Сандра Браун
Торнадо (3)

3

— Нали не си забравил за утре? — прошепна Карл на Майрън.

— Помня, Карл.

— Гледай да не забъркаш някоя каша и да не се качиш в камионетката с хората, дето ще работят на шосето.

— Няма, Карл.

„Тъп като галош“, помисли Карл, вторачен в пустинята зад воднистите очи на Майрън. Макар че не беше честно да оспорва поведението на Майрън, при положение че самият той бе на косъм да провали всичко. Всъщност просто се бе опитал да отърве кожата и да се размине с пердаха. Ако можеше да върне нещата, за нищо на света не би се забърквал в такава каша.

Когато онзи негър го нападна, на Карл направо му причерня от гняв. Така се разбесня, че се наложи четирима души да го влачат до затворническата лечебница и да го връзват с каиши за леглото. Но той пак успя да захапе за китката единия санитар. Не му дадоха успокоително, защото още не го бяха прегледали и не знаеха дали главата му не е пострадала.

Без изобщо да обръща внимание на непоносимото главоболие, той вилня и фуча чак до вечерта, после през цялата нощ. Крещеше като попарен, кълнеше Господа, дявола и чернилките, вероятно опропастили единствения му шанс да избяга от затвора.

Сега, като се замислеше, си даваше сметка, че е трябвало да лежи в прахта и да остави якият негър да го рита, докато надзирателите дойдат и ги разтърват. Нищо нямаше да му стане, ако онзи калтак го бе ритал още няколко секунди.

Сложиха му диагноза леко мозъчно сътресение. Карл повърна няколко пъти. Виждаше като през мъгла, но вечерта на другия ден зрението му отново се оправи. Главата го цепеше така, че не помагаха никакви хапове, после обаче малко по малко му мина. Онзи кретен го бе ударил и по бъбрека, но докторът обясни, че не било сериозно.

Няколко дни Карл се чувстваше зле, ала всъщност бе благодарен за нараняванията. От тях надзирателите разбраха, че именно той е пострадалият и е изритал другия затворник в слабините при самозащита.

Изпита огромно облекчение, че си тръгва от лечебницата здрав и невредим и се държи на крака, докато негърът не можеше да се помръдне, така се бяха издули тестисите му. Всички в лечебницата го взимаха на подбив заради гротескните им размери. Бяха му пъхнали в члена катетър, през който да пикае, и тръбичката също се превърна в повод за какви ли не шегички. И при най-малкото движение чернокожият затворник плачеше като пеленаче.

Така в крайна сметка всичко се оказа наред. Докторът обяви, че Карл е в състояние да се върне на работа в отряда, поддържащ площите около затвора, тоест, можеха да го вземат и със затворниците, работещи на шосето. Карл се бе отървал на косъм и нямаше намерение да рискува отново да го обявят за негоден да работи в този отряд.

Откакто го бяха пуснали от лечебницата, гледаше да си няма вземане-даване с останалите затворници, освен с Майрън. Не приказваше с никого. Внимаваше да не се заяжда с другите, особено с чернокожите. Съжаляваше, че ще си тръгне, без да е видял сметката поне на един негър, та да отмъсти за всички мъки, които те му бяха причинили през годините, но като теглеше чертата, виждаше, че не си струва. Можеше да си достави това удоволствие и да им пусне малко кръв, но после сто на сто щеше да загази. И никога нямаше да излезе на свобода. А даваше мило и драго да зърне яркото слънце в Мексико и да вкуси от екзотичните наслади, които предлагаше тази страна.

Но първо трябваше да се измъкне оттук.

Днес в списъка се бяха появили неговото име и името на Майрън. Утре бе големият им ден. Карл го чакаше от толкова отдавна! Бе обмислил всичко. След броени часове щеше да е свободен човек. Ако всичко минеше, както го е замислил. А доста неща можеха да се объркат. Точно затова и го присвиваше стомахът и той едвам преглъщаше надениците и киселото зеле, които им бяха дали за вечеря.

Но макар и храната да му засядаше на гърлото, Карл ядеше, за да не привлича вниманието на надзирателите и те да не се усъмнят.

— Довечера, Майрън, преди да заспиш, опитай да си повториш плана.

Майрън излапа лакомо препълнената лъжица кисело зеле.

— Какъв план, Карл?

