Сандра Браун
Обичай ме (4)

Лори Тайлър бе най-щастлива, когато цялото й семейство бе събрано в къщата й, а тя забързана се суетеше из кухнята. Беше се омъжила за Бъд Тайлър на осемнадесет години и от тогава, та до ден днешен, винаги си е била домакиня. Не изпитваше угризения, че никога не бе ходила на работа, нито пък й минаваше през ума, че би могла да съжалява, че животът й е протекъл у дома. Изборът, който бе направила толкова млада, й бе донесъл само радост и блажено щастие.

Дейно участваше в светския и църковния живот, беше роден лидер и в същото време можеше да се заеме с най-черната и неблагодарна работа. Не се оплакваше и чудесно се справяше с всичко.

Но когато бе в кухнята си, а шумните и непокорни членове на семейството й седяха удобно разположени около голямата маса, тя беше в стихията си. А тази вечер бе особено щастлива, защото бе дарена с още едно внуче… и Сейдж си беше у дома.

Сейдж бе зачената много след като двамата с Бъд бяха решили, че семейството им вече е достатъчно голямо. Малкото момиченце дойде на белия свят като допълнителна награда, като невероятен скъпоценен подарък. Изящната хубост на русокосото ангелче бе придала изисканост на семейството им, дръзкият й характер бе дооформил изградената за тях представа.

Лори не хранеше никакви илюзии по отношение на дъщеря си, така както не хранеше такива и по отношение на синовете си. Сейдж имаше много положителни качества, но и доста недостатъци. Беше твърдоглава и своеволна и също като Чейс се товареше с хорските проблеми и се винеше за всички несполуки и неудачи. Беше наследила и прословутия темперамент на Тайлърови и подобно на Лъки бе много избухлива и раздразнителна.

Сейдж не бе сдържана, тиха и срамежлива — качества, с които обикновено характеризират идеалните дъщери. Лори обаче имаше друго мнение по въпроса и бе доволна, че Сейдж е по-скоро буйна и жизнерадостна, отколкото благовъзпитана и покорна. Предпочиташе веселите и жизнени момичета, а Сейдж притежаваше веселие и дръзка непокорност в излишък.

Лори обичаше дъщеря си по много специален начин, макар че Сейдж понякога се държеше така, че бе много трудно да я обича човек. Тя не бе любвеобилна — трудно приемаше любовта на околните, още по-трудно изразяваше собствените си чувства. Никога не се разкриваше докрай сякаш се боеше, че може да бъде отблъсната или наранена. И в това отношение твърде много приличаше на Чейс, за разлика от Лъки, който често се оставяше в плен на чувствата си.

— Искаш ли нещо за хапване, скъпа? — Лори не можа да устои на импулса да я докосне и леко погали с ръка русата й грива.

— Благодаря, мамо. Ако не те затруднявам, разбира се. — Тя веднага допря буза до ръката на Лори, а след това, сякаш смутена от детинския си жест, бързо се отдръпна. — Хмм. Коледни бисквити.

— Да — Лори се засмя, като видя бъркотията, която цареше върху кухненската маса. — Марси започна да ражда тъкмо когато се канех да ги наръся с пудра захар. Както виждаш, зарязах всичко и хукнах. Ще ги довършим утре.

— С най-голямо удоволствие — каза Сейдж и бързо я прегърна, преди да се настани на един стол край масата.

— Много съжалявам, че се наложи да промените плановете си с Травис. — Лори пусна едно парченце масло в сгорещената тенджера и започна да й приготвя сандвич със сирене.

— Не се безпокой за това.

— Да ти кажа честно, тайничко се радвам, че утре ще си бъдеш у дома.

— Аз също.

— Коледната вечер просто нямаше да бъде същата без теб. Кой щеше постоянно да слухти около подаръците?

— Никога не съм слухтяла!

— Как ли пък не! — Лъки влезе в кухнята и се отпусна на един стол. — Спомняш ли си Коледата, когато Чейс и аз развихме подаръците ти и на тяхно място сложихме умрели щурци? Тогава ти се искаше да не ги бе отваряла предварително.

— Негодник! — Сейдж хвърли една пуканка към него. Лъки се ухили, хвана я и я лапна.

— И аз си спомням — обади се Пат. Той се бе облегнал на шкафа, щипваше по малко от суровото тесто и отпиваше от кафето, което Лори му бе сипала. — Наложи се Бъд да ви напердаши и двамата навръх Коледа. Беше много разстроен, че трябваше да го направи. Лори, ти се опита да го убедиш да не ги бие.

