Сандра Браун
Торнадо (20)

20

— Добре, но ти не отстъпвай назад, чу ли!

— Няма.

— Нали ще стоиш там?

— Няма да мърдам! Само да не забравиш, че трябва да мърдаш бързо крака, както тренирахме.

Водата стигаше само до кръстчето на Дейвид. Въпреки това хлапето явно се страхуваше да преплува единия метър, който го делеше от Джак: пое си дълбоко въздух и се гмурна. Запляска с все сила с ръце и след малко пипна Джак. Той го изтегли от водата и му помогна да стъпи на хладното хлъзгаво дъно на реката.

— Браво на теб! — рече му и го потупа насърчително.

— Успях!

— Изобщо не съм се съмнявал.

— Може ли пак?

— Стига да искаш.

Дейвид се върна на предишното място.

— Снощи сладоледът беше много вкусен, нали, Джак?

— Разбира се, че беше вкусен.

— Жалко, че не си с нас през цялото време. Би могъл да спиш в моята стая.

— Няма ли да ни е малко тясно?

Дейвид плъзна ръчици по водата и се замисли. Изведнъж му хрумна нещо и лицето му грейна.

— Ами тогава спи при мама. Тя има много голямо легло.

Джак потули усмивката си.

— Едва ли ще стане.

— Ама защо? Тя сигурно няма да има нищо против.

— Просто не мога да го направя.

— Ама защо? — знаеше си своето малчуганът.

— Защото вие сте семейство. Ти, майка ти и дядо ти. Аз не съм от вашето семейство.

— Да, но…

— Какво е това? — възкликна Джак и вдигна ръка да му покаже да млъкне. — Звучи ми като камбанка.

— Да, камбанката е — потвърди Дейвид и завъртя ръчица, сякаш размахваше вълшебна пръчка. — С нея мама дава знак, че нещо се е случило.

— Нещо се е случило ли? — Джак сграбчи Дейвид за ръката и го затегли през плитката вода към брега. — Бързо, слагай си обувките. Взимай дрехите.

Нахлузи надве-натри дънките и грабна ботушите. Камбанката вече не се чуваше, но Ана едва ли е щяла да я бие, ако наистина не се бе случило нещо неприятно.

Джак отново хвана детето за ръка и хукна през гората към къщата. Беше се мръкнало. Нападнаха ги рояци комари, но се движеха твърде бързо и те не ги изпохапаха. Джак се препъна в едно коренище и замалко да повлече след себе си и детето.

— Как си? — попита го, когато си възвърна равновесието.

— Добре съм, Джак.

Беше много задушно, въздухът бе влажен и те едва си поемаха дъх. Когато излязоха на поляната, Джак спря запъхтян и погледна трескаво към къщата. Не се виждаше пушек. В началото се беше уплашил, че или в къщата, или в конюшнята е избухнал пожар. Не беше валяло отдавна и всичко беше сухо като слама. Бе достатъчна и една-единствена искра, за да пламне.

Камък му падна от сърцето, че не гори нищо, но още бе притеснен: нещо се беше случило, а той не знаеше какво. Пусна ръката на Дейвид и хукна презглава към къщата, после изкачи стъпалата и нахълта през вратата.

— Ана! Делри! Къде сте? Какво се е случило?

Надникна в хола, но там нямаше никого. Тъкмо понечи да се върне в коридора, и се сблъска с Ана — още малко, и да я повали, добре, че в последния момент я сграбчи за раменете.

— Какво има?

Тя му посочи с пръст горния етаж.

Джак се върна, заобиколи перилата и се завтече нагоре, изкачвайки стъпалата по две. За броени секунди беше на втория етаж. Делри се беше проснал в антрето, на няколко крачки от своята стая.

По-младият мъж коленичи до него. Делри беше изпаднал в безсъзнание. Джак пъхна пръсти под яката на ризата му и напипа вената. Нямаше пулс.

— По дяволите! Само не умирай! Точно сега!

Седна върху бедрата му и започна да му прави изкуствено дишане. Чу как Ана и Дейвид тичат по коридора към него.

— Дейвид!

— Какво му има на дядо? — попита разтревожено, със сълзи в очите момчето.

— Питай майка си дали се е обадила на „Бърза помощ“.

— Каза, че се е обадила, Джак.

Ана коленичи от другата страна на Делри.

