Сандра Браун
Торнадо (11)

11

— Това е „д“. Просто го изпиши с въздуха с кутрето.

Джак спази всички указания на Дейвид, но момченцето поклати глава.

— Първо напиши ченгелчето, ето така. Видя ли? После…

— Да, разбрах — каза Джак и опита отново.

— Браво, Джак. Справи се. Добър си в езика на знаците.

— Защото ти си добър учител. Ами „ж“-то?

Хлапето пъхна език в бузата си и изписа с пълничко пръстче знака за буквата. Джак повтори движението.

— Така ли?

— Да. Браво! После коя буква е?

— „А“.

— „А“-то е лесно. Прилича на печатното. Аз мога да пиша и на клавиатура. Мама ме научи, когато бях само на три години.

— Браво на теб. Значи получихме „Джа“ — каза Джак и изричайки буквите, ги изписа една по една с дясната си ръка. — А сега идва „к“-то.

— То си е трудничко. Виж, ето така.

— Така ли?

— Не, трябва да… Чакай! Мама ще ти покаже. Здрасти, мамо! Тъкмо показвах на Джак как да си пише името на езика на знаците.

Джак, който беше приклекнал пред люлката, се изправи, обърна се и се усмихна смутено.

— Здравей.

Ана Корбет го изгледа толкова хладно и високомерно, че той се запита какво ли пак е направил, та я е ядосал. Мислеше си, че Ана му е простила, задето първия път, без да иска, я е пренебрегнал. Така де, в края на краищата й беше поправил колата и й бе спестил парите за ремонта. А тя му бе благодарила със знаци.

Или може би Джак не я бе разбрал. Дали тя не му беше показала нещо друго. Например „Върви по дяволите!“.

Откакто се беше нанесъл във фургона, я бе виждал само отдалеч, и то мимоходом — веднъж Ана беше поливала цветята на стъпалата пред входната врата, друг път бе прекосила заедно с Дейвид двора, за да вземе пощата, а днес, докато Джак подковаваше един от конете, беше вдигнал очи и я бе видял да стои на задната врата. Ала само след миг Ана се скри и той дори не бе сигурен, че го е забелязала.

Безспорно не се държеше особено гостоприемно. Джак имаше чувството, че младата жена го избягва. Но бе възможно да влага в хладното й поведение по-голямо смисъл, отколкото то имаше.

Ана направи някакъв знак на Дейвид, но той на мига възропта:

— Ама тук няма комари, мамо. Не са ме ухапали. Нито веднъж.

Тя му каза със знаци още нещо. Този път момченцето реши, че е по-благоразумно да я послуша. Плъзна се от седалката на люлката и рече на Джак:

— Трябва да се къпя.

— Да, ние, мъжете, трябва да слушаме. Колкото по-бързо се окъпеш, толкова по-бързо ще си легнеш и ще станеш, за да се люлееш отново.

— Утре ще ме засилиш ли по-нависоко?

— Ще видим — отвърна Джак и му махна.

Майка му го хвана за раменете, обърна го, тупна го лекичко, на шега по дупето и го отпрати в къщата. После за изненада на Джак махна и на него в същата посока.

Той посочи гърдите си.

— Аз? Да дойда в къщата ли?

Младата жена кимна рязко и без да чака да види дали ще я последва, тръгна подир сина си. На Джак му стана любопитно и той също се запъти към къщата.

— Слушам, госпожо — каза на висок глас.

Вече в антрето Ана посочи на Дейвид горния етаж.

— А вие с Джак какво ще правите? Не може ли и аз да остана тук долу с вас?

Майка му вдигна показалец и изрече с устни „едно“. След няколко секунди вдигна втори пръст. „Две.“

— Почне ли да брои, зле ми се пише — поясни малчуганът.

— Тогава слушай.

Детето се обърна и тръгна без желание нагоре по стълбите, като се провикна:

— Лека нощ, Джак!

— Лека нощ.

Ана му показа с ръка да я последва по коридора. Вратите на стаите от двете страни бяха отворени, но докато вървяха към другия край на къщата, Джак не успя да спре и да надзърне вътре. Младата жена го заведе в тясна стая със скосен таван под стълбището.