— Макар че, Бог ми е свидетел, те и двамата си заслужаваха пердаха заради номера, който й свиха. Лъки, къде е Девон?

— Помоли ме да пожелая на всички ви лека нощ. Изтощена е от умора.

— След всичките номера, които ми погаждахте с Чейс, истинско чудо е, че от мен не излезе някой психопат — отбеляза Сейдж.

— Защо? Аз мисля, че си малко смахната.

Тя го замери с още една пуканка. Този път той й я върна обратно. Тя му подхвърли друга. Лъки отново й я върна. Само след миг из цялата стая хвърчаха пуканки.

— Деца! Кълна се, че сте по-лоши и от тригодишни малчугани.

Все още се смееха, когато Харлан влезе през задната врата, понесъл куфарите на Сейдж. Всеки път, когато го погледнеше, независимо от колко време не го бе виждала, Лори винаги оставаше малко изненадана от изключителната му красота.

Тя винаги бе смятала, и с пълно основание при това, че синовете й са най-красивите мъже в околността. Това й мнение се поддържаше и от огромния брой жени, с които се бяха срещали преди най-сетне да се влюбят истински и да се задомят. За възрастта си Пат също не изглеждаше никак зле. Доста жени във и около Милтън Пойнт завиждаха на Лори заради всеотдайността му към нея.

Харлан, обаче, притежаваше красотата на филмовите звезди. Сигурно не един и двама телевизионни идола биха му завидели за ъгловатата форма на изящното му лице и за предизвикателната извивка на устните му. А очите… Само един поглед на тези бездънни очи и дори и на възрастна жена като нея й се завиваше свят и дъхът й сякаш спираше, помисли си Лори.

— Благодаря ти, Харлан. — Тя се обърна към него. — Остави ги ей там. Можеш да ги качиш горе и по-късно. Искаш ли нещо за ядене?

— Не, благодаря. — Той свали мократа шапка и прекара пръсти през гъстата си, разбъркана коса. — Само малко кафе, ако обичаш.

Лори му наля една чаша. Когато се обърна да му я подаде, улови погледа на Сейдж, която го гледаше с такова презрение, сякаш той беше един от щурците, с които братята й бяха подменили коледните й подаръци.

Харлан наистина бе малко груб и недодялан в обноските си, но Лори изпита истинско разочарование от Сейдж, която би могла да се отнесе към него малко по-великодушно и добронамерено.

След това видя как Харлан й намигна и й се усмихна. Нищо чудно, че Сейдж бе толкова ядосана. Лори едва успя да сподави усмивката си. Харлан се опитваше да флиртува със Сейдж, но очевидно бе сбъркал адреса. Решителната й и самоуверена дъщеря проявяваше интерес към някой мъж само ако беше сигурна, че ще може да го води за носа — като Травис.

Харлан, обаче, изобщо не изглеждаше засегнат от високомерието й. Лори развеселена го наблюдаваше да се взира в Сейдж, която бавно и методично изяде печения си сандвич със сирене и изпи две чаши мляко. Когато тя привърши с вечерята си, Лъки се изправи и се протегна.

— Май е по-добре да отида да видя дали Девон и Лорин са заспали.

Пожела им лека нощ, излезе от кухнята и тръгна нагоре по стълбите.

— И аз съм съсипана от умора — каза Сейдж и също се изправи. — Пътуването беше много изтощително — додаде тя, вперила поглед в Харлан, който съвсем безгрижно посръбваше от кафето си, макар че на устните му играеше едва забележима усмивка. — Лека нощ, мамо. Утре сутринта ще довършим тези бисквити. — Целуна Лори по бузата. — Лека нощ, Пат.

Тя се насочи към куфарите си и Харлан се изправи. Сейдж му махна с ръка да си остане на мястото.

— Мога да ги занеса и сама.

— Не се притеснявай. Аз ще ги донеса. — Той се наведе и взе двата куфара.

Сейдж ги измъкна от ръцете му и излетя от кухнята, без да каже нито дума повече.

Пат погледна Лори с недоумение. Тя само сви рамене. Харлан се върна до масата, за да доизпие кафето си.

— Вече е късно. Трябва да се връщам в града — обади се Пат.

— Ще те изпратя. — Лори се пресегна за сакото си, което висеше на една закачалка точно до задната врата, и го наметна на раменете си.

Веднага щом се отдалечиха достатъчно и излязоха от обсега на светлината, която струеше от прозорците, Пат я привлече в прегръдката си и я целуна. Устните му бяха топли и нежни, целувките им — всеотдайни, искрени и страстни. Той я притисна силно към себе си и тя остана неподвижна за миг, усетила ласките на ръцете му, а след това бързо отстъпи назад. Бузите й пламтяха от смущение.

