Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Unspeakable, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 65 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
Sianaa (2009)
Допълнителна корекция
sonnni (2014)

Издание:

Сандра Браун. Торнадо

Редактор: Сергей Райков

ИК „Коала“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Даниела Г.)
  3. — Корекция sonnni

36

Ана не вярваше, когато роднини и приятели хвалеха фотографиите й — смяташе, че те са пристрастни. Виж, мнението на Пийт Нолън за работата й беше друго. Той беше професионалист, можеше да различи добрата снимка от некадърната. Бе разбрал много точно какво е искала да изрази с фотографията на къщата. Естествено, и Джак…

Но не й се мислеше за Джак — това я натъжаваше, а младата жена не искаше нищо да помрачава този миг. Колкото и невероятно да звучеше, тя имаше почитател! Щеше й се още малко да се порадва на похвалата на собственика на магазина. За беда нямаше с кого да сподели тази новина, нямаше с кого да изживее щастието си.

Когато се прибраха, Ана беше толкова развълнувана и въодушевена, че веднага сложи филма във фотоапарата, изведе Дейвид навън и го нагласи пред люлката, завързана от Джак, за да го снима.

Но жегата беше потискаща, въздухът сякаш полепваше по кожата им. Дейвид нервничеше и непрекъснато се въртеше. Не след дълго Ана капитулира — предаде се пред горещината и вироглавството на сина си. Докато вървяха бавно към къщата, тя забеляза на северозападния хоризонт перести облаци и си помисли колко хубаво ще бъде, ако завали пречистващ дъжд.

Направи на Дейвид за обяд филийка с кашкавал, препечена на тостера, и му позволи да я изяде на пода в хола, докато гледа по видеото филмче за динозаврите. После се качи на горния етаж, за да се усамоти за малко в стаята си.

След смъртта на Дийн бе сменила обзавеждането, така че да не си спомня всеки път, когато влиза в стаята, за последните дни и нощи на мъжа си, лежал в леглото, борил се за всяка глътка въздух, ужасен, че му предстои да се раздели с живота.

Сега всичко в стаята бе във ведрите отсенки на прасковеното и кремавото, по стените имаше снимки на Дейвид като пеленаче в сребърни рамки. Няколко фотографии, на които бяха Ана и Дийн. Една на Делри и Мери. Любимите й книги, подредени по полиците на библиотеката в ъгъла. Между леглото и прозореца имаше килим и люлеещ стол. Помещението носеше личния почерк на Ана и не бе задръстено с мебели. Затова пък беше безкомпромисно женствено.

Прекалено женствено. И твърде целомъдрено.

Имаше нощи, когато я налягаше непоносима самота. Ана мразеше да спи сама. Копнееше да има до себе си някого, когото да докосва нощем, да усеща дъха му, да се топли, да знае, че не е сама в смълчания мрак.

Други нощи желанията придобиваха определено по-плътски измерения. Открай време след мензис се възбуждаше лесно — сега сънуваше еротични сънища, в които се любеше необуздано с някакъв мъж без лице. Случваше се да се събуди с оргазъм. Друг път пък се отърсваше от съня тъкмо преди да получи оргазъм и чак до сутринта не можеше да мигне и се мяташе в леглото. В такива нощи притискаше с все сила възглавницата между бедрата си.

Да, сексът й липсваше.

Беше го разбрала покрай Джак Сойър.

Отърси се от тези мисли, отиде при тоалетката, седна на тапицираната табуретка и се погледна в огледалото. Онова, което видя, я ужаси. Защото пред нея беше жена, която шест години бе мълчала по свое желание.

След като почина Дийн, Ана беше загубила всякакво желание да продължи да се учи да говори. И беше сбъркала. Сигурно вече беше забравила всичко, което бе усвоила дотогава, и вероятно нямаше да е в състояние да си го припомни. Ала беше длъжна да опита.

Срещата със служителя от шерифството днес сутринта бе неприятна и унизителна, но и полезна за нея. Покрай нея Ана осъзна, че ако иска оттук нататък да ръководи фермата, да преговаря с фирмата, предложила да закупи дървения материал, да отпраща негодници като Емъри Ломакс, хвърлили око на земите й, да продава своите фотографии и да се бори с невежеството и предразсъдъците на хора, които я гледаха отвисоко само защото има недъг, бе длъжна да се научи отново да говори.

Не подценяваше задачата, която й предстоеше. Приемаше ограниченията. Никога нямаше да е в състояние да разговаря с хората, осланяйки се единствено на речта. Това, че бе глуха по рождение, ограничаваше нейните способности, без обаче да я обрича на пълно мълчание.

