Сандра Браун
Торнадо (40)

40

— Така сме си по-добре. Нали, Майрън?

— Да, Карл.

— Направихме го, защото нямахме друг избор.

— Да.

Майрън ядеше направо от консервата виенски наденички. Пръстите му бяха в лой, която капеше по пода, защото той не насмогваше да я оближе.

— Разправял ли съм ти някога за втория си баща?

— Спомена веднъж, че бил негодник.

— Меко казано, Майрън. Една прекрасна вечер майка ни дойде вкъщи заедно с този мухльо и оповести, че това е новият ни татко. Да си умреш от щастие! Ние със Сесил веднага го намразихме и изобщо не сме го крили. От деня, когато се ожениха, започна война: те срещу нас. Ние с брат ми нямахме нужда от нищо друго, освен да сме заедно. Бяхме неразделни. — Той въздъхна тежко. — Но Сесил се изкофти покрай Делри, така да знаеш. Брат ми явно взе присърце някои от лекциите му, защото колкото повече порастваше, толкова по-кекав ставаше. Не след дълго не остана нищо от чувството му за хумор и вкуса към приключенията. Върхът беше онзи път в Аркаделия. Брат ми направо си умря от страх и ме остави аз да очистя ченгето. Какъв брат е това? — попита погнусен Карл. — След онзи случай, Майрън, вече не можех да разчитам на него за нищо. Ето и сега. Спореше с мен за всяка дреболия, нали така? Ти беше тук. Чу го с ушите си. — Той погледна Майрън и добави сериозно: — Ако правех, каквото ме съветваше Сесил, досега да са ни окошарили.

— Точно така, да са ни окошарили! — повтори Майрън, после разчопли пъпката върху брадичката си и отпи от кутийката с бира, сякаш този разговор не го засягаше и той нямаше нищо против да дели бунгалото с два трупа.

Карл му завиждаше за много неща. Не би се възпротивил да се озове за малко, за съвсем мъничко в неговия кух свят, където нямаше значение нищо, освен задоволяването на глада, какъвто и да е той. Майрън пет пари не даваше, май дори не помнеше, че е мъчел Сесил, докато той е изпаднал в такова състояние, че е молел да го убият. Накрая Карл стори точно това — долепи пистолета до тила му.

Погледнато в тази светлина, всъщност бе направил на брат си огромна услуга. Убивайки го, бе проявил милосърдие, а не жестокост.

Въпреки това в устата му беше останал горчив привкус. Още повече го изнервяше и че дели бунгалото с двама мъртъвци. Нямаше да е зле те с Майрън да изнесат труповете навън или те да започнат да се разкапват по-бързо, та той да не е принуден да ги гледа. Още не се бяха вмирисали, но когато започнеха да смърдят, какво щяха да правят те с Майрън?

Безгрижно, сякаш пренасяше чували с картофи, Майрън бе завлякъл труповете в ъгъла, за да не му се пречкат в средата на бунгалото. Сега те лежаха точно както ги беше оставил и наподобяваха купчина окървавени дрехи и безжизнени крайници.

На Майрън явно не му пречеше да гледа вкамененото лице на Сесил, краката на Кони, по които се червенееха струйки спечена кръв, или приличните на наниз синини по врата й. Майрън я беше любил пламенно, макар и доста недодялано. На Кони не й беше допаднало, че е толкова груб, и до сетния си дъх се бе мъчила да се отскубне. Но тя си беше пачавра. Чудо голямо, че е умряла — никой нямаше да усети загубата!

Карл се мъчи как ли не да се натъжи за смъртта на брат си, но единственото, което изпитваше, беше съжаление, че Сесил е издъхнал точно както е и живял: като жалък страхливец и отрепка. Ако беше проявил поне мъничко мъжество, сигурно още щеше да е жив. Вместо това бе ревнал като малко дете и точно заради това сега Карл го презираше, вместо да тъгува за него.

