Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тексас! (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Texas! Sage, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 181 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

— Това е най-долният, най-подлият номер, който някога си ми погаждал. — Сейдж яростно крещеше в телефонната слушалка. Тя остро миришеше на тютюн и беше намазана с нещо лепкаво, само един Бог знае какво.

— Сейдж, ти ли си? Девон е пъхнала език в ухото ми. Ще трябва да говориш по-високо.

— Зная, че ме чуваш, Лъки — извика тя. — Зная също така, че Девон няма да започне да се натиска с теб в болничния коридор. Какво става? Бебето роди ли се вече?

— Не. Но скоро трябва да се роди. Надявам се да е така, защото Чейс направо ще ни подлуди.

Докато брат й я осведомяваше за състоянието на Марси и за притесненията на Чейс, Сейдж забеляза нещо тъмно и космато да се промъква между струпаните щайги само на няколко метра от монетния телефон. Тя потръпна и й се прииска да вдигне крака от бетонния под, но просто нямаше къде да се скрие.

Това беше най-ужасната нощ в живота й. Най-напред годеникът й я бе изоставил, а след това бе поведена за вкъщи от един хитър негодник с непоносимо държание.

Камериерката на семейство Белчър я бе придружила до стаята за гости, където й бе помогнала да опакова багажа си. Както й бе обещал, Харлан Бойд я чакаше на мястото си на верандата. Веднага я настани в колата си, която беше изненадващо чиста и почти нова.

Едва се бе примирила с мисълта, че ще трябва да пропътува цялото разстояние в компанията му, когато той отби от междущатската магистрала и пое по един тесен път, който беше почти без маркировка и без никакво осветление.

— Къде отиваме?

Непрекъснато си повтаряше, че не трябва да се паникьосва. Знаеше, че този тип хора се разколебаваха и се отказваха от деянията си само в случай, че жертвите им успееха да запазят самообладание. Обеща си, че няма да се опитва да отваря вратата и да се хвърля в движение от колата, преди да се убеди, че планът му е да поиска от семейството й голям откуп, за да им каже къде се намира пребитото й изпонаранено тяло.

Когато й отговори, гласът му прозвуча далеч по-разумно от мислите, които се блъскаха в главата й.

— Това е пътят към самолетната площадка.

— Самолетна площадка?

— Там приземих самолета.

— Самолет?

— Ти да не би да не дочуваш? Престани да повтаряш всяка моя дума.

— Искаш да кажеш, че ще се приберем вкъщи със самолет?

— Разбира се. А ти какво си помисли? Че ще шофирам дотам?

— Точно така.

— Е, това само показва в каква голяма заблуда може да изпадне човек. Не по-малка от заблудата ти по отношение на оня Казанова.

Тя остави последната му забележка без коментар и потъна във враждебно мълчание през останалата част от пътуването. Бе извървяла значителен път от началото на вечерта, когато съвсем спокойно се бе движила измежду представителите на хайлайфа в Хюстън.

А сега стоеше в един влажен, ветровит, населен с гризачи самолетен хангар и чакаше мъжа, който я бе целунал така, сякаш си изкарваше прехраната с това, и който я дразнеше и обиждаше при всяка отдала му се възможност. В момента беше навън и проверяваше самолета преди да излетят.

Тя изля цялата си безсилна ярост върху брат си, когото бе открила в болницата в Милтън Пойнт.

— Лъки, как можа да ми изпратиш този… този човек…

— Ще тръгвате ли скоро?

— Да, ще тръгваме, но аз съм бясна от яд. Как можа да изпратиш такъв човек да ме вземе?

— Какво му е на Харлан?

— Какво му е на Харлан? — Тя отново бе започнала да повтаря всяко казано изречение. — Това е междуселищен разговор. — Тя се опитваше да прогони главоболието си като леко масажираше слепоочията си. — Ще ми отнеме твърде много време, за да изброя всичките му отрицателни качества. Защо изпрати него? Защо просто не ми се обади в дома на семейство Белчър?