Джак я погледна.

— Обади ли се? — Тя кимна. — Добре, добре.

Ако не дойдеха и не им помогнеха бързо, Делри нямаше да оживее.

 

 

Както всички лекари, и този беше сдържан. Не искаше да вдъхва излишно спокойствие на хората, притеснени за пациента, но внимаваше и да не ги хвърля в паника.

— Кръвното налягане е на критично равнище. Първото, което трябва да направим, е да го смъкнем и да го поддържаме ниско.

Диагнозата беше предадена на Ана чрез преводачка. Казваше се Марджори Бейкър. И майка й, и баща й били глухи и тя научила първо знаковия език. Имаше сертификат за преводачка и учителка на глухите. Така се бе запознала с Ана. Беше работила с нея, докато тя завърши училище, а после си беше останала нейна приятелка.

Освен с административните задължения в държавните училища Марджори Бейкър се бе нагърбила и да отстоява правата на глухите в провинциален Източен Тексас. За разлика от болниците в по-големите градове в тази тук нямаше телетип, пригоден за хора с увреден слух. Затова и госпожа Бейкър бе повикана веднага щом Делри бе приет в болницата. Тя дойде загрижена, но гледаше да запази спокойствие. Начаса стана симпатична на Джак.

— Какво ще стане, след като свалите кръвното налягане и го стабилизирате? — попита тя, превеждайки въпроса, който Ана бе задала със знаци.

Чест правеше на лекаря, че се обърна направо към Ана.

— Налага се да му бъде сложен и байпас. Сърцето е силно увредено и мисля, че няма да мине без хирургична намеса.

— Можете ли да го направите тук? — поинтересува се Марджори.

— Операцията ли? — След като Ана кимна, лекарят отвърна: — Не, госпожо. Аз съм кардиолог, а не кардиохирург. Бих могъл да ви пратя при неколцина отлични хирурзи в Хюстън и Далас. След като се спрете на някого от тях, ще го повикаме, за да се запознае със състоянието на господин Корбет и резултатите от изследванията. Правим го непрекъснато. Не се притеснявайте, ще се постараем да е възможно най-удобно за вас.

— Не мислете дали е удобно на мен — рече Марджори, превеждайки знаците на другата жена. — Интересува ме само кое е най-добро за свекър ми.

— Разбира се — съгласи се лекарят.

— Дядо ще оздравее ли, Джак?

— Точно за това сме тук.

Засрамен от сълзите си, Дейвид се извърна към него и притисна личице към крака му.

— Можете ли да определите какви са шансовете му? — попита Джак кардиолога.

— Още е рано. Наистина — добави лекарят, забелязал скептицизма в очите на Ана. — В момента състоянието му е критично. Не искам да ви лъжа. Настанен е в интензивното отделение на кардиологичната клиника. Тази нощ ще го държим под наблюдение. Утре сутрин ще съм в състояние да направя по-точна прогноза.

— Дали нощес да не го прекараме с вертолет до Хюстън или Далас? — поинтересува се Марджори и Ана закима одобрително, че се е сетила да попита.

— Ще бъде опасно при сегашното му състояние — отвърна лекарят. — Ако ставаше дума за баща ми, лично аз не бих рискувал. Щях да изчакам състоянието му да се подобри — усмихна се той състрадателно на Ана и отпусна ръка върху рамото й. — Знам, очаквахте да чуете друго. Но засега не мога да ви помогна с нищо повече.

Преди да се върне към задълженията си, кардиологът каза на Ана, че медицинската сестра ще й съобщи кога ще е възможно да види Делри. Обещаното свиждане се състоя половин час по-късно. Ана излез като хала от чакалнята и последва сестрата, дошла да я повика. Марджори отиде с нея. Джак остана с Дейвид.

— Защо не мога да видя дядо? — изхлипа малчуганът.

— Защото в интензивното отделение лежат хора, които са тежко болни. Едно малко момченце няма какво да прави там.

— Ама защо?

— Защото ще вдигаш шум и ще пречиш на болните.

— Няма да вдигам шум.

— Искаш ли да ти прочета една приказка? — предложи Джак и вдигна обнадежден книгата.

— Тази книга е глупава. В нея няма дори картинки — промърмори детето: не се хвана толкова лесно на въдицата.