— Никога нямаше да стигне, закъдето сме тръгнали — каза Карл, изричайки на глас мислите си. — Мога да ти дам стотици примери, когато в последната минута го е хващало шубе и той се е отказвал. Станеше ли напечено, винаги развяваше белия байрак и ме оставяше аз да върша вместо него мръсната работа. Но какво да се прави, беше ми брат. Ще ми липсва ужасно.

Макар и Карл да се съмняваше, че Майрън има и най-малка представа какво е да си привързан към брат си, олигофренът кимна в знак на съгласие.

— Затова пък, сега мой човек, парите ти стават двойно повече — отбеляза вече по-бодро Карл.

Майрън се ухили, при което се оголиха грозните му зъби. Карл потрепери.

— Божичко, Майрън. Знаеш ли какво е това четка за зъби…

Изстрелът прокънтя в бунгалото като свистящ камшик. Карл и Майрън се проснаха на пода по корем, за да се прикрият.

 

 

Дейвид се прицели с пръстчета към тавана, уж че стреля с лазерно оръжие по извънземните, които го нападаха на цели орляци. Бяха слузести, гадни грозотии с носове, от които се стичаха сополи, и с космати брадавици по главите. Бяха с ципести ръце и дълги езици, които те убиваха на място, защото по тях имаше отрова. Дори рейнджърите не бяха в безопасност. А Дейвид беше тъкмо такъв — рейнджър. Не, беше предводител на рейнджърите, най-храбрият сред тях. Извънземните си умираха от страх.

— Бум! Бум! — започна да стреля малчуганът с лазерното оръжие и направи на пихтия главатаря на извънземните.

После ги изби всичките до крак.

— Тук рейнджър ХТ-3, обаждам се от база 009. Къде се намирате? Чувате ли ме? — Момченцето нагласи върху главата си въображаемите слушалки. — Задачата е изпълнена.

Погледна майка си, която лежеше с гръб към него. Одеве беше слязла в хола да му каже да легне и да поспи. Дейвид бе започнал да я убеждава как ли не, че не е уморен, че следобед спят само бебетата, че децата по телевизията никога не спят следобед. А камо ли пък рейнджърите. Но рейнджърите си нямаха и майки, които да ги гледат нацупено и с това да им намекват, че ако не слушат, зле им се пише.

Ето защо Дейвид последва майка си на горния етаж, като повтаряше „по дяволите“, „дрън-дрън“, „задник“, все грозни думички, които тя не чуваше.

Ето едно от хубавите страни на това майка ти да е глуха. Можеш да си говориш каквото ти скимне и тя няма да разбере. Или да се преструваш, че спиш, докато тя задреме, и после да изстрелваш ракети и да издаваш звуци, без тя да се събуди просто защото не ги чува.

Но Дейвид беше изтребил всички извънземни и сега скучаеше.

Преброи на глас до сто, както майка му го беше научила наскоро. После се опита да преброи от сто до едно, но стигна някъде до седемдесет и пет и му омръзна.

Започна да цъка с език, за да види колко силно може да го прави. Преди, цъкаше ли пред дядо си, той се ядосваше и му казваше да престане, било невъзпитано и дразнело. Виж, на Джак не му пречеше. Двамата с Дейвид дори си направиха състезание кой ще цъка с език по-силно. Джак цъкаше много силно. По-силно от всички останали.

При мисълта за Джак Дейвид отново се натъжи и дори му се приплака, но той си каза, че няма да плаче, защото не е някое ревливо бебе. Завъртя се на другата страна и се загледа в близкото пространство. Майка му беше казала, че Джак може и да не се върне, и Дейвид се страхуваше, че тя ще се окаже права: по телевизията, ако полицаите отведяха някого, той почти никога не се връщаше. Или го убиваха, или го пращаха в затвора, или нещо друго.

Дейвид направо не знаеше какво ще прави, ако Джак не се върнеше. Пак щеше да стане същото, както преди да дойде Джак, само дето нямаше да го има и дядо. Щяха да са само те двамата с майка му.

