Сандра Браун
Торнадо (5)

5

Стреснат, че чува името си, Делри Корбет се обърна и видя Джак, който вървеше към него. Колкото и да не му се искаше, се изправи. Бе висок към метър и осемдесет, беше някъде на шейсет и пет-шест години, бе понапълнял в кръста, с яки крака и намусено лице. Отдалеч си личеше колко неприятно му е, че някакъв непознат е влязъл в неговото пасище. Джак се опита да не обръща внимание на киселото му изражение и да не се обезсърчава.

— Приятно ми е, господин Корбет — рече той и протегна ръка. — Джак Сойър.

Корбет свали преднамерено бавно ръкавицата от дясната си ръка и от немай-къде се здрависа с Джак. Погледна го недружелюбно изпод козирката на шапката. Джак кимна към оградата.

— Казаха ми, че някои стълбове са паднали.

— Кой ви каза?

— Вашият внук — отвърна другият мъж и посочи китката на Корбет, където имаше дълга дълбока драскотина. — Сигурно сте се одраскали о бодливата тел.

Корбет погледна без особен интерес кървящата драскотина.

— Дреболия. Къде сте видели внук ми?

— Ей там, пред къщата.

— Да не сте се опитвали да ги заговорите? — попита ядосано старецът. — По дяволите! Вече казах на всички, че не зная нищо. Оставете ни на мира.

— Моля? Слушайте, господин Корбет, струва ми се, че ме бъркате с някого.

Това си бе опашата лъжа. Джак знаеше, че Делри Корбет е сред първите, които ще бъдат потърсени след бягството на Карл Хърболд от затвора. По всичко личеше, че вече бяха идвали при Корбет от полицията и местните власти. И на него му беше неприятно, че го безпокоят отново. Или се притесняваше от последствията.

— Каквото и да си мислите, се заблуждавате — увери го Джак. — Говорих със снаха ви и внук ви само защото колата нещо се бе повредила.

Корбет погледна угрижено къщата.

— Нищо сериозно — успокои го другият мъж. — Във филтъра беше влязло камъче. Сега вече всичко е наред, снаха ви потегли.

Корбет отново извърна очи към него.

— Значи не ви е пратил никой?

— Не, не ме е пратил никой.

— Извинявайте.

— Няма нищо.

Все така притеснен, Корбет извади от задния джоб на дънките носна кърпа, вдигна шапката и дълго попива потта, избила по лицето му. Косата му беше почти черна, само тук-там се виждаха бели косми.

— Ана даде ли ви нещо?

„Ана. Значи се казва Ана.“ Джак се опита да осмисли тази информация и не чу какво точно му казва другият мъж.

— Моля?

— Защо сте дошли, за да ви дам пари ли? Задето сте отделили от времето си и сте поправили колата — добави той, видял, че Джак пак не го разбира.

— Не, господине — тросна се в отговор Джак. — Беше ми драго да й помогна. Дошъл съм да говоря с вас.

Корбет отново застана нащрек.

— Да не продавате нещо?

— Би могло да се каже и така.

— Тогава само си губите времето. Нямам нужда от нищо.

— А от мен?

— Моля?

— Търся работа. А на вас ви трябва помощник. Продавам труда си.

Корбет го изгледа така, сякаш чакаше тепърва да чуе най-важното. Накрая попита:

— Това сериозно ли е?

— Да, като смъртта и данъците. Бих могъл да започна още сега и да ви помогна да постегнете оградата.

Фермерът отстъпи вдясно и застана между Джак и кълбото бодлива тел, сякаш искаше да го скрие от мъжа или да го отпрати, та той да не му се бърка в работата — Джак така и не разбра точно защо старецът го е направил. Но беше наясно с едно: Корбет не бе приел предложението му за чиста монета.

— Нямам нужда от помощ, господин Сойър — отвърна той с ледена любезност. — Но все пак благодаря.

Пъхна кърпата в джоба си, отново нахлупи шапката и пак се зае с работата.

— Не ме изслушахте.

— Аз нямам помощници.

