Сандра Браун
Торнадо (45)

45

„Минали са някакви си двайсет и четири часа, а разлика от небето до земята!“, помисли Емъри Ломакс.

Предния ден бе чакал с нетърпение работното време да свърши и той да си отиде вкъщи, където да лиже раните си, нанесени му от онзи тип на име Джак, който му се беше нахвърлил не другаде, а направо в кабинета. Ломакс бе подвил опашка и се беше прибрал — бе глътнал няколко аспирина, за да се пребори с главоболието от бирата, която беше пил на обяд. За беда по-късно отново го беше пробудил, като бе обърнал няколко чаши бърбън. Не носеше на пиене и от уискито съвсем заприлича на парцал.

После се изви бурята. Всяка светкавица и гръмотевица сякаш бяха насочени право към средата на мозъка му, колкото да влошат и без това окаяното му състояние. Но ако не се брои това, че главата го заболя още по-силно, бурята почти не го засегна.

Емъри Ломакс така и не разбра, че халите са откъснали капаците на прозорците и са запратили металните му кофи за боклук надолу по улицата. Не забеляза проливния дъжд, превърнал канавките в същински реки и наводнил гаража така, че водата е стигнала чак до джантите на ягуара. Не усети торнадото чак до сутринта, когато алармата на радиото го събуди и той чу за бурята по новините.

Докато смерчът беше опустошават града, Емъри Ломакс се беше наливал с уиски, като от време на време бе хлипал от самосъжаление, бе плувнал в пот от страх, че подлите му кроежи ще му почернят живота, и изтръпнал, си беше припомнял заканите на Джак Каубоя.

Сега, докато пътуваше с колата, приятно хладна от климатичната инсталация, към фермата на Корбет, той се питаше за стотен път какво си въобразява този Джак, та да му говори така снизходително. Беше нахълтал неканен в кабинета му. Беше го заплашвал, че ще му нанесе телесни повреди. Беше опрял, моля ви се, нож до гърлото му! Божичко, какво безочие!

Кой беше този Джак — кръгла нула, господин Никой! Чудо голямо, че имаше мускули на тежкоатлет и лице като на мъжа от рекламата на „Марлборо“. Инак си беше съвременна разновидност на скитника, на нехранимайкото без пукната пара в джоба си.

Емъри Ломакс така и не можеше да проумее защо е позволил този долен тип да го притиска и заплашва, и то на негова територия. Дума да няма, беше го изненадал. Беше го издебнал и го беше нападнал изневиделица. Това безспорно беше една от причините Емъри да се предаде толкова позорно, без бой.

Втората причина бе, че току-що се връщаше от неприятната си среща с Конот и другите важни клечки, на които бе дал прибързани обещания и сега се притесняваше дали някога ще ги изпълни.

Притесняваше се и дали Джеси Гарсия няма да му подлее вода, но този непрокопсаник Джак си бе признал, че послъгва, може би го беше излъгал и за мексиканеца? Откъде Емъри можеше да е сигурен, че двамата изобщо са се срещали? Никога досега не бе чувал Гарсия да е подвеждал някого от клиентите си. Надали точно сега бе започнал да ги предава с риск да му излезе лошо име. Пък било то и в името на вуйчо си обущаря.

Предпочете да обясни малодушието си с всички тези оневиняващи обстоятелства. Или с това, че е пил на обяд, нещо, което не правеше никога. Или с потискащата жега и влага от вчера следобед. С това, че му се е размекнал мозъкът. С всичко, което му хрумнеше.

Важното бе, че сега съзнава колко кухи са хвалбите и стойките на каубоя. Наемният работник просто ревнуваше Ана Корбет от него и затова се беше домъкнал да му показва мускули. Голям праз!

От друга страна обаче, наистина си беше важно да сложи ръка върху земите на Корбетови. А ето че на пътя му се беше изпречил този дебелак, който не можеше да стъпи и на малкия му пръст.