Майка му си беше добричка. Готвеше му вкуснотии. Играеше с него на разни игри и не се сърдеше, ако спечелеше той. Ако Дейвид се разболееше, тя го слагаше върху коленете си и го люлееше, макар и да твърдеше, че вече е станал голям почти колкото нея. Ако ли пък той се уплашеше, се гушваше до мама и отпускаше глава върху нея там, където тя беше най-дебела.

Но майка му си беше момиче. Вечно се притесняваше да не би Дейвид да се удави или да си извади окото, или да си счупи врата и не знам още какво. Ако тя беше наблизо, Дейвид не можеше да пишка навън. Тя се мръщеше и ако той пърди. Според момичетата най-ужасното нещо на този свят е да пърдиш. Най-малкото според мама.

Днес, когато Дейвид се разплака, че Джак си е отишъл, майка му каза, че щом тръгнел на училище, изобщо нямало да се сеща за него. Било много интересно всеки ден да ходиш на училище.

Тя се усмихна така, че се видяха всичките й зъби, и му каза:

Ще се научиш да четеш.

Дейвид й напомни, че вече знае да чете.

Ще се научиш да четеш по-добре. И ще се сприятелиш с много момченца и момиченца на твоя възраст.

Дейвид тайничко си мечтаеше да има приятел. Веднъж мама и дядо се скараха дали да ходел на забавачница. Дейвид не успя да разчете всички знаци, но повечето ги разбра. Надяваше се майка му да надделее и той да тръгне на забавачница, и да си играе с другите деца. Но дядо му отсече, че майка му щяла да го научи на всичко, което той трябвало да знае, и не му трябвало да ходи на никаква забавачница, понеже скоро щял да тръгне на училище.

Когато тръгнеше на детска градина, сигурно щяха да го включат в отбора по футбол. И той щеше да се представи добре. Тичаше много бързо. Вероятно щеше да ходи и на рождени дни, точно както децата по телевизията. Но не беше много сигурен какво се прави на рожден ден. Ами ако другите деца не го харесаха? И откажеха да го вземат в отбора по футбол? Можеха да решат, че е глупав и не знам си още какво.

Определено щеше да му е по-добре, ако Джак беше тук с тях. Дейвид можеше да обсъди с него всичко. Когато питаше нещо мама, тя говореше разни глупости, каквито говорят всички майки. Все повтаряше, че всички щели да го харесат и как той щял да стане любимецът на учителката. Откъде пък беше толкова сигурна?

Виж, Джак щеше да му влезе в положението. Но Джак го нямаше. Беше се качил на пикапа и беше заминал с един от полицаите. Ами ако не се върнеше никога повече?

Я чакай!

Джак не си беше взел багажа! Не можеше да замине завинаги, без да си вземе багажа! Щеше да се върне да си го прибере, нали така?

И тогава на Дейвид му хрумна най-блестящата идея.

Той погледна плахо към майка си. Още спеше. Хлапето се намести бавно и се приплъзна към края на леглото. Без да сваля очи от майка си, да не би тя да се събуди, изпружи крачета, докато пръстите му не опряха на пода. Една от дъските изскърца под тежестта му и той застина, но после се сети, че майка му няма как да го чуе. Можеше да усети само вибрацията, затова момченцето тръгна много предпазливо, на пръсти към вратата. Щом стигна при нея, погледна за последно леглото. Майка му не се беше помръднала. Дейвид затвори след себе си вратата.

Докато слизаше по стълбите, забеляза, че е тъмно. Майка му явно бе спала много дълго. И вече беше вечер. Дори нощ.

Изтръпнал, очакваше да чуе как тя слиза подире му. Ако я попиташе дали може да направи това, майка му сигурно нямаше да разреши. Точно сега беше моментът. Дейвид щеше да изтича дотам и да се върне, преди тя да е усетила, че го няма.