— Защото знаех, че си пътувала с колата на Травис до Хюстън и си оставила твоята в Остин. Съквартирантката ти ми каза. Ти беше споменала, че родителите на Травис не са били особено очаровани от мисълта, че ще идвате у нас веднага след Коледа и затова бях сигурен, че никак няма да им хареса, ако той тръгне с теб два дни по-рано и пропусне Коледа у тях…

— Добре, добре. Но можеше поне да ме предупредиш, че ще си имам придружител.

— Съжалявам, Сейдж, но нямах никакво време. Чейс си скубе косата и скърца със зъби вече няколко часа. Притеснява се, защото Марси е вече на тридесет и шест години, а това е първото й раждане.

— Тя е добре, нали? — попита Сейдж, обезпокоена за жената, на която толкова се възхищаваше.

— Общо взето, да. Но раждането не върви леко. Мама едва успява да накара Чейс да се държи що-годе цивилизовано. Знаеш какво означава това бебе за него. А и Лорин е неспокойна, защото й никне зъб.

— О! Първото зъбче?

— Точно така. Малкото дяволче вече започна да хапе с него. Девон е изцяло заета с нея и обстановката е много напрегната. Нямах време за нищо.

Сейдж можеше да си представи сцената в болницата. Никой не можеше да се справи с Тайлърови, когато някой от семейството се нуждаеше от тях. Спомни си нощта, в която Девон бе родила дъщеря си. Беше истински хаос. Обстоятелствата тогава бяха малко по-различни, разбира се. Един от клиентите на Марси я бе нападнал в същата оная нощ. Сейдж бе пристигнала след като Марси бе спасена и настанена в болницата, но бе почувствала преживения от снаха й ужас. Точно такива кризи и премеждия най-силно сплотяваха семействата.

В гърлото й заседна буца. Въпреки врявата и напрежението, тя искаше да е с тях.

— Можех да си взема кола под наем — намусено изрече все пак.

— Не искахме да го правиш. Студената вълна още не е достигнала Хюстън, но тук от обяд е много студено. И мокро. Не искахме да шофираш в това лошо време, но бяхме убедени, че веднага ще започнеш да спориш с нас. Затова решихме, че е най-добре да не ти даваме подобна възможност и изпратихме Харлан.

— Щях да съм в по-голяма безопасност, ако бях тръгнала сама, а не с Харлан.

— Какво каза? Не те чух? Край мен мина една количка.

— Няма значение. — Не искаше да злепоставя Харлан пред брат си, който очевидно му се доверяваше напълно. Щеше да е напълно безсмислено да ги притеснява преди да е пристигнала благополучно в Милтън Пойнт. Но веднага щом се прибереше, възнамеряваше да им разкаже с най-големи подробности за скандалното му поведение. — Ще се видим като пристигна. Поздрави всички. Особено Марси.

— Ще го направя. Чао, дечко!

Тя замислено затвори телефона. Опитваше се да изчисти ръцете си от лепкавото вещество, когато Харлан се появи.

— Бебето родило ли се е?

— Не още. Но Лъки казва, че ще е скоро.

— Самолетът е готов, ако и ти си готова.

— Може ли по-напред да си измия ръцете някъде?

— Оттук. По-добре свърши и някои други неотложни неща. Полетът е без прекъсване.

Изобщо не го намираше за забавен. Без да каже нито дума, тя мина край него и бутна вратата на тоалетната. Запали лампата и веднага отстъпи крачка назад. Гърбът й се блъсна в гърдите му.

— О, Боже. — Помещението беше отвратително мръсно. Никой не го бе почиствал от години.

— Тук има всичко, от което се нуждаеш — каза Харлан, като едва успяваше да сдържи смеха си.

Сейдж се опита да подтисне обхваналата я погнуса, влезе в стаята и затръшна вратата под носа му. Направи само най-неотложното, като се стараеше да не се докосва до нищо около себе си. Изми ръцете си над ръждясалата мивка и ги тръсна няколко пъти, за да изсъхнат.