Тази сутрин Емъри се бе събудил с ужасен махмурлук, но и с по-ясното съзнание какво трябва да направи на всяка цена. Не биваше да отлага и ден повече, трябваше да спечели твърдо на своя страна Ана Корбет. Трябваше да започне незабавно, още днес.

Тя сигурно пак щеше да го облее със студена вода, но щом го опознаеше, щеше да омекне. А щеше да го опознае само ако прекарваше повечко време с него. И Емъри смяташе да направи точно това — да стои по-често при нея. Днес щеше да я посети само от любезност. Щеше да й предложи услугите си, а следващите няколко седмици щеше да й помага всячески, и професионално, и като човек.

А щом тя вече нямаше да може без неговата щедрост и доброта, Емъри щеше да пусне в действие чара си и да й внуши, че я ухажва — но само докато сключеха сделката. Нямаше нищо против и той да се облажи от младата жена, но и през ум не му минаваше да си слага такъв воденичен камък на шията — да се обременява с глуха жена и с онзи глезльо, сина й.

Джак Каубоя го беше предупредил да не припарва до Ана.

— Олеле, умирам си от страх! — рече Емъри на лъскавото светлинно табло на ягуара.

Какво щеше да стори онзи негодник? Да му пререже гръкляна ли? Да го пребие от бой? Емъри изсумтя презрително. На онзи не му стискаше да направи всичко това, само го плашеше колкото да го притисне до стената. Но и Емъри не пасеше трева и нямаше да се хване толкова лесно на въдицата.

— Само защото има някакъв засукан нож, си е въобразил, че е голямата работа! — промърмори банковият чиновник и намали скоростта.

Отпред на банкета беше спряла кола. Доколкото Емъри можеше да прецени, вътре имаше само един човек, седнал зад волана.

Банкерът не бе от най-големите алтруисти, но винаги си правеше сметките. Гордееше се, че няма равен, опре ли до това да си брани интересите. Ако колата се беше повредила и онзи тип вътре беше клиент на банката, току-виж казал след време, че Емъри Ломакс е профучал покрай него и не е спрял да му помогне, а така щеше да му излезе лошо име. Още повече че директорът на банката и бездруго го гледаше на кръв.

Но ако онзи там кажеше, че Емъри Ломакс е много свестен, едва ли не добър самарянин, че си е създал главоболия, като е спрял да помогне на човек, изпаднал в нужда, той щеше да спечели няколко червени точки, които нямаше да му дойдат никак зле.

Емъри си лепна радушна усмивка и спря до колата.

 

 

— Можеше да се обадиш — каза Кора с леден глас, какъвто Ези не беше чувал никога.

Беше ядосана и нали също беше кисел, Ези си помисли, че само тя му липсва. Идеше му да й каже да си гледа работата и да й затръшне телефона.

— Знаеш, че се притеснявам — продължи да опява с укорен тон жена му.

— Така ли?

Тези думи съвсем я извадиха от равновесие. Тя въздъхна ядно.

— Не съм се обадила, за да се карам с теб, Ези. Дори тук чух по новините за бурите в Източен Тексас от снощи. Ако се вярва на телевизията, торнадото буквално било изравнило със земята Блуър. Звъня ти от часове, чак сега успях да се свържа. Когато не се обади от нас, си помислих, че… така де, постави се на мое място! Няма ли и ти да се притесниш, ако не можеш да се свържеш с мен? През главата ми мина какво ли не…

— Снощи ми се обади шерифът с молба да им помогна в това тежко положение.

— И ти заряза всичко и хукна да помагаш!

Присмехулният й тон го жегна и изведнъж той си даде сметка, че отстрани прилича на някакъв несретник, загубил всякаква гордост и достойнство и при първата отворила се възможност завтекъл се да се самодоказва.

— Точно така, хукнах — отвърна Ези. — Стана ми приятно, че някой има нужда от мен. Който и да е той.

Не беше в негов стил да нанася в семейни свади удари под кръста, но в края на краищата снощи, по време на смерча, се бе разминал на косъм със смъртта. На всичкото отгоре не беше мигнал цяла нощ, беше се наливал с долнопробно кафе и се беше тъпкал със сандвичи от автомата за закуски. Беше седял на радиостанцията и бе разпределял по-младите и оправни полицаи в шерифството да свършат работата, за която той беше твърде стар.