Щом се върнеше, щеше да се качи горе и да скрие нещата под леглото, после щеше да събуди майка си и да й каже, че е поспалана и е гладен. Тя така и нямаше да разбере, че е излизал от къщата, нещо, което му бе забранено да прави, ако първо не й се обади. Не му даваха никога, ама никога да излиза от двора без нея или дядо. „Дворът“, това беше моравата с бялата ограда около нея.

Ама че глупаво правило! Нали уж бе достатъчно голям, за да ходи на училище?

Дейвид отключи входната врата, излезе на верандата и затвори внимателно подире си. Поспря на верандата. Всичко изглеждаше едно такова странно. Някак зелено и особено. И небето си беше страшничко. Малчуганът видя нащърбените зъбци на светкавица, чу и тътена, който последва.

Дали да не изчака и да не отложи за друг път?

Но надали щеше отново да му се отвори случай като този.

Преди да се е разубедил, хукна надолу по стълбите и прекоси двора. Промуши се под оградата и свърна към конюшнята. Докато тичаше покрай ограденото пасище, забеляза, че конете се държат някак странно. Препускаха покрай оградата първо в едната посока, после и в другата, сякаш се опитваха да изскочат навън. Цвилеха и блъскаха с копита, тръскаха гриви и въртяха очи. Днес Дейвид за нищо на света не би ги яздил, дори и Джак да ги държи за юздите и да ги води.

Отново поспря и се запита дали все пак не спи. И не сънува. Но пак блесна светкавица и той разбра, че е буден.

Хукна презглава. Ако не побързаше, можеше да завали и да го намокри и тогава майка му щеше да разбере, че е излизал, без да е поискал разрешение.

 

 

Въпреки че се бе пристегнал с предпазния колан, Джак изхвърча нагоре, когато пикапът мина през една дупка, и си удари главата в тавана на купето.

— По дяволите! — изруга той, но не заради дупката или болката в главата, а защото, макар и да караше с близо сто километра в час, имаше чувството, че е заседнал в подвижни пясъци.

Беше пропаднал в дупката, понеже гледаше не пътя, а небето. Разпозна предупредителните признаци, защото ги беше виждал и преди. Веднъж в Алтъс, щата Оклахома, втори път в малко градче в Мисури, името, на което вече беше забравил. Когато небето беше такова и въздухът сякаш беше просмукан със зеленикава светлина, значи имаше условия за образуването на торнадо.

Джак погледна познатия пътен знак, покрай който профуча, и разбра, че е само на четири-пет километра от фермата.

— Хайде, хайде, по-бързо! — подкани той пикапа да покаже на какво е способен.

Добре, че на бензиностанцията беше проверил маслото.

По предното стъкло затрополиха огромни капки дъжд. В неестествено застиналия въздух се изви вихрушка. После втора, по-силна от първата. За по-малко от минута клоните на дърветата покрай магистралата сякаш полудяха. Западаха листа, които се оплетоха в чистачките. Заваля по-силно. Джак погледна разбуненото небе и изруга още веднъж.

От пороя, бликнал внезапно след няколкомесечната суша, пътят бе станал опасно хлъзгав. Пикапът поднесе, когато най-сетне Джак стигна портата и удари спирачки. Успя все пак да спре на около трийсетина метра от вратата, даде на задна, после превключи скоростта и профуча под металната арка.

Първата мисъл, хрумнала му, след като видя къщата, бе, че всички прозорци са тъмни. Защо ли лампите не светеха? Дали Ана и Дейвид бяха тук? Или Ана се е притеснила от задаващата се буря и е заминала за града, за да изчака да отмине най-страшното? Може би беше у Марджори Бейкър?

Джак не губи време да затваря портата. Още щом угаси двигателя, изскочи от пикапа и се завтече по предното стълбище към верандата. Не си направи труда да натиска звънеца. Отвори вратата и вятърът я подхвана, изтръгна я от ръката му и я запрати с все сила о вътрешната стена.

Трясъкът бе толкова силен, че да събуди и мъртвите, но въпреки това Джак извика колкото му глас държи:

— Ана! Дейвид!

