да сбърка този звук.