Серия
Тексас! (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Texas! Sage, (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 168 гласа)

Всяка година, след празниците, Сейдж изпадаше в мрачно настроение. Тази година, обаче, то беше повече от мрачно. Първите няколко дни след Коледа тя все пак успяваше да си намери някаква работа — помагаше на Лори да свалят празничната украса, да опаковат всичко и да го качат на тавана.

Приготвяха храна за Чейс и Марси и по няколко пъти на ден ги посещаваха в къщата им на Уудбайн Лейн. Сейдж дори предложи да остане да спи там, за да помага в грижите за Джейми, но предложението й бе отклонено съвсем тактично, тъй като родителите на Марси пристигнаха от Хюстън, за да им погостуват няколко дни.

Сейдж обиколи приятелките си, които все още живееха в Милтън Пойнт, но тези гостувания я подтиснаха още повече. Повечето от приятелките й бяха заети или с кариерите си, или със съпрузите и семействата си и тя почувства, че почти нищо вече не я свързва с тях.

Въпреки че полагаше специални усилия да отбягва Харлан, всяка вечер сядаха заедно на масата. За огромно нейно облекчение той сякаш не я забелязваше. Цялото му внимание бе погълнато от Лъки и разговорите им за бизнеса. Лори й предаде предложението му да освободи стаята й. Тя отказа. Злото вече бе сторено. Любимата й стая бе осквернена и тя не желаеше да живее в нея. Никой повече не повдигна този въпрос.

Сейдж ловко отбягваше разговорите за Травис както с близките си, така и с най-добрите си приятелки, които често я разпитваха за бъдещите й планове. Една вечер, когато Пат бе наминал да ги види, Сейдж дочу Лори да споменава, че според нея те двамата с Травис сигурно са се скарали.

— Доколкото зная, той изобщо не се е обаждал след Коледа, а и тогава разговаряха съвсем набързо — каза Лори. — Сигурно са се скарали. Ти какво мислиш за това?

Сейдж си представи Пат, който замислено мести кибритената клечка от единия ъгъл на устата си в другия.

— Проклет да съм, ако зная. С момчетата понякога е много трудно, но момичетата са просто невъзможни.

Любопитството им нарастваше с всеки изминал ден, защото тя упорито отказваше да обсъжда с тях плановете си за бъдещето. Никой не й задаваше въпроси, но Сейдж усещаше безпокойството и загрижеността им.

Времето й вече изтичаше. Трябваше да им каже, че сватба няма да има. Но как да го направи без да се унижи? Оставаше й единствено да чака да се случи нещо непредвидено, което да й предложи разрешение на проблема.

И то се случи, макар да не бе точно това, което очакваше.

Докато се обличаше рано една сутрин, някой леко почука на вратата на стаята й. Тя сграбчи един халат, разгърна го пред себе си като параван, прекоси стаята с босите си крака и леко открехна вратата.

— Какво искаш?

Харлан не се смути от грубостта й. Веднага й подаде някаква изрезка от вестник.

— Това бе публикувано в светската хроника на сутрешния хюстънски вестник. Изрязах го, преди да го види някой друг.

Озадачена, тя погледна заглавието. На Нова година ще се състои тържествена вечеря в чест на годежа.

Подзаглавието гласеше: Приятели от детство обявяват плановете си да се оженят. Отдолу бяха публикувани снимки на доктор и госпожа Белчър, на Травис и на новата му годеница.

 

 

— …и когато влязох в стаята, за да видя какво прави, го заварих с вдигната глава да оглежда патетата и другите животинчета по одеялото му.

Лъки погледна Харлан, а на лицето му бе изписано явно недоверие и скептицизъм. Харлан безучастно сви рамене.

Чейс веднага прекрати тази размяна на недоверчиви погледи.

— Не лъжа. Кълна се! Наистина бе вдигнал главата си от възглавницата. И това е нищо. Чуйте само…

— Дълго ли е? — попита Лъки. Бе наклонил стола си силно назад и седеше, подпрял ботушите си в ъгъла на бюрото.

— Защо?

— Защото през последните петнадесет минути не си спирал да говориш за Джейми. Той е страхотно хлапе, но дай ни малко почивка, а?

— Забрави ли какво беше, когато се роди Лорин? С часове седях и слушах за всяко едно нейно постижение.

— Е, да, ама след известно време тези разкази стават много досадни.

Лъки скочи на крака.

— Взе ми думите от устата.

Чейс даде знак на брат си отново да седне на мястото си.

— Но аз въпреки всичко те слушах търпеливо.