На едната стена имаше прозорец с щори. Другите две бяха покрити с лавици. При четвъртата бе сложено бюро с две клавиатури — едната бе за специалния телефон, пригоден така, че да може да го използва и Ана. Щатът бе прокарал телефонна мрежа, по която глухите можеха да разговарят, като набират на клавиатурата информацията, пращат я на телефонистка, а тя на свой ред я предава на чуващия в другия край на линията. За съобщенията, предназначени за глухите, системата работеше в обратен ред.

Втората клавиатура бе за компютъра. Бе включен скрийнсейвърът и по екрана, върху обсипаното със звезди небе, профучаваха планети и метеори.

Младата жена го покани да седне на широкия, облечен с кожа фотьойл. Той се разположи и я погледна изчаквателно.

— И сега какво? — Младата жена вдигна ръка като регулировчик. — Да спра? Да чакам? Да не мърдам?

Тя кимна.

— Добре, ще чакам — повтори той думата, след като Ана кимна отново, а после се обърна и го остави сам.

Джак се заслуша в стъпките й нагоре по стълбището и отсъди, че тя се качва да провери докъде е стигнал Дейвид с къпането. Делри сигурно вече си беше легнал.

Стана от фотьойла и поддал се на любопитството, тръгна да се разхожда из стаята. Ако Ана не искаше той да разглежда, нямаше да го кани тук.

Мебелите не бяха нови, но всичко блестеше от чистота. Листата на бръшляна лъщяха. Всичко си беше на мястото. Макар и с оскъдно обзавеждане, стаята беше уютна. Ана Корбет си беше къщовница.

От книгите по полиците се виждаше, че литературните й вкусове са доста еклектични. Имаше множество биографии и томове с публицистика, посветена на какви ли не теми, както и класически произведения с кожена подвързия и евтини издания на последните бестселъри.

На една от долните лавици Джак намери дебел речник на знаковия език. Стана му интересно, той го взе и прегледа уводните страници. Захласнат, научи, че имало разлика между американския и английския знаков език. Винаги бе смятал, че знаковите езици са еднакви навсякъде по света. Явно не беше така.

Нито в писмена, нито в устна форма американският знаков език не беше еднакъв с английския. Един знак можеше да означава няколко английски синонима. Някои от знаците в знаковия английски бяха взети от знаковия американски, така че и глухите в двете страни да могат да общуват помежду си. Но като цяло двата езика бяха съвсем различни и преподавателите спореха разпалено кой има повече предимства.

Джак се обърка от онова, което бе прочел. Но се усмихна, когато видя диаграма на знаковата азбука и се убеди, че Дейвид му е показал правилно как да изписва буквите на името си.

Имаше и доста страници със скици, на които бяха изобразени най-употребяваните изрази. Той опита да изобрази няколко и отново се усмихна, установил, че Ана е изписала със знаци „Благодаря“, а не някоя ругатня.

Мъчеше се да направи някои от основните знаци, когато младата жена се върна в стаята. Дойде право при него, взе книгата от ръцете му, затвори я рязко и пак я сложи върху лавицата.

По-скоро озадачен, отколкото обиден от грубостта й, Джак загледа как Ана сяда на стола пред компютъра и мърда мишката, докато екранът стана тъмен. После започна да пише на клавиатурата нещо, което очевидно бе предназначено за него. Той придърпа един дървен стол и го сложи с облегалката към писалището, така, че екранът да е пред него, а Ана да вижда лицето му и да чете по устните. После седна. Младата жена беше написана върху екрана:

Защо караш Дейвид да ти показва знаците?

Джак сви рамене.

— Исках да ги науча.

Тя написа, мърдайки пръсти толкова бързо, че той едвам ги следеше:

Защо?

Отговорът му се струваше очевиден. Джак отново вдигна рамене.

— Защо изобщо го правиш на въпрос?

Не ти трябва да знаеш знаците. Ако имаш да ми казваш нещо, можеш да го направиш чрез Дейвид или Делри.

Той премести очи от екрана към младата жена.

А, ясно. Намекваш, че нямаме какво толкова да си казваме.

Ана кимна едва забележимо.

— Защо така? Кога реши, че не ме бива за събеседник?