— Дявол да го вземе, изобщо не се целуваш като баба — подразни я той.

— Караш ме да се държа наистина скандално — измърмори тя и го целуна по шията.

Той докосна с устни косата й, а после отново я зацелува жадно и ненаситно. Пъхна голямата си ръка под сакото й и леко я постави точно под гърдите й. Лори съблазнително изви тяло при допира му, сякаш за да му покаже, че и тя, не по-малко от него, копнее за ласките му. Пат покри гърдата й с ръка и леко я стисна през дрехите.

Няколко минути по-късно той я пусна и от гърлото му се изтръгна дълбок стон.

— Лори, мислила ли си и за нещо повече?

Не бе необходимо да го пита какво има предвид. Повечето от вечерите, които прекарваха заедно, завършваха с подобен разговор.

— Непрекъснато мисля за това, Пат.

— Не искаш ли?

— Знаеш, че искам.

— Помоли ме да ти дам време до празниците. Е, те вече започнаха.

— Но тогава не знаех, че Джейми ще се роди по-рано.

— Какво значение има Джейми? Това не е никакво оправдание — рязко изрече той. — Виж, вече започва да ми писва от целия този маскарад. Крием се, целуваме се и се опипваме в тъмното като хлапета. Твърде съм възрастен за всичко това.

— На мен също не ми харесва особено.

— Тогава го направи. Никой няма да бъде шокиран. Чейс вече знае за нас. А всички останали може би се досещат.

— Не зная, Пат — гласът й беше изпълнен със съмнения.

— Лори, аз умирам — каза той, а после отново простена. — Искам да спя с теб, по дяволите! Искам го вече четиридесет години. Защо ме принуждаваш да чакам още?

— Заради Сейдж например.

— Сейдж?

По гласа му личеше, че бе успяла да го изненада.

— Тя съвсем скоро ще се сгоди. Не искам моята романтична връзка с теб да помрачи и засенчи годежа й. Ще бъде ужасно егоистично от моя страна, нали?

— Крайно време е и ти да проявиш малко егоизъм. Децата ти са непоправимо разглезени благодарение на теб.

— И твоята заслуга не е никак малка — върна му го тя.

— Сейдж е младо, съвременно момиче. Ще те разбере.

Лори прехапа нерешително долната си устна.

— Не съм съвсем сигурна как ще възприеме идеята за нас двамата. Тя беше любимката на Бъд, на татко глезеното съкровище.

— Едва ли е била по-привързана към Бъд от теб и от мен. — Здраво стисна устни и леко се намръщи. — Искам отговор, Лори. Скоро. Не мога да продължавам така до безкрайност.

Резкият му и остър глас не можа да я уплаши. Нито пък да я заблуди. Тя обгърна врата му с ръце.

— Да не би да ми поставяш ултиматум, шерифе Буш?

— Както искаш, така го разбирай.

Тя се притисна към него.

— Не си и помисляй, че можеш да ме изоставиш, Пат. Ако някога го направиш, ще те намеря и ще те застрелям.

— По дяволите! Вярвам, че можеш да го направиш.

— Ще го направя. Можеш да разчиташ на това.

Пат се опита да се пребори с усмивката, която се появи на устните му, но в края на краищата се предаде.

— Е, добре, по дяволите! Нямам намерение да те напусна и ти дяволски добре го знаеш. — Сведе глава и многозначително я целуна. Най-накрая неохотно се разделиха. Той се запъти към патрулната кола. — Утре вечер ще дойда, за да те закарам на църква.

Лори му помаха с ръка и замечтана се върна в къщата. Едва бе влязла през кухненската врата, когато от горния етаж се разнесе ужасен, страховит трясък.

— Какво, за Бога, беше това! — възкликна Лори, притеснена за Лорин, която спеше в люлката си. — Прозвуча така, сякаш къщата всеки момент ще се срути.

Харлан скочи от стола си край масата и излетя от кухнята, насочил поглед към стълбището. Лори го следваше по петите. Бързо се втурнаха нагоре по стълбите. Лъки и Девон изхвърчаха от спалнята си. Лъки беше само по слип, а Девон бързо навличаше някакъв халат върху нощницата си.

Точно срещу тях, от другата страна на антрето, Лорин нададе рев от стаята си. Девон отиде да я успокои и да я приспи отново. Лъки се почеса по гърдите и ядосано попита:

— Какво, по дяволите, беше това?

