Сандра Браун
Торнадо (10)

10

— Изглежда ми свестен — каза Делри по телефона. — Но в тези времена човек не може никога да е сигурен.

— Особено пък във вашето положение, господин Корбет. Имам предвид, че…

— Знам какво имате предвид — прекъснато грубо Делри.

Мъжът в другия край на телефонната линия явно усети, че е прекалил, защото побърза да добави:

— Не забравяйте, че го направих като лична услуга, фирмата не се занимава с такива разследвания.

— Ясно.

— Искам да ви предложа да ми позволите да ви пратя въоръжена охрана. Докато тази… докато нещата не се уталожат.

— Не, благодаря — отсече Делри. — Признателен съм ви за съдействието. Особено, при положение че не правите такива разследвания. Но нямам нужда от нищо друго. Дочуване.

Затръшна слушалката — беше почервенял от яд. Беше помолил собственика на една от местните охранителни фирми — син на негов отколешен приятел, с когото бяха играчи навремето домино и който вече бе починал — да провери що за птица е Джак Сойър.

И толкоз. Но момчето не се бе сдържало и по инерция бе свързало молбата му с Карл Хърболд.

Делри си пое няколко пъти дълбоко въздух, за да се поуспокои. Не си струваше да се пали заради думите на момчето. Наложи си да насочи своите мисли към добрата новина: при проверката се бе оказало, че Джак Сойър не е забъркан в нищо подозрително.

Охранителната фирма бе вкарала в компютъра името му и номера на социалната му осигуровка, на шофьорската книжка и на пикапа и в отговор не бе получила никакви сведения Джак Сойър да се е разорявал, да е взимал лоши кредити, да е плащал с чекове без покритие. Нямаше деца, за които да не е плащал издръжка. Нямаше полицейско досие, никога не го бяха задържали. Дори не бе глобяван от пътната полиция.

Докато осмисляше информацията, Делри прекоси всекидневната, застана на прозореца и погледна към двора. Сойър бе обещал на Дейвид да му върже люлка на големия орех. Предния ден беше отскочил до града и бе купил всичко необходимо. После вечерта след работа, в свободното си време дълго си бе играл да я реже, да пили и да лакира дъската за седалката на люлката. Бе намерил в бараката, където държаха инструментите, една верига и бе попитал Делри дали може да я използва.

Сега я нагласяше на клона на ореха така, че да е удобно на Дейвид. Докато го чакаше да направи люлката, малчуганът припкаше край него и бъбреше по-оживено от друг път.

Дума да няма, Делри изпита огромно облекчение, когато научи, че не е взел на работа някой престъпник или нехранимайко. Това, че в сведенията за Сойър нямаше нищо лошо, говореше добре за умението му да преценява хората.

Защо ли тогава се чувстваше малко потиснат? Нима тайничко се бе надявал новият герой на Дейвид да има в полицията досие, дълго цял километър, и да се окаже, че го издирват ФБР, данъчните и другите държавни служби? Нима си бе търсел някакъв основателен повод да го отпрати от къщата си?

От друга страна, щеше да съжалява горчиво, ако Сойър ги напуснеше. Само след три дни щеше да почувства липсата му. Беше, разбира се, твърде рано да си прави някакви изводи, но дотук не можеше да се оплаче от Сойър. Точно както и беше обещал, човекът работеше като вол, от тъмно до тъмно. А на Делри му бе къде-къде по-лесно да отхвърля всекидневната работа с помощник с яка гърбина и ръце. Вече не смяташе, че няма нужда от помощ. Със Сойър до себе си се бе убедил, че не е така.

Но му беше неприятно, че той е във фермата през цялото време. Не обичаше в къщата му да влизат чужди хора. Особено пък мъже. И най-вече мъже, за които Делри не знаеше нищичко.

Те с Ана и Дейвид бяха живели тук сами. Бяха хора на навика. Дните им почти не се различаваха един от друг.

Делри обичаше, когато сутрин става от сън, да знае какво му предстои през деня. Тримата следваха строго установен ред, животът им бе подреден до най-малките подробности и старецът го харесваше такъв. От това зависеше душевното му спокойствие.

А Джак Сойър щеше да наруши този установен ред. Всеки, който се появеше в къщата, щеше да го направи. Присъствието му тук безспорно щеше да окаже своето въздействие. И Делри се притесняваше какво точно ще е това въздействие.

