Сандра Браун
Торнадо (23)

23

Карл беше много кисел — беше му черен целият свят.

Празната рибарска хижа, където те двамата с Майрън се криеха, вонеше на застояла вода и мухъл. Сигурно трябваше да се радват, че са я намерили, но единствените й достойнства бяха, че е затънтена и има покрив, под който да се скрият от безмилостното слънце.

През трите мънички прозорчета и вратата почти не влизаше въздух и вътре беше толкова горещо, че дори и светец щеше да си мечтае за пъкъла. Матракът върху тясното легло беше изтърбушен. Пръднята на Майрън смърдеше така, че преспокойно можеше да бъде бутилирана и пусната в действие при химическа война.

Та си бе съвсем разбираемо защо на Карл му беше така чоглаво.

Вече дори се питаше дали изобщо е трябвало да включва в плана си и Сесил. Дали не беше по-добре този път да действа сам? В края на краищата това бе големият удар на живота му, неговата — как му се викаше? А, да, неговата лебедова песен.

Ако не висяха тук да чакат срещата, те двамата с Майрън отдавна да са прекосили Рио Гранде и вече да се наслаждават на тропическия рай, на бутилка текила и на сеньорите, за които не съществува думата „не“. Но ето че той си губеше времето вдън гората, която гъмжеше от бръмбари и буболечки, големи колкото палеца му, и от змии, дълги колкото крака му, бе плувнал в пот и имаше чувството, че е в сауна.

Ала Сесил и неговият принос бяха от решаващо значение за качеството на живот, който щяха да имат, след като се прехвърлеха в Мексико. Карл смяташе, че като тегли чертата, си струва да седи тук и да търпи какви ли не несгоди.

Но най-много го изнервяше и ядосваше това, че бездейства. Тъй като нямаше какво да прави, освен да лови хапещите насекоми и да брои безкрайните минути във всеки Божи ден, Карл твърде често се отдаваше на мислите си. Съмненията го гризяха точно както лакомите плъхове ръфаха нощем боклука, който те с Майрън оставяха пред хижата.

Едно от нещата, за които Карл си мислеше, бе, че може би не е трябвало да убива онзи мухльо в бензиностанцията. Не искаше да оставя свидетели на кражбата с взлом. Но онези кретени от полицията за нула време бяха намерили отпечатъци по рафта с бонбони — жив и здрав да си ми, Майрън! Собственикът на бензиностанцията щеше да даде показания и щяха да установят самоличността им няколко часа по-рано — толкоз! Те пак щяха да имат предимство. Дали не трябваше просто да завърже онзи смотаняк и да се изниже по живо, по здраво?

Ако можеше да върне нещата, сигурно нямаше да посегне и на момичето.

После обаче усети, че се е увлякъл да се укорява и при всички положения е щял да се възползва от момичето. И кой можеше да го вини? Това беше първата му жена от двайсет години. Цели двайсет години, не е шега работа! Така и не успя да се възбуди от госпожа Бейли и сестра й, старата мома. Обратното, отврати се от увисналите им меса, макар че Майрън дори не забеляза колко грохнали и спаружени са бабичките.

Но онова свежо девойче по къси панталонки и три четвърти чорапи… Хм, голяма сладурана беше.

Виж, може би беше постъпил глупаво, като после я беше убил. Такива неща вбесяваха всекиго. Ченгетата, съдиите, обикновените хора, дори закоравелите престъпници. Всички правозащитни органи в три щата, както и представителите на федералните власти бълваха змии и гущери срещу него, задето е пречукал момичето. Търсеха под дърво и камък насилника. И Карл вече усещаше натиска. Така де, и той бе човек от плът и кръв.

Най-много се страхуваше да не го заловят отново. Защото който изнасилваше и мъчеше деца, а после ги убиваше, бе обречен не само на най-строга присъда, но и след като се озовеше отново зад решетките, задникът му ставаше собственост на всички други затворници, а надзирателите си затваряха очите. Така Карл щеше или да прекара остатъка от живота си в самота, за да спаси кожата, или да бъде изнасилван всеки Божи ден. Ама че избор!

Той обаче щеше да прави, да струва, но нямаше да се върне в затвора. По-добре да умре! По-добре да го застреля някое гадно ченге, което после да се перчи, че е пречукал избягал затворник. Така поне Карл щеше да умре бързо и безболезнено. А не да се остави да го изнасилват всеки ден, докато умре било от нараняване, било от болест.

Е, предпочиташе, разбира се, да не го залавят и убиват. И най-вече да стигне здрав и читав в слънчево Мексико. Но между него и Мексико се бе разпрострял Тексас, този гаден щат, който беше дълъг, хиляда и осемстотин километра и от времето, когато като непълнолетен го бяха пратили в поправителен дом, не му беше донесъл нищо друго, освен нещастия.

Жалко, че нямаше с кого да обсъди тези свои тревоги, та да му олекне. Нямаше смисъл да говори с Майрън — все едно да си бъбри с пън. Така че колкото и неприятно и тягостно да беше това безкрайно чакане, то си беше необходимо зло, защото, като теглеше чертата, Карл съзнаваше, че му се иска отново да е с брат си. Сесил щеше да го изслуша и да го разбере.

— Утре, Майрън, е нашият голям ден.

— Аха — промърмори той и продължи да човърка коричката върху лакътя си.

— Готов ли си за екшън?

— Да, Карл.

— Ще станем по-рано, но няма да бързаме. За да не подраним там и да не привличаме вниманието. Но не бива и да закъсняваме.

— Няма да закъсняваме.

— Дано само Сесил е наясно какво прави. Ако се издъни, ще го пречукам, нищо, че ми е брат. — Той дръпна Майрън, за да отклони вниманието му от лакътя, който отново се бе разкървавил. Воднистите немигащи очи се вторачиха в него, но както обикновено, си бяха изцъклени. — Помни едно, Майрън!

— Какво, Карл?

— Ако възникне спор, караница какво да предприемем, ще правиш каквото ти кажа аз. Чу ли?

— Да, Карл. Ще правя, каквото кажа аз.

— Не ти, а аз, Майрън.

— Аз.

— По дяволите…

Карл се просна на изтърбушения матрак върху леглото и се вторачи в тавана, откъдето висяха паяжини. Имаше за съучастници един безнадежден урод и брат, който периодично получаваше пристъпи от страх. Дано Сесил се е излекувал от това. Защото ако пак се уплашеше, Карл нямаше да го измъква и този път, щеше да го остави да си троши главата.

Дано брат му не направеше някоя глупост, защото… Всъщност на Карл не му се мислеше за това.