— Това — Сейдж внимателно изговаряше всяка дума — беше малката ти сестра, която преди малко влезе в стаята си само за да установи, че вече е заета от някой друг. — Тя стоеше в дъното на антрето, подпряла двете си ръце на кръста си, тропаше с крак и се тресеше от ярост.

— Боже — Лори въздъхна. — Забравих.

— Предполагам, че ще е дяволски трудно да й обясним — каза Харлан.

— Остави на мен.

— С удоволствие — измърмори той.

— Мамо, какво правят вещите на този човек в моята стая? — Тя насочи пръст към гърдите на Харлан.

— Точно това исках да ти обясня. — Гласът на Лори прозвуча съвсем спокойно. — Поканихме Харлан да се нанесе у нас. Той живее тук, заедно с нас.

— Да живее тук? Той живее тук? В моята стая? Приели сте този безделник и сте му дали моята стая?

— Сейдж, ако се успокоиш…

— Не мога да повярвам — кресна Сейдж и прекъсна Лори по средата на изречението. — В това семейство май всички с изключение на мен са оглупели.

Девон излезе от детската стая и внимателно затвори вратата след себе си.

— Лорин отново заспа.

— Това е добре — кимна Лъки. — Сейдж, ще бъдеш ли така добра да говориш малко по-тихо? Виковете ти могат да събудят и мъртвец.

Той хвана Девон за китката и я помъкна през антрето към спалнята им, като весело я потупа по гърба.

— Но съм ти искрено благодарен, задето събуди Девон. — Погледна я, вдигнал вежди в похотлива гримаса и затвори вратата след себе си.

Сейдж с ярост изгледа затворената врата и процеди през зъби.

— Животно!

След това отново насочи вниманието си към майка си и към мъжа, който не само бе нахълтал неканен в живота й, но очевидно вече бе покорил семейството и дома й. До тази вечер изобщо не бе чувала за него, а сега изведнъж се бе превърнал в проклятието на живота й. На всичкото отгоре, той сякаш безкрайно се забавляваше от това.

— Какво правят нещата му в моята стая? — Беше снишила гласа си с няколко децибела и то само заради спящото бебе. — Къде са моите вещи, майко? Не мога да повярвам, че си ги изхвърлила, за да настаниш него, без дори да ме питаш!

— Сейдж, достатъчно! Успокой се веднага! — Когато майка й заговореше с този тон, Сейдж разбираше, че е време да млъкне и да я чуе. Впрегна всичката си воля и се опита да обуздае гнева си. Както вървяха нещата, съществуваше реална заплаха да я изпъдят навън на студа, ако не се държи прилично, а Харлан Бойд ще се радва на топлотата и обожанието, което близките й очевидно изпитваха към него.

— Аз поисках разрешението ти за преразпределение на стаите — каза Лори. — Не си ли спомняш, че ти се обадих преди няколко седмици и те попитах дали ще мога да преместя някои от нещата ти в спалнята за гости.

— О! — Обвинителният поглед на Сейдж изгуби част от остротата си, когато си припомни този разговор. — Съвсем смътно си спомням нещо подобно. Бях изцяло погълната от дипломната си работа. Едва успявах да се съсредоточа върху разговора. Но съм сигурна, че ти изобщо не спомена, че сте взели наемател, който ще живее в моята стая.

— Почувствах, че си много заета и разсеяна — обясни Лори. — Побързах да приключа разговора, защото знаех, че умът ти е другаде. По онова време не смятах, че е необходимо да ти разказвам за Харлан.

— Значи си сметнала, че не бих искала да узная, че някой си се е настанил в моята стая?

— Сейдж, но ти почти не си живяла в тази стая, откакто отиде в колежа, а това беше преди около седем години! — Търпението на Лори най-сетне се бе изчерпало. — Имаш апартамент в Остин. Скоро ще се омъжиш. Двамата с Травис ще имате свой собствен дом.

Харлан шумно се изкашля. Беше се облегнал на стената, кръстосал крака и скръстил ръце на гърдите си. Сейдж забеляза усилията му да не се разсмее и в този момент бе готова да го убие с голи ръце.

— Омъжена или не, винаги съм смятала, че ще имам собствена стая в къщата, в която съм пораснала. — Въпреки че отчаяно се опитваше да прикрие истинските си чувства, в гласа й се долавяше огорчението и силната болка, които раздираха душата й. И защо не, по дяволите! Днешният ден очевидно щеше да се превърне в най-черния в живота й.

Лицето на Лори се смекчи и тя прегърна Сейдж.