— Личи си — каза Джак и точно както се бе надявал, при тези думи Корбет се извърна отново към него. — Не че искам да ви обидя, но фермата е доста занемарена. Мен ако питате, трябва да смените цялата ограда, вместо да я кърпите. А това значи, че трябва да се копаят дупки, да се набиват подпори…

— Знам какво значи… — сопна се Корбет.

— Тогава сте наясно, че това не е по силите на сам човек, особено пък ако трябва да се върши и всекидневната работа. Вратата на конюшнята виси на пантите. Хранилката в оградената мера за конете ще се разпадне всеки момент, два коня плачат за подковаване. И това е само начало. Със стопанство като вашето трудно ще се справят и двама души.

— Ние със сина ми се справяхме.

— Да, но него вече го няма, нали? — Корбет го изгледа кръвнишки. Но Джак дори не трепна и добави: — Момчето ми каза, че баща му е починал.

— Да, така е — потвърди през стиснати устни старецът и се свъси като буреносен облак. — А сега извинявайте, господин Сойър, но трябва да си продължа работата. Не търся работници. Няма да наема никого — нито вас, нито друг.

Джак погледна вироглаво земята и издълба с тока на ботуша малка дупка в пръстта. Докато беше идвал насам, не бе имал представа какво точно ще каже на Корбет. Хрумна му да иска работа едва ли не в мига, когато изрече предложението. Сега вече му се струваше, че е постъпил логично. Похвали се, че е проявил наблюдателност и е запомнил, макар и подсъзнателно, какво точно в стопанството трябва да се поправи. Виж, ако фермата беше в цветущо състояние, наистина щеше да му е много трудно да убеди Корбет да го наеме.

— Все пак ми се иска да ви помогна с оградата — настоя той. — Това не ви обвързва по никакъв начин.

Корбет го погледна раздразнено — личеше си, че още малко, и ще го изгони от пасището.

— Работяга съм — допълни Джак.

Накрая Корбет сви примирено рамене.

— Добре, щом толкова настоявате. Имате ли ръкавици?

Джак извади от джоба отстрани на панталона чифт кожени работни ръкавици.

— Какво да направя, да държа колеца или да размотая бодливата тел?

Гордостта не позволяваше на Корбет да се заеме с по-леката работа.

— Оставете на мен телта.

Работеха, без да продумват. Джак държеше стълба, а по-възрастният мъж опъваше бодливата тел и я прикрепваше с пирони. Прехвърлиха се на следващия стълб. Сетне на другия.

— Колко декара е имотът?

— Двеста и шейсет.

Джак подсвирна.

— Откога ги имате?

— Откакто съм се родил. Наследил съм ги от баща си.

— Колко глави добитък гледате?

— Няколкостотин.

— Къде е стадото?

— На друго пасище. Оттатък реката.

— Каква порода са кравите? Херефордска ли?

— Да, има и ангъска. Чудесни добичета. Лошото е, че… — поде Корбет, но не се доизказа, задъхан от усилията, които трябваше да хвърли, за да опъне бодливата тел.

— Дайте на мен.

— И сам ще се справя.

Джак забеляза, че лицето на по-възрастния мъж е станало мораво от усилието, но си замълча.

— Та какво е лошото? — подхвана той отново предишния разговор.

— Напоследък се навъдиха прекалено много вегетарианци — отвърна Корбет и закова и последния гвоздей.

— Да, това си е бич за всеки скотовъдец.

Джак пусна колеца от кедрово дърво, свали шапката и започна да си вее пред лицето с нея. Корбет се пресегна да свали термоса, който бе окачил на един чеп на близката топола. Преди да отпие, го подаде на Джак.

— Първо вие — рече му той.

Корбет отпи направо от гърлото и пак подаде термоса на другия мъж.

— Къде сте работили? — попита домакинът и пак попи с носната кърпа потта по лицето си.

Джак запуши термоса и го върна на клона на тополата.

— Къде ли не.

— А във ферма?

— Работил съм като всякакъв.

— Значи имате много препоръки.