Джак беше благодарен, когато след десетина минути Ана се върна при тях. Бе пребледняла и разстроена, но намери сили да се усмихне на Дейвид и да му каже, че дядо му спи.

— Искам да го видя — отсече хлапето и долната му устна се разтрепери.

— Сложили са му тубички в носа и ръцете — обясни Марджори Бейкър.

— Както по сериалите за лекари по телевизията ли?

— Да, но в истинския живот е по-различно. Няма да ти е приятно да виждаш дядо си такъв, на него също няма да му е приятно. Пък и може да му призлее, ако го събудиш.

— Да го заведа ли вкъщи? — попита Джак Ана.

— Не! — изписка Дейвид. — Искам тук при дядо!

Момченцето се разплака и Ана го притегли върху скута си. Притисна главицата му до гърдите си и го замилва по челото, като отместваше нагоре косата му, още мокра от къпането в реката. Целуна го между веждите, прегърна го и го заклати напред-назад. След броени секунди детето се успокои и спря да плаче, но продължи да се притиска към майка си.

— Предлагам да остане — намеси се и Марджори и се усмихна на Джак. — В суматохата не се запознахме. Знам, че се казвате Джак.

— Да, Джак Сойър — потвърди той и се ръкува с нея. — Благодаря, че дойдохте. Сигурен съм, Ана ви е признателна, че сте тук.

— Признателна е и на вас, че снощи, когато се е случило, сте били до нея.

После Марджори го погледна изпитателно още веднъж и седна до Ана, с която подхвана разговор на знаковия език. Час по-късно позволиха на Ана още веднъж да постои пет минути в интензивното отделение. Състоянието на Делри си беше същото.

Лекарите и медицинските сестри настояха да се приберяла за през нощта, но тя не искаше и да чуе. От болницата до фермата имаше близо половин час път с автомобил. Не бе изключено да се приберат колкото да ги повикат отново тук, в болницата. Състоянието на Делри можеше внезапно да се подобри… или да се влоши. Ана искаше да е наблизо.

Марджори също предложи да остане, ала приятелката й настоя тя да си тръгне.

— Но само ако ми обещаеш, че ако има промяна, ще ми съобщиш по пейджъра!

Джак не знаеше какво се очаква от него. Дали да си тръгва, или да остане? Дали Ана искаше той да е до нея, или предпочиташе да я остави на спокойствие? Притеснен, с усещането, че се натрапва, той седна на канапето, образуващо прав ъгъл с канапето, на което бяха Ана и Дейвид. Взе от купчината стари вестници и списания на масичката едно списание за риболов.

В полунощ угасиха флуоресцентното осветление и го замениха с мъждиви нощни лампи, така че човек да може да подремне. В чакалнята имаше само още двама души, по-възрастно семейство. Мъжът се бе отпуснал върху фотьойла и бе изпружил крака. От време на време похъркваше. Жената, вероятно негова съпруга, си изплака очите и накрая, изтощена, заспа. Джак се питаше какво ли ги е задържало тази нощ в болницата.

Накрая и Дейвид заспа върху скута на майка си. Тя го отнесе на друго канапе и го зави с одеялото, подадено от санитарката. Джак забеляза, че Ана разтърква ръце над лактите, и я докосна по дланта, за да привлече вниманието й.

— Студено ли ти е?

Младата жена посочи климатичната инсталация горе. Джак помоли санитарката за още едно одеяло и заметна с него Ана.

Благодаря — показа му тя със знаци.

— За нищо. Искаш ли нещо за пиене? Кафе? Кола? Сок?

Тя поклати глава, облегна се на възглавниците и изнемощяла, затвори очи.

Джак се намести, за да му е по-удобно. Не му трябваше много време, за да се убеди, че в риболовното списание няма нищо интересно. И второто списание не задържа задълго вниманието му. Но истината си беше, че не му се четеше — искаше му се да погледа Ана. Тя бе отпуснала глава върху облегалката на канапето и вратлето й се бе оголило и извило точно както на онази черно-бяла снимка, която тя сама си бе направила при оградата.

Явно беше много талантлива, щом се бе сетила да постави фотоапарата под такъв ъгъл и да използва толкова умело ярката светлина и наситените сенки.

Дали беше хубава? Не, не беше като манекенките и кинозвездите. За разлика от класическите хубавици тя бе… с непредсказуема красота. Чертите й бяха по-интересни и се променяха според настроението й. Имаше лице, каквото човек може да гледа вечно или поне докато не проумее защо не е в състояние да откъсне очи от него.