Втурна се в хола. Беше празен, телевизорът не работеше. Джак хукна да обикаля една по една стаите и да вика Дейвид. В кухнята отвори вратата на мазето и надзърна, но не видя дори най-долните стъпала, толкова тъмно беше долу. А и ако се бяха скрили там, Дейвид щеше да се обади.

— По дяволите, къде сте?

Върна се във входното антре и се завтече нагоре по стълбите за втория етаж, като взимаше стъпалата по две-три наведнъж. В стаята на момчето нямаше никого. Джак хукна към стаята на Ана и нахълта като хала през вратата. Младата жена лежеше на кревата.

— Ана! — извика той, после прекоси с три скока стаята и разтърси младата жена.

Тя скочи като ужилена — явно беше ужасена, че я будят толкова рязко от дълбокия сън. Дишаше тежко и примигваше, стъписана, че вижда Джак в стаята си, надвесен над леглото й. Той си даде сметка, че сигурно прилича на обезумял, затова вдигна ръцете си с дланите нагоре.

— Къде е Дейвид?

Ана погледна намачканите завивки до себе си и се сепна.

— Задава се буря — обясни й Джак. — Трябва да намерим Дейвид! Побързай!

Ана може би не разбра припрените думи, изречени на един дъх, но все пак схвана, че няма за кога да се бави, стана от леглото и последва Джак към вратата. Провериха в стаята на Дейвид, надзърнаха на тавана, в гардероба в стаята на момчето, под леглото му. От него нямаше и следа.

— Къде може да е? — попита Джак и я стисна за раменете.

Тя поклати трескаво глава.

Като се блъскаха, двамата се втурнаха надолу по стълбата.

— Вече проверих и тук, но нека погледнем още веднъж — прикани Джак, като гледаше Ана право в лицето, така че тя да разбере всяка негова дума. — Аз ще претърся тази част на къщата. Ще се срещнем пак тук.

След по-малко от минута двамата отново бяха в антрето. Ана се хвана за главата. Беше на ръба на истерията. Джак изскочи на верандата, отиде в единия й край и погледна на северозапад.

И го видя.

Гневният пръст на разрушението, спуснал се от завесата на облаците.

— По дяволите!

Сграбчи Ана за ръката и скочи от верандата, като дръпна след себе си и младата жена. Тя успя да се приземи на крака. Джак се завтече към убежището, което Делри беше прокопал в случай на смерч — знаеше, че е в другия край на ограденото пасище. Старецът му го беше показал малко след като го бе взел на работа.

Джак видя, че конете са ужасени, и съжали, че не може да им помогне, но тук, на ограденото пасище, те бяха в по-голяма безопасност, отколкото в конюшнята, която можеше да се срути и да ги затисне. Но дори и навън конете да не бяха в безопасност, Джак трябваше да се погрижи най-вече за Ана и Дейвид.

Но Ана не искаше да му помогне. Щом наближиха убежището, тя застина като попарена — отказваше да се помръдне.

— Слизай долу! — изкрещя той, за да надвика воя на вятъра. — Аз ще намеря Дейвид.

Младата жена се отскубна от ръката му и хукна, но не към убежището, а в обратната посока.

— По дяволите! — изруга Джак и се завтече след нея.

Тя стигна при конюшнята броени секунди преди него и се замъчи да отвори тежката метач на врата. Вятърът рошеше косата й и издуваше роклята й. Дъждовните капки се забиваха като иглички в гърба й, но Ана не мислеше за нищо друго, освен как да намери сина си. Джак я изтика и вкопчи пръсти в ръчката на вратата.

— Дейвид! — извика, свил на фуния длани около устата си. — Дейвид!

Притича по пътеката в средата на конюшнята, като надзърташе във всеки бокс и в помещението за такъмите, стигна другия край на пътеката, а момчето го нямаше и нямаше. Джак отвори задната врата.

— Божичко!

Не го извика. Изрече го по-скоро като молитва.