Видя, че Ана не е разбрала последната дума, и уточни:

— Кога реши, че не ме бива за разговори?

Тъничките й пръсти се плъзнаха със светкавична бързина по клавиатурата.

Не ми говори така, сякаш съм малоумна. Аз съм глуха, а не…

Джак се пресегна и спря ръцете й. После направи знака, за който бе видял, че Дейвид я пита. „Глупачка.“

— Помня го.

Зад невероятните й сини очи забушуваха шеметни чувства. Джак бе запознат с психологията дотолкова, та да знае, че Ана Корбет предпочита да напада първа, докато не са нападнали нея. Този защитен механизъм си бе напълно разбираем. Джак знаеше що за стока са хората и не се и съмняваше, че още в училище съучениците са се подигравани на Ана. Дори възрастните, колкото и възпитани да бяха, понякога се държаха нетактично, без да се замислят. Младата жена си бе създала свой начин да се брани. Бореше се срещу невежеството и жестокостта, като нанасяше първия удар.

— Никой не би и помислил, че си глупава — увери я той. — Ти си…

Джак се пресегна над облегалката на стола и набра бавно, с два пръста на клавиатурата думата „снобка“. Ана отмести ръката му и понечи да изключи компютъра.

— А, без тия — рече мъжът и пак спря ръцете й. — Така и баба знае. Сега ще ме изслушаш… Искам да кажа, че трябва да чуеш какво… Знаеш какво имам предвид.

Той замълча, за да си поеме дъх и да подреди мислите си. Ана го гледаше с неприкрита враждебност, но според него глухотата не й даваше право да се държи грубо. И таз добра, да му се нахвърля така само защото не чува!

— Още от мига, в който се запознахме, съм мил с теб. А ти се държиш отвратително. Защо? Защото аз чувам, а ти не?

Тя поклати ядно глава.

— Тогава защо?

Младата жена написа на компютъра:

Защото ме е страх от теб.

Джак бе стъписан от думите, изникнали върху екрана. Тя не би могла да каже нещо, което да го изненада или нарани повече.

— Страх те е от мен ли?

Ана вдигна поглед от устните към очите му, сетне отново се извърна към екрана на монитора.

Страх ме е, че когато си тръгнеш, Дейвид ще страда. Делри също.

Джак се усмихна криво.

— Току-що съм дошъл. И през ум не ми е минавало да си тръгвам.

Но все някога ще си тръгнеш, нали? — набра младата жена и подчерта думите „все някога“.

— Да. Ще си тръгна.

Ана написа късичкото:

Когато си тръгнеш, те ще тъгуват.

— Защо реши, че ще тъгуват? — попита Джак.

Пръстите й увиснаха над клавишите, след това тя набра:

Ти запълваш…

Но последната дума й убягваше. Накрая младата жена отвори опърпания от честото разлистване тълковен речник до клавиатурата, написа думата „празнота“ и вдигна изчаквателно очи към него.

— Става — рече Джак. — Думата, де. Но не съм сигурен, че искаш да ми кажеш точно това.

Ана кимна, изрече само с устни: „Да, точно това“, и продължи да пише:

Делри е бил нещастен, преди да срещне Мери, майката на мъжа ми. Мери му е втора жена. Когато се е оженил за първата, тя вече е имала двама синове. Изпуснати момчета. Създавали са му големи неприятности. Почернили са му живота. Когато жена му починала, той…

Ана отново спря да пише и затърси думата. Погледна Джак и махна властно с ръка.

— Отблъснал ги е? Не е искал да има нищо общо с момчетата? Отказал се е от тях?

Тя кимна и продължи:

Това беше отдавна. Делри се прави, че изобщо не се е случвало. С Мери той е започнал нов живот. Обичал я е много. Но тя се е споминала. После и Дийн. Когато умря и Дийн, той се затвори в себе си.

— А как умря мъжът ти?

Джак прочете думите, изникващи върху екрана. Дийн Корбет бил войник. Отишъл в армията, за да довърши образованието си, без изобщо да подозира, че точно тогава Съединените щати ще обявят война. По време на „Пустинна буря“ го пратили от форт Худ, щата Тексас, в Ирак. След победата частта му останала, за да помогне в разчистването на Кувейт. Дийн се върнал без рани, но въпреки това инвалид.