— Не, господине. Нито една.

Корбет се подсмихна, ако това изобщо можеше да се нарече усмивка.

— Не може да ви се отрече, господин Сойър, доста нагъл сте.

— Наричайте ме Джак. Защо мислите така?

— Ами защото искате работа, а не носите препоръки.

— Сигурно просто трябва да ми повярвате.

— А, не е толкова сигурно — отсече Корбет и се наведе да събере инструментите. Подреди ги старателно в металната кутия, изправи се, свали и термоса и погледна Джак право в лицето. — Признателен съм ви, че сте помогнали на Ана с колата, след като й е създавала неприятности. Но няма да ви взема на работа.

Сетне тръгна през пасището, а Джак го последва.

— Имате ли нещо против да ви попитам защо?

— Не, нямам нищо против да питате. Нямам нищо против и да ви кажа. За пръв път ви виждам очите. Бихте могли да ме оберете.

— Ще е глупаво. Ако смятах да го правя, нямаше да ви се представям.

— Трябва да мисля за Дейвид и Ана, нося отговорност за тях.

— Това, че ще ме вземете на работа, няма да изложи на никаква опасност и вас, и тях.

— Откъде да съм сигурен?

Джак хвана другия мъж за ръката, за да го спре. Корбет погледна дланта му и той веднага го пусна.

— Добре де, не ме познавате. За вас съм непознат, паднал сякаш от небето. Вчера напуснах работата си в Корпъс Кристи. Ако държите на препоръките, можете да се обадите на шефа ми там.

— А защо напуснахте?

— Там ми омръзна. Така живея.

— Както гледам, човек трудно може да разчита на вас, а, господин Сойър?

Корбет отново тръгна през пасището. Джак и този път не се поколеба и го последва.

— Докато съм при вас, всеки божи ден ще работя от тъмно до тъмно. Мога да върша всякаква работа — не се гнуся от нищо, което не е незаконно. Бил съм готвач в заведение за бързо хранене и екскурзовод на летовници, решили да половят риба. Гледал съм коне, доил съм кози, мил съм чинии, чистил съм клозети, веднъж, когато наистина нямах какво да ям, за кратко съм бил дори сводник на евтина проститутка.

Корбет спря и се извърна към него.

— Така си е, господин Корбет, вършил съм доста неща, от които се срамувам. Но я ми покажете човек, който не го е правил? Може да съм всякакъв, но не и крадец, Бог ми е свидетел. Няма да ви ограбя. За нищо на света не бих причинил зло на вас, на снаха ви и на момчето. Всъщност дори трябва да сте доволен, че във фермата има още един мъж, който да я държи под око.

Това беше козът, който Джак бе очаквал да изиграе, и надеждите му се оправдаха. Бе привлякъл вниманието на по-възрастния мъж, а сега усещаше как той омеква. Затова беше изненадан и много разочарован, когато Корбет и този път поклати глава.

— Съжалявам, господин Сойър, но няма да ви взема на работа.

— Какво да направя, за да размислите?

— Нищо. Не ми е по джоба да ви наема.

Джак грейна в усмивка.

— А, сигурно. Аз струвам доста скъпо. Но бихме могли да се споразумеем. Търся си жилище.

Корбет издаде звук, който би могъл да мине и за смях.

— Вие за луд ли ме мислите?

— Не ви предлагам да ме подслоните в къщата. Но какво ще кажеше за стария фургон откъм северната страна на конюшнята? Защо да не се настаня в него?

Корбет погледна по посока на фургона.

— Стои празен от години. Живяхме в него с жената, докато строяхме къщата. Съборихме старата къща и искахме да вдигнем новата на същото място. Беше преди близо четирийсет години. Мислех да дам фургона за вторични суровини, но все отлагах. Сигурно вече се разпада.

— Има ли вода и ток?

— Да. Печката е газова.

— Ще го постегна. Повече не ми трябва.

Корбет отново го измери с поглед. Джак дори не трепна. По казината в Рино се беше научил да запазва самообладание.

— Е, какво ще кажете, господин Корбет?