— Разбира се, че имаш стая в тази къща — нежно й каза тя. — И винаги ще я имаш. А когато се омъжиш и доведеш семейството си тук, аз ще осигуря стаи за всички ви. Но от сега нататък, Сейдж, тази къща ще бъде само временен подслон за теб. Ще идваш и ще си тръгваш. Преместих вещите ти в спалнята за гости, за да осигуря повече свободно място за нещата на Харлан. Иначе щеше да е много тясно. Сега разбираш ли?

Разбираше чудесно, но все още всичко й се струваше напълно неприемливо. И причината беше в Харлан. Едва ли щеше да бъде чак толкова ядосана, ако някой друг спеше в леглото й. Но самият факт, че именно той се бе настанил в стаята й, я караше да беснее от яд.

Поддавайки се на мрачното си настроение, тя каза:

— Не мога да не се питам къде би отседнал Харлан, ако не бе успял така умело да се натрапи и да се възползва от гостоприемството ви.

— Изобщо не се е натрапвал. Аз му предложих стаята. Не виждам защо трябва да живее съвсем сам в онази каравана.

— Каравана?

— Тази, която влача след пикапа — поясни той, намесвайки се в разговора за пръв път.

— Не искам да те обиждам, Харлан — Лори го потупа по ръката, — но тя изглежда е виждала и по-добри дни. В нея сигурно става силно течение — обясни тя на Сейдж. — Сигурна съм, че тук му е много по-удобно.

— Ама, разбира се. Аз също съм сигурна. — В гласа й се долавяше неприкрит сарказъм. — Няма начин да не му е добре. Стаята ми винаги е била много удобна. Поне аз смятам така. Винаги съм я харесвала — още от времето когато бях малко момиченце.

Лори се намръщи и макар че не каза нито дума, неодобрението, изписано на лицето й, беше повече от красноречиво.

— Вижте — Харлан заговори и се отдели от стената. — Не искам да бъда повод за скандали и недоразумения. Още тази вечер ще върна нещата си в караваната, а ти ще можеш да се нанесеш в стаята си.

— Не се опитвай да замажеш нещата — сухо процеди тя през ядно стиснатите си устни. — Както каза майка ми, тази къща е само временен подслон за мен.

— И така ли е наистина? — Тонът му подсказваше, че той е на по-различно мнение.

— Точно така — рязко му отговори тя. — А сега, ако ме извините и двамата, искам да си взема един душ и да си легна. — Затътри се надолу по коридора, като носеше с усилие двата си куфара, които бяха толкова тежки, че й се струваше, че ще й откъснат ръцете. Спря преди да стигне до спалнята за гости и се обърна.

— Все още имам право да ползвам банята, нали?

— Това не е никак смешно, Сейдж — каза майка й.

— Дяволски си права. Не е.

Сейдж хлътна в спалнята за гости и затръшна вратата след себе си.

Харлан подсвирна.

— Нямах абсолютно никакво намерение да предизвиквам този семеен спор. Извинявай, Лори.

— Не се безпокой. Утре ще се разбера с нея.

— Аз наистина съм готов да се върна незабавно в караваната, ако смяташ, че това ще успокои ситуацията. Всъщност, май изобщо не трябваше да се нанасям тук.

— Няма да е необходимо — увери го тя и го потупа по ръката. — Радвам се, че си сред нас. Ти вдъхна на Чейс и Лъки нови надежди за бизнеса ни. И смятам, че най-малкото, което мога да направя за теб, е да ти подсигуря стая, докато си тук. — Лори погледна надолу по коридора. — Извинявам се заради грубото отношение на Сейдж. Тя е… ами, тя е доста напрегната.

— Да, и аз го забелязах. — В откритата му усмивка нямаше и следа от обида.

— Лека нощ, Харлан.

— Лека нощ.

Харлан влезе в стаята, принадлежала преди на Сейдж Тайлър. Чувстваше се подтиснат и разстроен. Беше му забавно да я дразни, но не бе й помислял да нарани чувствата й по този начин. Не и след случилото се по-рано вечерта. Странно. Сейдж изглеждаше много по-наскърбена от историята със стаята й, отколкото от разрива с Белчър.

— Какъв невероятно тъп кучи син! — процеди Харлан през зъби, докато събуваше каубойските си ботуши, подскачайки ту на единия, ту на другия си крак.

Сейдж все още не го знаеше, помисли си Харлан, но за нея бе истински късмет, че се бе отървала от Белчър. Ще й е необходимо време, за да го осъзнае, но рано или късно щеше да проумее, че без да иска се бе спасила от много разочарования и нещастия.