Заради пожарите на петролните кладенци беше получил инфекция на белите дробове — написа младата жена. — Поболя се и умря.

Тя спря да пише и Джак я погледна.

— Колко жалко!

Ана го гледа известно време, сетне премести очи надолу към пръстите си, които още бяха върху клавиатурата. Старинният часовник отмери часа. Джак трепна, младата жена — не. Справяше се с недъга си толкова леко, та човек забравяше, че тя живее в свят на мълчанието. Той привлече вниманието й и попита:

— А Дейвид още не е бил роден, нали?

Ана се усмихна тъжно и написа:

Роди се три месеца след смъртта на Дийн.

Джак прокара кокалчетата на пръстите си по устните. Явно имаше и по-тежки неща от това да живееш като него цял живот сам. Например да загубиш бащата на своето дете още преди то да се е родило. Идеше му да попита дали тя е щяла да размисли и да не роди Дейвид, ако е знаела, че ще овдовее толкова рано. Но се отказа. Знаеше отговора. Ана щеше да роди детето, каквото и да й струваше това.

Тя отново започна да пише върху екрана.

Делри е започнал живота си на чисто. Не искам да страда още веднъж.

— Ти, Ана, ми отдаваш по-голямо значение, отколкото заслужавам. Няма да причиня болка на никого.

Но още преди да се е доизказал, тя поклати глава.

Ти няма да имаш никаква вина. Дейвид има нужда от баща. Делри не може да прежали сина си.

Погледна го и сви рамене — изводът беше очевиден. Джак се въздържа да напомни, че след смъртта на Дийн и Ана е изгубила съпруга си. Дали имаше мъж, който да запълва тази празнота в живота й?

Вместо това попита:

— Дейвид на Дийн ли прилича?

Тя протегна ръка с дланта надолу и замаха напред-назад. Изправи се, взе от лавиците фотоалбум с кожени корици и го донесе при бюрото.

Първата снимка беше от сватбата на Ана и Дийн. Младата жена бе облечена в традиционната булчинска рокля, беше и с було — направо грееше. Дийн беше як и набит, с честно като на баща си лице, което обаче бе много по-весело, както се виждаше и от живите му очи. Беше се усмихнал до уши. Сигурно защото е бил лудо влюбен в младоженката.

— Наистина сте прелестна двойка — отбеляза Джак и продължи да разлиства албума. — Личи, че сте били щастливи.

Тя кимна енергично.

Други снимки бяха правени на плажа.

— Меденият месец ли? — поинтересува се Джак.

Ана и този път кимна. Двамата с Дийн се бяха снимали как отпиват от чаши с хартиени чадърчета отгоре. Дийн, издул перки като културист. Ана по бански, застанала в предизвикателна поза, досущ разголените хубавелки по списанията.

Джак се взря в нейната снимка, понавел глава, сякаш искаше да я оцени безпристрастно. После погледна и Ана, ухили се и вдигна вежди. Тя поруменя и сведе очи. Джак прихна.

Отгърна следващата страница на албума и се стъписа от очевидната разлика между тези и предишните снимки. Тук фотографиите не приличаха на снимките от сватбата, където двамата бяха позирали пред фотоапарата, не бяха и искрените моментални снимки от сватбеното пътешествие. Бяха черно-бели, средни по размер.

На първата беше Дийн Корбет. Седеше почти като силует на отворения прозорец и гледаше навън. Настроението, запечатано върху фотографията, бе съвсем друго: нямаше ги усмивката и жизнеността от сватбените снимки. На тази снимка той изглеждаше състарен, умислен и много тъжен.

Ана написа върху екрана на компютъра:

Беше болен. Тъкмо тръгвахме за болницата. — После добави: — За последен път.

Онова, което портретът изразяваше съвсем недвусмислено, бе, че Дийн Корбет знае: отива си от този свят, оставяйки хубавата си жена и своето още неродено дете.