— Божичко! — простена той. Този човек щеше да го умори. Карл му беше повтарял безброй пъти какво точно трябва да направи. Ако този кретен го издънеше, Карл щеше да го удуши с двете си ръце. Той въздъхна примирено и каза: — Карай, ще минем и без това, Майрън. Но утре да не си се отделил и на педя от мен, чу ли?

— Да, Карл.

— Кажа ли ти да направиш нещо, ще го правиш и няма да умуваш, чу ли?

— Да, Карл.

Той се ядоса толкова, че му идеше да изкрещи от отчаяние, но само изпсува наум и си повтори, че му трябва тъкмо такова сляпо подчинение. Именно той бе водачът, умът и душата на цялото начинание. Именно той бе красивият, дръзкият, любимецът на жените, човекът, който го биваше да разработва стратегията. В план като този не можеше да има повече от един лидер. А и Карл се нуждаеше от някого, който да върши черната работа.

Точно по тази причина си бе за предпочитане Майрън да е тъп, покорен и предан до гроб. Защото щом Карл му кажеше да направи нещо — например да пререже гръкляна на онзи копелдак, надзирателя, именно Майрън щеше да го стори.

Без следа от срам или угризения Майрън му бе разправял за детството си. Бил си малоумен, откакто се помнел. В родния си град се славел като пръв главорез, обикалял улиците и покрайнините и изтребвал де що види животинка или домашен любимец, докато накрая властите го спипали и го пратили на психиатър. Роднините му засипали с молби и оплаквания щатската управа и накрая успели да го извадят от лудницата. Но скоро вече съжалявали горчиво.

Майрън бе разказал най-спокойно на Карл как е изклал близките си.

— Главата на баба заедно с перуката направи „пльок“ и пльосна в купата със соса.

С най-голямо удоволствие разправяше именно тази част от историята, защото навремето баба му използвала главата на Майрън като поставка за същата тази перука, която му надявала, за да навие ролките за коса. Всички останали в семейството се превивали от смях при вида на длъгнестия недодялан Майрън с прошарената бабешка перука и ролките за коса от розов дунапрен.

Същата тази глава била използвана и за боксова круша, когато баща му се напиел и започнел да буйства. Именно заради това пиянство Майрън си бе останал недоразвит. Когато бил двегодишен, ненагледното му татенце го сграбчило за главата и започнало да я удря с все сила по радиатора в стаята. Било през лятото и радиаторът бил студен, но това не облекчило нещата.

От този ден нататък Майрън се превърнал във всеобщо посмешище. В училище непрекъснато го взимали на подбив, а по-грубичките момчета го и биели. Но именно роднините му — баща му, майка му, сестра му и баба му — го тормозели и унижавали колкото да се позабавляват.

Виж, не се засмели онази вечер, когато Майрън се явил на вечеря с пушка и сатър.

Избил ги всички до крак. При такова престъпление наистина си беше странно, че не са го обявили за невменяем и не са го пратили да се лекува в лудница. По всяка вероятност прокурорът, бълващ огън и жупел, е настоял, че Майрън е достатъчно нормален, за да иде не в болница, а зад решетките, където да излежава присъдата при подсилена охрана, защото някой милозлив доктор може да го обяви за „излекуван“ и да го пусне отново сред нищо неподозираните жители на щата. И наистина, Майрън не се гнусеше да убива. Буболечки, животни, хора — всичко наред. Карл го бе виждал да измъчва малките твари часове наред, а после да ги убива.

Ами да! Той имаше нужда от човек като него. Някой можеше да му натякне, че се възползва от Майрън точно както побойниците в началното училище. Но каквито и угризения на съвестта да изпитваше, Карл предпочиташе да не им обръща внимание.

Изведнъж го обзе нежност към този мъж, който определено го боготвореше. Наведе се над масата и се усмихна на своя съучастник.

— Казвал ли съм ти какво ще направя най-напред, щом изляза оттук?

— Ще си намериш някоя по-засукана мексиканка.

Карл се засмя.

— Това си го запомнил, а, Майрън?

— Запомнил съм го, я — усмихна се мъжът, както дъвчеше наденицата.

— А друго? — попита Карл. — Какво още ще направя?

Майрън преглътна шумно храната.

— Ще теглиш куршума на онези поплювковци, дето са те тикнали на топло.