Точно в този момент гордостта й бе силно наранена. Чувството й за собствено достойнство бе уязвено тази вечер. Но дълбоко в себе си тя сигурно изпитваше истинско облекчение. Бе умна жена и не можеше да не съзнава, че току-що бе избавена от една ужасна грешка.

Животът с такъв мрачен и меланхоличен човек като Белчър щеше да я направи нещастна, мислеше си Харлан. Само в малкото си пръстче тя притежаваше повече кураж, повече смелост и жизненост, отколкото Белчър щеше някога да събере в цялото си бледо и отпуснато тяло. Тя цялата излъчваше жизнерадост и енергичност — от главата до петите. Онова мамино синче нямаше да успее да я задоволи и да я направи щастлива и след десет милиона години.

Особено пък в леглото.

Ако Белчър я удовлетворяваше, ако й даваше всичко онова, за което копнееше здравото й и младо тяло, тя сигурно щеше да се опита да възстанови предишните им отношения с далеч по-голяма борбеност и настойчивост. Щеше да плаче, да го заплашва, щеше може би да извърши нещо ужасно. А тя не бе направила нищо подобно. Беше виждал жени, далеч по-разстроени само заради един счупен нокът. Те проливаха повече сълзи за маникюра си, отколкото Сейдж за Белчър.

А може би Белчър доста честичко се държеше по този начин и Сейдж вече знаеше, че това е само поредната заплаха, която скоро ще бъде забравена. Възможно е тя да смята, че разполага с безпогрешен план, за да си го върне обратно… или пък дълбоко в сърцето си знае, че той няма да й липсва много, ако изчезне завинаги от живота й.

Ако последното му предположение се окажеше истина, а Харлан се надяваше, че е точно така, — това означаваше, че сексуалният живот на господин Страстна Целувка едва ли е бил особено вълнуващ. Сейдж беше приела всичко твърде спокойно, не приличаше на жена, която разбира, че раздялата й с Белчър поставя страстния и чувствен секс с партньора й на жертвения олтар.

Мислите за Сейдж Тайлър и сексуалния й живот извикаха в съзнанието му предизвикателни и възбуждащи образи и устните му се разтегнаха в лека усмивка. По дяволите! Тя сигурно е като необуздана лъвица в леглото — загоряла, гъвкава, ненаситна.

После сякаш изведнъж изтрезня.

Нямаше никакво право да си я представя легнала върху атлазени чаршафи — гладки като собствената й кожа, с разпиляна по възглавницата коса, заплетена и непокорна като характера й.

— Какво, по дяволите, изобщо знаеш за характера й? — присмехулно се запита той.

Много. Инстинктивно разбираше, че Сейдж притежава чувственост, която никой до този момент не бе успял да открие и събуди — твърде съблазнителна мисъл, която обаче веднага трябваше да забрави. Беше грешка да мисли за Сейдж. А и освен това бе дяволски опасно.

Тайлърови бяха добри към него. Бяха го взели под крилото си, а той бе спечелил доверието им. Но Харлан разбираше, че те веднага ще го зачертаят от списъка на приятелите си, ако разберат, че изпитва похотлива страст към сестра им. По дяволите! Наистина щяха да го направят! Не биха търпели подобно отношение. А и защо трябва да го правят?

Но въпреки това не можа да отклони мислите си от Сейдж.

Бе изпитал истинско състрадание към нея, когато я видя да стои прегърнала колоната на верандата и да плаче за оня богат мръсник. Нито една от снимките й, които бе виждал из къщата, не го бяха подготвили за първата му истинска среща с нея. А когато тя се обърна и тръгна към него, само един поглед към стройните й бедра, обгърнати в плътно прилепналия кожен панталон, запали в тялото му страстен копнеж и желание, от които сякаш лумна огън в слабините му и той цялата вечер трябваше да се бори с обхваналата го възбуда.

Мислите му отново го подсетиха за това и той разкопча най-горното копче на дънките си. Съблече жилетката си и я закачи в просторния гардероб, а след това свали и ризата си, смачка я на топка и я хвърли в плетения кош, който Лори му бе дала. Само след миг чорапите му последваха ризата.

Отметна завивките на леглото и се излегна, пъхнал ръце под главата си, със зареян в тавана поглед. Това беше позата, която заемаше винаги, когато му се налагаше да помисли върху нещо.