Твърде дълго бе разчитала другите, дори невръстният й син да говорят вместо нея. Това не можеше да продължава. Ана трябваше да се научи да говори сама. Беше длъжна.

Поотвори уста и напрегна за пръв път от много години гласните си струни. Усети трептенето, когато въздухът мина през тях, и разбра, че е издала звук.

Поколеба се, спомнила си хилядите хора с увреден слух, които се оправят само със знаковия език и не виждат защо да се учат да говорят. И въпреки това живеят пълноценно и съзидателно и се осъществяват.

Но навремето, когато Ана още беше дете, тя и родителите й решиха да съчетава знаковия език с четенето на устните и речта. Неколцина преподаватели, занимаващи се с глухите, и частните учители бяха хвърлили огромни усилия да я обучат. Точно както и сега, тя бе прекарвала часове наред пред огледалото, следвайки напътствията на търпеливите, внимателни терапевти.

Беше схватлива и бързо бе усвоявала онова, което й обясняваха. После Дийн почина. Заради мъката и самосъжалението тя се бе отказала от уменията, които бе усвоила с толкова труд. Егоистичното желание на свекър й да си остане затворничка на тишината й послужи за чудесно извинение за нейното безразличие. Сега Ана разбра, че е предпочела пътя на страхливците.

Искаше се много смелост да си го признае. И още повече мъжество да застане пред огледалото и да си даде сметка за наглед непреодолимата задача, която й предстои, но и за това, че я е страх, страх я е, че ще опита и ще се провали.

Младата жена си пое дълбоко въздух и си наложи да изправи гръб. „Започни с най-простичките неща — каза си тя. — С лабиалните съгласни. С «и»-то и «б»-то. Първата е беззвучна, втората — звучна съгласна.“

„П“. Как да изрече „п“-то? А, да, трябваше да отвори рязко устни. Направи го. В огледалото й се стори, че го е направила правилно. Повтори всичко отначало, като държеше пръсти на два-три сантиметра от устата си, за да усети струята въздух. Да, правеше го правилно. Но дали звукът беше същият?

А сега „б“-то. За този звук се искаше същото движение на устните, но Ана трябваше да задвижи и гласните струни.

„Съсредоточи се! Можеш го. Правила си го и друг път!“

Долепи длан до гърлото си и опита само трептенето, после го направи още веднъж. При третия път го съчета и с движението на устните. Дали въздухът не бе прекалено много? Да, точно така, правеше го правилно. Ами ако грешеше?

Ръката й сякаш тежеше сто килограма. Ана я отпусна върху скута си. Раменете й се смъкнаха. Изведнъж се почувства изтощена, но това се дължеше не толкова на физическата умора, колкото на притеснението. Въпреки това бе прекалено уморена, за да продължи.

Взря се в отражението си в огледалото и видя как очите й се пълнят със сълзи. Дали някога щеше да е в състояние да се изразява така, че другите да я разбират? Дали нямаше да стане за смях? Дали хората, на които говореше, нямаше да се притесняват? И преизпълнени от съжаление към нея, да извръщат смутено очи?

И още по-лошо, дали синът й нямаше да се срамува?

Дейвид сякаш не обръщаше внимание на недъга й, но той не бе виждал друго. Какво ли обаче щеше да се случи, когато следващата есен момчето тръгнеше на забавачка? Другите деца щяха да му се присмиват заради нея.

В началото синът й сигурно щеше да се впусне да я брани. Но щеше да дойде момент, когато щеше да се срамува от нея, да я мрази, задето е различна, и тайничко да си мечтае майка му да е като всички останали.

При всички положения глухотата й щеше да се отрази на неговото развитие. Не бе изключено той да получи комплекс и да го избива, като се държи грубо и безпардонно. Или пък да се затвори в себе си, да стане срамежлив и необщителен, да таи вътре в себе си своите страхове и притеснения. И в двата случая това щеше да наложи дълбок отпечатък върху характера му. Колко жалко щеше да бъде, ако заради страхливата си майка това будно, общително дете не успееше да прояви наистина големите си заложби!

Ана не можеше да го допусне. Трябваше да се научи да говори ако не заради себе си, то заради Дейвид.

С подновена решимост младата жена избърса сълзите си и отново погледна огледалото. Сложи пръсти пред устните си и опита друга съгласна. По-трудна. „Ж“.

Както в „Джак“.