„Клетият!“, помисли Джак. Представяше си колко е тежко да умреш млад, без да си изживял толкова много неща. Не знаеше дали е проклятие или благословия да притежаваш нещо, което обичаш, и после да го загубиш. Или може би беше за предпочитане изобщо да не го притежаваш. Шекспир бе изразил мнението си, но Джак май не бе съгласен с него. Ако Барда е могъл да види тази снимка на Дийн Корбет, сигурно е щял да напише друг куплет.

Ана очакваше реакцията му на снимката.

— Тъжна работа — отбеляза той. — Но фотографията е невероятна. Веднага се вижда какво му е било на Дийн.

Обърна страницата. Втората снимка му подейства дори още повече, отколкото фотографията на Дийн. Джак бе толкова смаян, че си пое дълбоко въздух.

Филмът беше преекспониран, така че светлина и мрак бяха в пълен контраст, но именно заради това снимката бе толкова прелестна. Заради това и заради темата.

За фон служеше бялото небе. Всичко на преден план беше мастиленочерно. На хоризонта, където небе и земя се сливаха, се виждаше телена ограда като онази, която първия ден Джак бе помагал на Делри да опъне. Грубите стълбове от кедрово дърво не бяха равни, някои дори бяха килнати лекичко. На едно място бодливата тел се беше скъсала и се бе навила зловещо. Но тези несъвършенства не накърняваха прелестта на снимката. Те сякаш превръщаха телената ограда в живо същество и разказваха нейната история, обясняваха, че години наред тя е служила вярно.

Но оградата бе само една подробност от фона. Във фокуса на снимката беше жената, облегнала се на един от стълбовете и подпъхнала длани зад кръста си. Лицето й беше извърнато, виждаше се само шията й в ярката светлина, хвърлила тъмни сенки между тъничките сухожилия и трапчинката между двете ключици.

Вятърът вееше косата й и тя бе паднала върху лицето. Същият силен вятър — явно е бил силен, щом е свършил такава добра работа — бе залепил роклята отпред към тялото, очертавайки формите му тъй съвършено, че жената сякаш беше без дрехи.

Малките й гърди на фона на едноцветното небе бяха стегнати и предизвикателни. Трапчинката на пъпа й изглеждаше съвсем непорочна, за разлика от клина горе между бедрата й, който се тъмнееше доста предизвикателно. Платът сякаш се бе превърнал в течност, излята върху жената.

Снимката бе невероятно прелъстителна. Джак изруга през шепот и преглътна.

Ана грабна албума от ръцете му и стана да го върне на място.

— Ей, чакай! Кой беше това? Ти ли? — възкликна Джак, но осъзнал, че говори на гърба й, я изчака да се върне.

Повтори въпросите, но тя не му обърна внимание и изключи компютъра.

Ала Джак не се предаде така лесно — докосна я по ръката, за да привлече вниманието й:

— Ти ли си на снимката?

Ана посочи часовника върху китката си, долепи длани, после ги наведе и положи върху тях главата си.

— Време за лягане — каза той натъжен. — Удобен случай да се измъкнеш. И да не отговориш на въпроса ми за жената на снимката. Нощес сто на сто ще сънувам еротични сънища.

Ана, разбира се, не чу тази тирада — всъщност той и не бе искал да я чуе. Излязоха заедно от кабинета, младата жена го придружи до входната врата и отстъпи встрани, та да заключи, след като Джак излезе.

Той прекрачи прага, но преди тя да е затворила вратата, рече:

— Почти забравих причината за тази среща. Не искаш Дейвид да ме учи на знаковия език, така ли?

Ана кимна.

— Защото това е твоят таен език. Ако хората не разбират какво казваш, ти владееш положението. Чувстваш превъзходство. И показваш на всички, че си глуха. Така се открояваш сред нас, другите, които чуваме.

Младата жена поклати ядосано глава и започна да го опровергава със знаци, сред които вероятно имаше и много за най-различни епитети.

— Добре де, помислих си това — каза той глупашки. — Така да бъде, няма да моля Дейвид да ме учи на знаковия език. Само това оставаше — да си изпати заради мен.

Ама кимна, решила, че е надделяла в спора.

Но тъкмо тя да затвори вратата, Джак почука лекичко с тока на обувката по верандата и каза, изписвайки безупречно знаците:

Лека нощ, Ана.