Дейвид вече го боготвореше, сякаш той е някакъв герой. Но той си беше дете и лесно се прехласваше. Беше като живак, насочваше вниманието си ту към едно, ту към друго. Днес към динозаврите. Утре сигурно към ракетите, вулканите и джунглата. Делри не се тревожеше особено, задето внук му е харесал толкова Сойър.

Виж, Ана беше друго.

Старецът погледна през рамо към снаха си. Тя седеше на тапицираното кресло, бе подпъхнала нозе под себе си, бе сложила на масичката отстрани чаша студен чай и държеше върху скута си роман. Но не четеше. Гледаше през другия прозорец дървото, люлката, момчето, мъжа. Усетила погледа на свекър си, се извърна към него, сетне бързо сведе очи към книгата.

Сви го сърцето от тази гузна реакция — ето, оправдаваха се най-големите му страхове!

Делри усети, че му се дъвче тютюн, който да му възвърне спокойствието, и се насочи към входната врата. Още щом се показа на прага, Дейвид го извика да идел да го люлее на новата люлка.

— Джак каза да не съм се люлеел много силно, докато не съм се научел. Как мислиш, Джак, до утре ще се науча ли?

Делри тръгна към другия край на двора и пъхна в устата си щипка тютюн. После застана отстрани на люлката и я бутна.

— Мога и по-високо, дядо — възропта момченцето. — Не съм бебе.

Джак се облегна на ствола на ореха.

— Да знаеш, Делри, за нищо време ще ти извади душата.

Дейвид заръмжа, все едно лети самолет. Всеки път, щом люлката се доближеше до него, Делри побутваше лекичко седалката. Погледна към Сойър.

— Вчера оправи ли се в града?

— Следвах нюха си и не се изгубих.

Старецът кимна и пак засили няколко пъти люлката.

— Не си длъжен да стоиш тук и вечер. След работно време си в правото си да влизаш и да излизаш, когато искаш, само не забравяй да заключваш портата.

— Благодаря, но няма къде да ходя.

— В Блуър, в търговската палата имаме ново модерно кино, с което много се гордеем.

— Киното не ми е по джоба. Онова, което взимат за входен билет и пакетче пуканки, си е истински пладнешки обир.

— Доколкото знам, има и добри нощни заведения.

— Не съм нощна птица — засмя се тихичко Сойър.

— Е, сигурно има и други места, където да се срещаш с хора. Ние със снаха ми си падаме домашари, но ерген като теб сигурно ще се отегчи, ако стои все тук… без компания.

— А, сигурно — съгласи се Сойър и се почеса по тила, — но не ми остават сили, за да търся компания. В края на работния ден капвам от умора, чувствам се парцал.

— Навремето имаше кръжок, в който несемейните изучаваха Библията. Не знам дали се събират още, но ти би могъл да провериш.

— Е, не се чувствам чак такъв парцал.

Делри се засмя, ала някак с половин уста, и Сойър явно надуши, че старецът нещо увърта и не набира смелост да изплюе камъчето.

— Тази вечер нещо те мъчи, а, Делри? — рече той.

Още от първия ден се обръщаше към него на малко име. Не виждаше причина да иска изрично разрешение.

— Защо питаш? — отвърна с въпрос старецът.

— Така ми се стори.

На Делри не му убягна колко наблюдателен е Сойър. Всъщност в това нямаше нищо чудно. Вече три дни поред двамата работеха рамо до рамо. Ако се попотиш заедно с някого, волю-неволю го опознаваш. Както те с Дийн. Навремето Делри се чувстваше странно свързан с Дийн. Бяха необичайно близки за баща и син, отношение, изковано от съвместния им усърден труд във фермата. Въпреки че спортуваше и се занимаваше с куп други неща, Дийн работеше заедно с него след училище и през лятото, дори докато следваше в колежа, чак докато отиде в армията.

— Има едни хора, които искат да купят фермата — рече Делри ни в клин, ни в ръкав.

Усети как Сойър застава нащрек, макар че той не се помръдна.

— Не знаех, че си я обявил за продан.

— Не съм. Точно това е най-лошото. Но този тип не ме оставя на мира. Някой го е пратил. Обясних му, че и през ум не ми минава да се разделям с имота. Но той не иска и да чуе.

— По-високо, дядо!