Когато излезе от сградата, намери Харлан да я чака на пистата.

— Къде са куфарите ми?

— Вече са на борда, мадам. Мога ли да видя бордовата ви карта, моля?

Тя го изгледа с убийствен поглед:

— Не можем ли да минем без този театър?

— Твоят Дон Жуан изпрати по дяволите цялото ти чувство за хумор. Съзнаваш ли го?

Хвана я за лакътя и я поведе към един едномоторен самолет. Колкото повече се приближаваха, толкова по-голяма ставаше изненадата й. Самолетът беше истинска развалина, реликва от отдавна отминало време. Корпусът му бе кърпен и пребоядисван толкова много пъти, че приличаше на многоцветен юрган. Перката се въртеше, но двигателят дрънчеше, кашляше и се даваше.

Тя измъкна ръката си и се обърна към него.

— Ти сам ли построи тази бракма?

— Не е мой. Взех го назаем.

— Надявам се, не очакваш, че ще летя с него, нали?

— Освен ако не са ти поникнали крила.

— А, не! Забрави за това. Чувала съм стари шевни машини, които работят далеч по-гладко от този двигател. Братята ми знаят ли с какво ще летим?

— Те изцяло се доверяват на преценката ми.

— В такъв случай аз пък нямам вяра в тяхната.

— Самолетът е напълно сигурен и безопасен.

Той я хвана за ръка и я помъкна по напуканата писта. Когато стигнаха до вратата, я повдигна и я качи на крилото.

— Влизай.

Тя се покачи в малката кабинка. Той се настани на пилотското място и се пресегна през нея, за да се увери, че вратата й е добре затворена. Ръката му се плъзна по гърдите й. Може и да беше случайно, но тя не посмя да го погледне, за да разбере. Мрачно се загледа през предното стъкло, като отчаяно се опитваше да прикрие страха си.

— Закопча ли предпазния колан?

— Хмм.

— Удобно ли ти е?

— Чудесно.

— Ако искаш, можеш да съблечеш сакото си. — Той посочи късото сако, което чудесно допълваше панталона й.

Това бе коледният подарък, който сама си беше направила. От август месец бе започнала да пести, за да може да си го купи. До този момент Харлан Бойд бе единственият, който го бе харесал. А това не говореше особено добре за вкуса й.

— Имаш ли нещо против да побързаш? Искам да излетим час по-скоро, за да престана да умирам от страх. — Тя сърдито го изгледа.

През следващите няколко минути Харлан бе зает с излитането. Получи разрешение от кулата — една стая, разположена на втория етаж на голямата сграда. Закара самолета до края на пистата, изчака разрешението и бързо потегли. Сейдж едва устояваше на импулса си да натисне въображаемия педал в краката си, за да помогне за ускорението.

Малкият самолет започна да се издига във въздуха, макар на нея да й се струваше, че все още не са набрали достатъчно висока скорост. Харлан го издигна толкова рязко, че тя усети, че се е излегнала на мястото си като в зъболекарски стол.

Стиснала се с две ръце за седалката, тя най-сетне се престраши да погледне през прозореца.

— Земята вече не се вижда.

— Разбира се, че не се вижда. Вече сме в облаците.

— И какво правим в облаците?

— Ще се отпуснеш ли? Няколко години карах хеликоптер на нефтените находища в Залива. Това тук е фасулска работа.

— Така ли? Нищо не се вижда. Как можеш да си сигурен, че няма да се блъснем в нещо?

— Мога, разбра ли? Веднага щом се издигнем над облаците, полетът ни до Милтън Пойнт ще е лек и приятен.

— Сигурен ли си, че ще можеш да намериш мястото за приземяване?

— Улучвам го всеки път. Застрахован съм срещу злополуки, имам точен и прецизен инструмент, който никога не греши. — Погледна я и се усмихна.