— Исусе! — Лъки изпъшка и умолително погледна към Харлан.

Той седеше на един стол с права облегалка. Предните крака на стола стърчаха във въздуха, а облегалката съвсем предвидливо бе подпряна на стената. Както винаги, обстановката в офиса на Тайлър Дрилинг бе съвсем обикновена и непретенциозна. Но на него му харесваше. Харесваше му и добронамереното заяждане на двамата братя, които — той бе сигурен в това — бяха готови да умрат един за друг.

Опитвайки се да остане безпристрастен, той каза:

— Чейс напълно си е изгубил ума по това бебе, Лъки.

Окуражен, Чейс се наведе напред.

— Джейми е просто неотразим. Наистина неотразим.

— Но той е само едно бебе — недоверчиво изпъшка Лъки.

— Зная, но от сега си личи, че ще стане любимец на жените като порасне. — Чейс се захили самодоволно. — Явно се е метнал на стареца си.

— Искаш да кажеш на чичо си Лъки. — По-младият брат погледна към Харлан и намигна. Харлан се изхили.

— Върви по дяволите! — Чейс сърдито се обърна към брат си. — Но хлапето наистина е страшно умно. Казах ли ти за…

— Да! — изкрещя Лъки.

Чейс го изгледа с раздразнение, но преди да успее да каже каквото и да било, Сейдж влезе в стаята. Харлан безшумно пое въздух и го задържа в гърдите си. Всеки път, когато я видеше, стомахът му се свиваше на топка, а това бе най-безобидната физическа реакция на тялото му.

Точно поради това се бе опитвал да стои на разстояние от нея през изминалите няколко дни. На Коледа едва се бе разминал с неприятностите и затова твърдо бе решил да не се забърква повече в подобни истории.

Тази сутрин, обаче, бе забравил всичките си добри намерения. Когато Сейдж отвори вратата след почукването му, раменете й бяха съвсем голи, като се изключат атлазените презрамки на сутиена й. Беше разгърнала един халат пред себе си — той не виждаше нищо, но въображението му не знаеше граници.

Беше гримирана само наполовина, косата й все още бе мокра, но тя изглеждаше фантастично. А в този момент бе още по-красива. Усмивката й бе леко напрегната, но като се има предвид новината, която й бе съобщил сутринта, трябваше да признае, че тя проявява забележително самообладание. Това изобщо не го изненадваше. Вече бе имал случай да я види как реагира след неочакван и зашеметяващо силен удар. Находчивостта и съобразителността й бяха достойни за възхищение.

Очите им се срещнаха, но само за миг и тя веднага отмести поглед встрани. Не можеше да я вини. Беше смутена, защото той знаеше тайната й.

А всъщност нямаше за какво да се притеснява. Ако някой се бе показал като истински глупак, то това беше Травис Белчър, а не тя.

— Ей, Сейдж — Чейс я погледна. — Казах ли ти за Джейми…

— Да — бързо го прекъсна тя. — Два пъти.

— Но ти дори не знаеш какво щях да ти кажа.

— Каквото и да е, вече го зная. Не можеш ли първо да кажеш едно здрасти?

— Разбира се. Здравей. Искаш ли малко кафе?

— Не, благодаря. Току-що закусих.

— Какво те води насам, дечко? — попита Лъки. Въпросът му очевидно бе реторичен, защото без да изчака отговора й, той взе сутрешния вестник и го разтвори.

Сейдж се приближи до бюрото и го измъкна от ръцете му. Умно момиче, помисли си Харлан. Успя да му вземе вестника, преди Лъки да стигне до светската хроника. Не че съществуваше някаква вероятност той да я прочете. Самият Харлан съвсем случайно бе попаднал на материала за Белчър.

— Искам да поговорим.

— Искаш да поговориш с мен? — попита Лъки.

— С вас двамата.

Тя посочи Чейс, а после се обърна и многозначително изгледа Харлан. Изражението й бе властно и високомерно, но Харлан почувства обхваналата я нервност, която сякаш граничеше с отчаяние.

Предните крака на стола му се удариха в пода и той се изправи.

— Имам малко работа в склада. Ще се видим по-късно.

Облече жилетката си, сложи си каубойската шапка и я нахлупи ниско над очите си. Погледна Сейдж, докосна с два пръста периферията на шапката си, отвори вратата и излезе. Докато затваряше вратата след себе си, не преставаше да се пита за какво ли щеше да разговаря с братята си. Но каквато и да бе причината за появата й в офиса, той усещаше, че този разговор много я плаши.