— Нека аз — предложи Джак и след като отмести Делри, застана зад люлката. — Дръж се здраво, Дейвид!

— Добре, Джак. Но ти ме засили хубаво.

Той бутна люлката.

— Какви са тези хора, Делри?

Старецът изплю тютюна, от който слюнката му бе станала кафява.

— Строителни предприемачи. От Хюстън. Та снощи този тип — казва се Ломакс, — е пуснал в пощенската кутия лъскава папка, натъпкана с какви ли не чертежи и таблици.

— Е?

— Наумили са си да разделят имота на парцели от по половин декар, на които да построят вили за богаташите. А също игрище за голф, клуб, басейн, неща от този род.

— Виждал съм го — случва се навсякъде — вметна Джак. — Гледаш — празно пространство, а след седмица някой вдигнал на него я ресторант, я супермаркет. Някои смятат, че щом мястото е празно, на всяка цена трябва да го застроят.

— След няколко дни този Ломакс ще дойде да говорим.

— Какви са неговите доводи?

— Нямам представа. И ми е безразлично. Отговорът ми няма да се промени. Той е окончателен. С тази среща и аз, а и Ломакс само ще си пилеем времето, но той настоя и реших да не му отказвам.

— Не му дължиш нищо.

Делри го погледна под око. Лицето на Сойър беше в сянката и той не успя да види изражението му. Но затова пък тонът му бе пределно красноречив. Сойър не беше от хората, които се предават току-така. Може би човекът, когото старецът бе наел, не бе чак толкова благ и отстъпчив, колкото изглеждаше.

— Поне ще имам възможност да му кажа да си гледа работата — рече Делри.

— Каква работа, дядо?

Джак се усмихна съзаклятнически на Делри.

На него му се прииска да отвърне на усмивката, но си каза, че така ще опорочи отношенията между двамата. Все пак беше шеф на Сойър, а не негов приятел. Всъщност не му беше никакъв. Сега вече съжаляваше, че е споделил с него тревогите си за фермата. Така му отреждаше положение, каквото Сойър не беше извоюват.

— Ще се прибирам — рече Делри и изплю тютюна. — До утре сутрин, Сойър. Хайде, идвай, Дейвид.

— Ама аз, дядо, едвам съм започнал да се люлея — възропта хлапето. — Нека още мъничко! Моля ти се!

— Ще имам грижата да го доведа — предложи Джак.

Момчето наистина се забавляваше и беше щастливо на люлката, пък и Делри не виждаше причина да настоява то да се прибира.

— Добре. И бездруго Ана ще дойде след малко да го вземе.

Отново щастлив, Дейвид изчурулика:

— Лека нощ, дядо!

— Лека нощ, Дейвид.

Делри поспря на вратата и се обърна, за да погледа за последно люлката. Дейвид говореше нещо. Сойър го слушаше търпеливо. Явно се чувстваше добре в ролята на бавачка.

Миналото на Сойър се бе оказало чисто. Той се проявяваше като уравновесен и спокоен човек. Беше умен и начетен. Досега Делри не бе открил тема, по която той да не е подготвен. Можеше да говори за всичко. Но не и за себе си. Не бе казал и думица за своя живот. Предимно слушаше. Умееше да слуша, знаеше кога да вметне нещо и кога да си замълчи.

Имаше енциклопедични познания за домашните животни, разбираше от добитък. И да не знаеше нещо, не се свенеше да попита. Беше много работлив. Никога не клинчеше. Случваше се и сам да поеме инициативата. Грижеше се за инвентара. И да използваше някой инструмент, после непременно го прибираше. Наистина нямаше цена като помощник във фермата.

Защо ли такъв умен, сърдечен човек като него не се застояваше за дълго на едно и също място, защо обикаляше със стария пикап, хващаше се на каква да е работа, нямаше си никого — нито семейство, нито приятели?

Освен това се бе появил сякаш от вдън земя непосредствено след като Карл беше избягал от затвора.

Но ако имаше някаква връзка между Джак Сойър и Карл, тя щеше да излезе наяве при проверката на миналото му.

Делри не се осланяше на съвпаденията. Всъщност не вярваше в тях. По природа си беше мнителен и болезнено предпазлив. По-младият мъж му беше симпатичен, но той му нямаше вяра.

Делри обичаше всичко да е кристално ясно.

А Джак Сойър не му беше ясен.