Тази вечер мислите му бяха съсредоточени върху Чейс и малката сестричка на Лъки. Не бе изненадан, че тя се оказа толкова красива и привлекателна. И двамата братя бяха красиви — всеки по свой собствен начин. Лори Тайлър пък изглеждаше изключително добре за възрастта си и можеше да завърти главите на мъже, доста по-млади от нея. Във всеки случай, шерифът изцяло си бе загубил ума по нея, помисли си Харлан и се усмихна, като си припомни влюбените погледи, които си разменяха, когато мислеха, че никой не ги вижда.

Ето защо той предварително бе решил, че Сейдж ще е красавица като останалите членове на семейството й. Това, което не бе успял да предвиди, обаче, бе силното въздействие, което тя започна да му оказва. Жените винаги са били твърде лесни завоевания за него. А после, когато дойдеше време да се премести някъде другаде, той ги изоставяше със същата лекота, с която ги беше пленил.

Още от сега обаче знаеше, че няма да му е никак лесно да се сбогува със Сейдж. Тя беше неизчерпаем извор на неочаквани изненади, от които не би искал да се лиши. Нейните постоянно сменящи се настроения, дълбочината и силата на чувствата й го привличаха така, както никоя друга жена не бе успявала преди.

Беше толкова ядосана, когато го хвана да подслушва, че той не можа да устои на импулса да я подразни. Но тя се оказа толкова дръзка и нахална, че не му остави никакъв избор — трябваше да я целуне, за да я накара да замълчи. А целувката се оказа дяволски приятна — толкова възбуждаща и наелектризираща, че в оня миг му се прииска веднага да я грабне на ръце и да я отнесе в леглото.

Споменът за целувката им засили напрежението в слабините му и той разкопча още едно копче на дънките си. Никак не се гордееше с желанието, което изгаряше тялото му. Срамуваше се от него. Тайлърови му вярваха и той никога нямаше да измами доверието им.

От друга страна, обаче, те нямаше откъде да знаят какво става в главата му. А никой човек не можеше да бъде обесен само заради мислите си. Познаваше Лъки и Чейс достатъчно добре, за да знае, че и двамата са безумно влюбени в съпругите си. Бяха буйни и страстни мъже и със сигурност знаеха какво означава отчаяно да желаеш някоя жена.

И все пак едва ли ще е много разумно да…

Очите му отскочиха към вратата, която внезапно се отвори. Силуетът на Сейдж се открои на светлината, идваща от антрето. Беше му много трудно да приеме на сериозно войнственото й изражение, защото бе облечена само с един халат, а мократа й коса бе сресана назад и откриваше току-що измитото й лице.

— Искам си одеялото.

— Моля?

Харлан не можеше нито да седне, нито да се изправи. Нямаше физическата възможност да го направи. Тялото му бе в състояние да извърши едно единствено нещо, но за това и дума не можеше да става. Изражението на Сейдж категорично подчертаваше, че тя не бе дошла в стаята му, за да търси романтични преживявания и той остана да лежи неподвижно на мястото си.

Тя прекоси стаята и спря, едва когато стигна до долния край на леглото му.

— Електрическото ми одеяло — каза тя. — Това одеяло е мое, откакто се помня. През зимата винаги спя с него. Искам си го.

— Никога ли не чукаш, преди да нахълташ в стаята на някой мъж?

— Пораснах с двама по-големи братя около себе си, така че съм свикнала да гледам мъже по бельо.

— А освен това си виждала и гаджето си, нали? — Не можеше да не я попита. От една страна, той съвсем искрено се интересуваше от сексуалния й живот с Белчър. От друга — искаше да я провокира и разядоса докрай. — Кой знае защо, не мога да си го представя съвсем добре по бельо. Но съм сигурен, че има кокалести и ръбести колена.

Сейдж му хвърли такъв унищожителен поглед, който би могъл само за няколко секунди да попари цяла дузина свежи рози.

— Може ли да си получа одеялото?

Харлан сведе поглед към тялото си, а после го премести към босите си крака. Когато очите му се върнаха върху лицето й, той каза:

— Можеш да вземеш всичко, което си пожелаеш, госпожице Сейдж.

Това не й хареса. Никак не й хареса. Злобно сви устни, хвърли завивката му на земята и започна да дърпа одеялото, докато най-накрая успя да го измъкне от мястото му между матраците. Веднага след това Сейдж се завъртя на голите си пети и се запъти към вратата, но само след миг кабелът на одеялото я дръпна назад и тя се закова на мястото си, като едва се задържа да не падне по гръб на пода.

— Предполагам, че ще е по-добре да го изключиш от контакта. Освен ако не разполагаш с много дълъг разклонител, разбира се — насмешливо отбеляза той.

Без да мърда от мястото си, тя дръпна кабела и го изключи от контакта. Притисна одеялото към гърдите си и яростно го изгледа.