Точно така, да разпределя, моля ви се! Когато се беше явил в шерифството, му възложиха тъкмо това. Не да спасява хора и да оценява щетите. Не да следи дали няма наводнения. Не да свърши нещо, което приляга на истински мъж. А да разпределя задачите. Нещо, с което щеше да се справи и една бабичка. Беше им нужен колкото да получава и да изпраща съобщения, нещо, което можеше да свърши всеки, стига да не е труп. И го бяха възложили не на друг, а на шериф ветеран с половин век стаж в правоохранителните органи!

Най-лошото бе, че не им беше казал да се разкарат и не си беше тръгнал. Беше приел. После, когато по-рано през деня бяха поправили телефоните, трябваше да изживее още едно унижение. Бяха го прехвърлили на телефона за връзка с гражданите.

Според него имаше право да е сърдит ако не на друг, то поне на жена си, решила да го зареже.

— Кога за последен път си ял? — попита го тя.

— Не се притеснявай за това. Луси има грижата да не стоя гладен.

— Луси от „Веселата пчеличка“ ли?

— Колко други Лусита познаваш?

— Само питам.

— Да, Луси от „Веселата пчеличка“ — повтори Ези колкото да се заяде. — Напоследък се храня само там.

Това явно преля чашата. Кора мълча дълго, а Ези си умираше от щастие, че е успял да я жегне. „Нека си блъска главата“, помисли си той. Накрая жена му рече:

— Въпреки че си като кисела краставица, се радвам, че си добре.

Ези не би казал, че е добре, но реши да не влиза в излишни спорове. Не си струваше да споменава за цицината върху слепоочието си. Не беше мъртъв, не бе тежко ранен, не бе затиснат и от някоя греда в срутила се къща и жена му имаше предвид тъкмо това, когато каза, че е „добре“.

— Къщата пострадала ли е?

— Не съм бил вкъщи, за да проверя — отвърна той, като се помъчи гласът му да звучи безразлично. — В целия окръг няма ток. Тук, в шерифството, караме на резервните генератори. Ремонтните бригади работят денонощно, но в центъра на града е пълен хаос и там сме пратили основните сили. Трябва да сме благодарни на компанията, че оправи толкова бързо телефоните. Това ме подсеща, че трябва да затварям, Кора, всички телефони тук звънят, та се късат.

— Добре тогава… Сигурен ли си, че си добре?

— Не помня някога да съм бил по-добре.

— Звънни ми, щом се поосвободиш.

Ези се престори, че не е чул тъжните нотки в гласа й, и отсече:

— Е, хайде!

После затвори. Ако Кора наистина се притесняваше чак толкова за него, можеше да се качи на колата и да се прибере.

Тъкмо бе затворил, и телефонът иззвъня.

— Шерифството!

— Господине, в двора ми има цяло кълбо змии. След като придошлата вода се отдръпна, видях, че пъплят навсякъде. Жена ми е изпаднала в истерия. Ухапаха едно от кучетата.

Ези чу лай на ловджийски псета, писъците на жена и някакъв тътен, чийто източник не успя да установи. Зададе на мъжа дежурните въпроси и вписа отговорите в обичайния формуляр. След като той му продиктува адреса си извън града, Ези попита:

— Значи телефонът ви работи?

— Не, господине, не работи. Обаждам се по клетъчния апарат.

Ези обеща да прати човек, но предупреди, че вероятно ще се наложи да почакат. Добави и да внимавали, но не каза, че още доста седмици, че и месеци сигурно ще намират из къщата змии. Знаеше, че това се случва често след наводнения.

После му се обади някакъв мъж, разгневен на съседа си.

— Ако си беше поддържал оградата, тя нямаше да се срути в басейна ми! — вайкаше се човекът.

Ези го посъветва да се помири със съседа и да не заема телефонните линии с дребните си лични проблеми. Мъжът и без това беше раздразнен и след забележката на Ези избухна и започна да го ругае. Той му затвори телефона.