Джак се запита какво ли си мисли Ана за случката в конюшнята. Онази вечер бе прекосила двора така, сякаш я гонеше цяла глутница дяволи. Какво ли си е мислела и тогава?

Сигурно нищо. Или се е чудела защо не вали, какво да приготви за закуска на другия ден и дали да си купи обувките, които е видяла в града. Може би изобщо не е обърнала внимание на онова, което е станало в конюшнята. За нея то вероятно не е било чак от такова значение, каквото имаше за Джак. Виж, случката бе разтърсила из основи неговия свят, но не бе изключено да е останало незабелязано за Ана.

Колкото до Джак, онази вечер той бе на косъм от това да притегли младата жена към себе си и да я целуне по устата. А тя бе побягнала, сякаш предусетила, че той се кани да го направи. Но защо се е притеснила: защото й се е приискало да го целуне, или защото самата мисъл й е била отвратителна?

Джак се опитваше да си втълпи, че Ана си е тръгнала именно защото и тя е искала да го целуне. Но може би се заблуждаваше. Ами ако тя е избягала, защото дъхът му е лош? И има неприятна телесна миризма? Или защото Ана не го харесва?

Той не бе от мъжете, които ще наречеш красиви. Човек не би казал, че лицето му е изваяно от вещите ръце на майстор, то по-скоро сякаш бе издялано от къс дърво. Не, Джак никога нямаше да спечели конкурс по красота.

Но никога не му се беше налагало да гони жените. Все щеше да е разбрал досега, ако външността му е отблъскваща. Доста жени му бяха казвали, че намират острите му черти за сексапилни. Точно така, той беше прекалено сексапилен.

Ана беше избягала от конюшнята, защото се бе уплашила. Жените имаха инстинкт, който действаше безпогрешно, ако те бяха застрашени. Може би Ана се бе страхувала, че той ще се поддаде на животинския нагон, ще я повали върху сеното и ще я обладае.

Дявол го взел, Джак нямаше никаква представа какво си е мислела Ана!

Знаеше само, че онази нощ дълго не е могъл да заспи. Накрая се унесе, но след няколко часа се събуди, плувнал в пот, въпреки бучащата климатична инсталация, обливаща голото му тяло с леден въздух. Не помнеше скоро да се е будил толкова възбуден, с ерекция, достойна за награда.

 

 

Ана се размърда и се събуди. Трябваше да мине известно време, докато тя разбере къде е. После си спомни и мрачната действителност я затисна с тежкото си бреме.

През последните няколко седмици от живота на Дийн тя бе прекарвала дълги часове в чакалнята в болницата. Тогава нейното бдение не бе помогнало, нямаше да помогне и сега, но Ана за нищо на света нямаше да изостави Делри, както навремето не бе изоставила и Дийн.

Извърна се към канапето, където спеше Дейвид, за да се увери, че синът й е още там и е добре. Прозина се, протегна се и разкърши вдървения си врат. Погледна ръчния си часовник — до следващото свиждане оставаха доста часове.

После погледна и Джак Сойър. Той спеше, от равномерното дишане гърдите му се вдигаха и снишаваха. Беше изпружил крака и бе присвил едното си коляно. Беше отпуснал длани върху бедрата си и бе преплел лекичко пръсти.

Ана се взря в ръцете му и усети техния допир. Бе научила Дейвид на знаковата азбука, като бе намествала пръстчетата му. Беше приложила същия подход и с Джак Сойър. Но когато докосна дланта му, беше изпитала чувства, по-различни, отколкото когато бе държала ръчицата на сина си.

Пръстите на Джак бяха дълги, силни и мазолести. От външната им страна проблясваха изсветлели от слънцето косъмчета. Ноктите му бяха старателно изрязани, но тук-там кожичките се бяха разранили.

Ръката на Дейвид бе нежна и мека като на всички деца. А десницата на Джак беше на мъж, който мирише на слънце, на пот и сено; докато бяха стояли само на крачка един от друг, Ана бе видяла как пулсът му тупти в основата на врата, бе усетила дъха му върху лицето си, бе почувствала погледа му, от който я беше плиснала топла вълна.

Най-неочаквано той отвори очи и видя, че Ана го гледа. Прибра крака и се намести на канапето.