— Може да си заблудил цялото ми семейство, но не и мен. Аз не съм глупачка, господине! Напълно си ми ясен. Нямам ти никакво доверие и ще те изхвърля при първа възможност.

— Това е много интересно.

Тя продължи, без да го удостои с отговор:

— Не мога да проумея как братята ми, които по принцип са толкова интелигентни и предприемчиви, могат да ти имат каквото и да било доверие, че и да те приемат едва ли не като член от семейството. И недей да се ласкаеш от любезното отношение на майка ми. Тя изпитва състрадание към всички, би прибрала в къщата и бясно куче, а аз смятам, че ти си далеч по-опасен. Мама обича хората и се доверява на всеки, но само до момента, в който разбере, че той е абсолютно покварен и долен, а аз съм сигурна, че не е далеч денят, в който ще й покажеш истинския си лик. Ти наистина умееш да се преструваш. Ненадминат си в това отношение. Това поне не може да ти се отрече. Успя да заблудиш дори и Пат, а той обикновено надушва негодниците от цяла миля разстояние. Е, добре! Мен, обаче, не можеш да излъжеш. — Тя удари гърдите си с малкия си юмрук. — Успял си да замажеш очите на всички останали, но аз те видях в най-лошата ти светлина. Видях как се държиш, когато не се опитваш да се правиш на добро, услужливо и очарователно момче. Смятам, че е мое морално задължение да те разоблича като лъжец и мошеник пред лековерното си семейство и ще го направя при първа възможност.

— А и така ще можеш да ме отстраниш от живота си — спокойно отбеляза той. — Много удобно, нали? Та нали аз съм единственият, който знае, че си лъжкиня. Това е основната причина, поради която не ме искаш в дома си. Присъствието ми те изнервя. Боиш се, че ще споделя с близките ти малката ни тайна.

Разтреперана от ярост, тя отново се запъти към вратата и този път успя да я достигне без проблеми. Затръшна я след себе си с такава сила, че стъклата на прозорците се раздрънчаха.

Харлан се разсмя. Ама че характер имаше това момиче! А опитът му го бе научил, че когато една жена е с избухлив и раздразнителен нрав, то страстната й натура е пламенна и неудържима във всяко отношение.

При тази мисъл той простена от болка и удоволствие.

— О, по дяволите!…

Вместо да разкопчава и останалите копчета на дънките си, той се изправи и ги събу. После свали и бельото си. Изпъна чаршафите на леглото, вдигна завивката и се изпъна в предишната си поза, като придърпа завивката до гърдите си, в случай че госпожица Сейдж отново решеше да се яви без предупреждение в стаята му. Не че възбудата му можеше да бъде прикрита под завивките, кисело си помисли той, загледан в скута си.

Тя грешеше, разбира се. Нищо не й бе ясно. Както и на всички останали. Никой не бе успял да вникне в същността му през последните четиринадесет години, които бе прекарал сам. Няколко души може би разбираха причините, които го подтикваха да живее по този начин и да се скита от място на място, но той не допускаше никого достатъчно близо до себе си, за да може който и да било да си изгради определено мнение за него. Не обсъждаше предишния си живот с никого. Съзнаваше, че произходът му може да промени отношението на хората, или поне да преиначи и изопачи мнението им за него.

Искаше да го приемат такъв, какъвто е. Сега. В този момент. Искаше да го ценят заради острия ум, новаторските идеи и веселия му и безгрижен нрав. Искаше да го уважават заради това, което е, и нищо повече.

Беше доволен от решението, което беше взел преди четиринадесет години, но знаеше, че малко жени биха приели начина му на живот, особено пък тези със силно развит инстинкт за създаване на дом и семейство. Животът му би бил изключително неприемлив за жена като Сейдж, която тачеше корените си и за която семейството стоеше над всичко. Тя никога не би могла да разбере потребността му да се скита от място на място. А и той, разбира се, нямаше никакви основания да иска от нея да разбере начина му на живот. Точно така, по дяволите!

Колкото по-скоро я изхвърлеше от ума си, толкова по-добре. Щеше да му е много трудно, а може би дори невъзможно, да се концентрира върху работата си, ако тя се мотае наоколо. Искрено се надяваше, че Сейдж няма да удължи коледната си ваканция. Ако имаше късмет, тя щеше да си тръгне веднага щом изядат и последните остатъци от пуйката.

Но до тогава щеше да му е дяволски трудно да опази разсъдъка си, да държи очите си далеч от нея, а ципа на дънките си — удобно закопчан.