Днес не беше в настроение да е състрадателен. Чашата на търпението му бе преляла преди доста часове. Нямаше намерение да щади никого, който му играеше по нервите. Когато телефонът иззвъня отново, той направо изкрещя в слушалката:

— Шерифството!

— Кой се обажда?

— Ези Хардж.

Мълчание.

— Ама вие не се ли пенсионирахте?

— С какво мога да ви помогна, госпожо?

— Не съм сигурна, че изобщо можете. Знам, че сте затънали до гуша в работа. Може би не биваше да се обаждам. Вероятно само ви губя времето.

— Имате ли име, госпожо?

— Извинявайте, не се представих. Обажда се Ела Пресли. Нали се сещате, от банката. Секретарката на Емъри Ломакс.

„Толкова по-зле за вас“, помисли Ези.

— Нима днес банката работи?

— Не, господине. Нямаме ток, няколко от прозорците са счупени. Току-що ни включиха телефоните. Дойдохме с някои колеги да поразчистим.

— Да не е имало обир? — попита кисело Ези.

— Не, няма нищо такова. Обаждам ви се, защото… ами защото господин Ломакс излезе преди малко, а за четири часа днес следобед директорът е насрочил извънредно събрание на всички служители в банката и аз не мога да намеря господин Ломакс, за да му съобщя.

На Ези му се стори, че пак го занимават с лични проблеми. Какво им ставаше на тези хора днес? Дали торнадото не бе изсмукало от жителите на окръг Блуър и последната капчица здрав разум? Той вече губеше и малкото търпение, останало му след разговора с Кора.

— Госпожо Пресчи, не виждам с какво…

— Нямаше да ви безпокоя, но господин Ломакс винаги може да бъде намерен било по клетъчния телефон, било по пейджъра. А ето че сега не отговаря и не отговаря.

— Вероятно ги е изключил.

— Никога не го прави. Всъщност се притеснявам, защото той тръгна към фермата на Корбетови. Госпожа Корбет — нали се сещате, онази, глухата жена — е клиентка на банката. Лично господин Ломакс движи сметките й. Безпокоеше се да не е останала без ток и телефон и ми каза, че щял да отскочи да провери.

Ези се подсмихна, развеселен от наивността на госпожа Пресли. Ломакс беше изключил телефона и пейджъра, защото беше с Ана Корбет и не искаше да му пречат. Ези си спомни колко хубава му се е сторила онази вечер младата жена — влизаше напълно в положението на Ломакс, но не си представяше жена от такава класа да седне да се занимава с мижитурка като банковия служител.

— Сигурно ще се върне всеки момент — рече той нехайно на секретарката. — На ваше място нямаше да се притеснявам.

— И аз нямаш да се безпокоя, ако не беше случката от вчера следобед.

Ези сподави прозявката и подпря буза на юмрука си. Дори затвори очи.

— И какво се е случило вчера следобед?

— В банката дойде един мъж, който поиска да се срещне с господин Ломакс. Обясних му, че още не си е дошъл от обяд, а той рече, че щял да почака, и без изобщо да ме пита, нахълта в кабинета на господин Ломакс.

— Какъв мъж?

— Те с господин Ломакс ми казаха, че били приятели от университета, но после, по време на почивката, една от касиерките ми спомена, че човекът е точно толкова състудент на Ломакс, колкото и китаец. Според нея бил наемен работник на Корбетови и сигурно не е и помирисвал университет.

Ези отвори очи. Облакъти се върху писалището и разтърка чело. Започваше да става интересно.

— Защо двама възрастни мъже ще седнат да ви лъжат, че са състуденти?

— И не само това, шерифе. Мен ако питате, те не са никакви приятели. Чух как си крещят в кабинета, май се караха. И колкото и да се опитваха да ми хвърлят прах в очите, тази работа с ножа…

— Нож ли?

— Не ви ли казах за ножа?

— Не — каза Ези и грабна бележник и химикалка. — Но сега вече държа да ми разкажете.