— Всичко наред ли е?

Да.

— Лекарите не казаха ли нещо?

Не.

Джак се извърна към Дейвид. Младата жена проследи погледа му, после, когато очите им отново се срещнаха, двамата се усмихнаха. Момченцето спеше по гръб, бе пъхнало едната си ръка под главата, а другата бе пуснало и тя висеше от канапето.

— Жалко, че и ние не можем да спим така сладко-сладко — възкликна Джак. — Сигурно се е уморил от плуването.

От плуването ли? Майката го погледна озадачено.

— По дяволите! Изплюх камъчето.

Тя проследи устните му, но думите, които изрече Джак, я озадачиха още повече. Той го усети и се опита да го каже по-ясно.

— Това означава, че съм издал тайната. Уча Дейвид да плува. Всеки ден тренираме по малко. Иска да те изненада.

Ана кимна, че е разбрала.

— Бяхме на реката, когато ти започна да биеш камбанката.

Когато бе дотичал в къщата, Джак беше бос, без риза. Дейвид беше само по бельо и носеше дрехите си в ръце. Ана си спомни за това чак сега. Джак и Дейвид явно се бяха облекли, докато санитарите от „Бърза помощ“ са пренасяли Делри от горния етаж на къщата до линейката. През това време Ана се беше суетила и бе проверявала дали е взела осигурителните карти и другите неща. Беше изпаднала в трескаво състояние, но нещата щяха да бъдат още по-ужасни, ако Джак не беше до нея да наглежда Дейвид.

Тя извади от дамската си чанта малко тефтерче на спирала и написа бележка, с която му благодареше.

— На мое място щеше да го направи всеки — отвърна мъжът, след като прочете написаното.

Но Ана поклати упорито глава и продължи да пише:

Не само ми помогна, но и спаси живота на Делри.

Джак сви притеснено рамене.

— Е, добре, че имах възможност да помогна. — Наведе се напред и отпусна китки върху бедрата си. Замисли се, после вдигна очи и попита Ана: — Какво се случи?

Тя изпълни няколко страници от бележничето — така Джак разбра всичко от игла до конец. Делри гледал новините в пет часа по местния телевизионен канал, по които съобщили за отвличането и двойното убийство в Луизиана, после се извинил и се качил горе. След няколко минути Ана започнала да се тревожи и също се качила да го види какво прави — така го намерила на пода.

— Слава богу, че си усетила, че става нещо.

Тя написа:

Видях, че е много разстроен от новините.

— Защото заподозрян в убийствата е Карл Хърболд — каза Джак и довърши изречението, преди тя да го е написала в тефтерчето.

Ана беше изненадана, че Джак е наясно защо се е притеснил Делри, и й пролича.

— Знам, че двамата са свързани — поясни мъжът. — Завчера срещнахме с Делри в едно кафене Ези Хардж. Той подметна нещо за Арканзас и че Карл бил достатъчно умен, за да не припарва насам. Каза на Делри да не се притеснявал. Тъй като всички говорят за бягството на затворниците в Арканзас, се досетих за какво става въпрос. Но ние с Делри трябваше да обсъдим други неща и не съм го подпитвал. А вчера подочух какво говори онзи тип Ломакс. Доколкото разбрах, каза, че хората винели Делри за прегрешенията на Карл Хърболд.

Ана написа:

Карл е доведеният син, за който ти споменах.

— Ясно.

Джак се престори, че това за него е новина, но Ана остана с усещането, че е знаел и преди. Тя общуваше с другите, като се осланяше предимно на мимиката им. Разчиташе безпогрешно езика на жестовете.

Джак я лъжеше. Не в онова, което казваше, а в онова, което премълчаваше. Ако вече знаеше, че между Делри и избягалия затворник има някаква връзка, защо се правеше, че чува за пръв път? И ако наистина непрекъснато се местеше от място на място, откъде беше разбрал? Карл и Сесил бяха в затвора вече цели двайсет години. По онова време Дийн е бил малко момче. Дори той не познаваше заварените си братя, само беше чувал за тях. А ето че един непознат, изникнал сякаш от вдън земята, знаеше за доведените синове на Делри, за които той вече не искаше и да чуе.

Джак Сойър се бе появил във фермата един ден след бягството на Карл. Дали беше съвпадение?

Заслужаваше си човек да се позамисли.