— Страхотно! Ако наистина държиш на работата си, по-добре да престанеш с това.

— С кое?

— С циничните намеци.

— Защо? Да не смяташ да се оплачеш на Чейс и Лъки?

— Уверявам те, че няма да те сметнат и наполовина толкова забавен, колкото очевидно си мислиш, че си.

Той се облегна на седалката си и изпъна дългите си крака толкова, колкото позволяваше тясната кабина.

— Обзалагам се, че няма да им кажеш абсолютно нищо за случилото се тази вечер.

— И защо?

— Защото аз мога да им разкажа нещо още по-забавно. За теб и за господин Страстна Целувка. — В очите му се отразяваха светлините на контролното табло. — Не смятам, че ще им разкажеш тази история, нали?

— Случилото се между нас с Травис си е лично моя работа. — В гласа й се долавяше възмущение. — Как ще се справя с проблема, какво ще кажа на семейството си — това ще реша аз. И това в никакъв случай не ти влиза в работата, господин Бойд.

Той се изхили.

— Точно така. Ти няма да им кажеш истината. Няма да им кажеш, че той те изостави. Всичко е наред, госпожице Сейдж. — Той леко й намигна. — Това ще бъде нашата малка тайна.

Тя измърмори нещо, което в никакъв случай не би изрекла никоя истинска дама и обърна глава, за да погледне през прозореца. Единственото, което можа да види под самолета, бе призрачно сива пелена от облаци. Гледката я изнервяше и тя отвърна поглед, облегна глава на седалката си и затвори очи.

— Колко време ще летим?

— Един час. Там някъде. Зависи от бурята.

Тя рязко изправи глава.

— Бурята?

— Само се пошегувах. Да проверя дали си заспала. Искаш ли малко кафе? — Харлан протегна ръка и измъкна някъде изпод коленете си блестящ термос. Подаде го на Сейдж. — Сандвич? — Той пусна кормилото, за да отвори една кафява книжна торба и да надникне в нея.

Само при споменаването на храна стомахът й болезнено се сви, което й напомни, че бе пропуснала печените пилета на госпожа Белчър.

— Моля те, гледай си самолета. Аз ще развия сандвичите.

Той й подаде пакета. Тя сложи термоса между бедрата си.

— Салам, сирене и горчица — констатира Сейдж, докато развиваше първия сандвич. Разви и другия и повдигна горната филия хляб. — Два сандвича със салам, сирене и горчица.

Подаде му единия и бързо отхапа от другия.

— Мама обикновено е по-изобретателна, когато приготвя сандвичи.

— Лори? — той изломоти нещо с пълна уста. — Тези сандвичи не ги е правила тя.

— Откъде ги взе?

— От Мо.

— Кой е Мо?

Харлан преглътна и отхапа следващата хапка.

— Мо. Взех колата му, за да дойда до къщата на Белчър. Струва ми се, че ти не го видя. Точно така. Когато той слезе долу, ти беше в тоалетната. Мо ръководи самолетната площадка. Помолих го да ни приготви нещичко. Каквото му се намира.

Сейдж изплю храната в ръката си.

— Шегуваш се, нали?

— Нищо подобно. Ако не искаш да ядеш повече, дай го на мен.

Тя буквално запрати сандвича към него. Той се приземи в скута му, точно върху ципа на избелелите му дънки.

— Не ти харесва храната на Мо, така ли?

— Не! И ти чудесно знаеш, че не бих хапнала нищо, което идва от тази мръсна, пълна с плъхове сграда.

Яростта й го развесели.

— Ще хапнеш, ако огладнееш достатъчно. Налей ми малко кафе в капачката на термоса, ако обичаш.

— Сам си налей.

— Чудесно. Но в такъв случай ще трябва да пусна кормилото. И да се пресегна за термоса.

Термосът все още стоеше здраво стиснат между бедрата й. Харлан се усмихна весело, въпросително вдигнал едната си вежда.

Тя бързо му наля кафе.