Серия
Тексас! (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Texas! Sage, (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 168 гласа)

Складът се намираше съвсем близо до офиса и представляваше една огромна, прилична на пещера постройка. Само преди няколко години той бе изгорял до основи. Лъки бе обвинен в умишлен палеж, но Девон Хейнс, с която бе прекарал нощта, потвърди алибито му. Алвин Кагни и Джак Ед Патерсън, двама местни негодници, все още излежаваха присъдата си за палежа.

Сградата бе построена отново на предишното си място, а цялото оборудване, изгоряло при пожара, бе изцяло възстановено. Но въпреки това складът не беше такъв, какъвто го знаеха в най-добрите и успешни за компанията години. Сейдж го помнеше от детството си. В тогавашните й представи складът беше мръсно и мрачно място, което миришеше на нефт, на кал и на уморени от работа мъже, което кънтеше от грохота на работещите машини и от грубия, пиперлив език на работниците.

Обстановката в склада не бе твърде подходяща за една млада дама и поради тази причина тя съвсем престана да го посещава след като поотрасна. Винаги бе завиждала на братята си, които спокойно можеха да ходят навсякъде и да общуват с мъжете, които работеха за баща им. Толкова пъти й се бе искало да я вземат на някоя сондажна площадка, да й позволят да участва в празничното ликуване при откриването на всеки нов кладенец.

Когато Чейс вкара пикапа през широките двойни врати на склада, Сейдж с тъга забеляза, че той вече не бе същият. Беше прекалено чист. Машините стояха притихнали и потънали в прах. Наоколо не се суетяха работници с мръсни лица, не се опитваха да се избършат в зацапаните си носни кърпи, докато проклинаха безспирно лошото време, скапания си късмет и пресъхналите кладенци. Безгрижният им смях и дългоопашатите лъжи за добрите стари дни в нефтените полета на Източен Тексас бяха изчезнали заедно с тях.

В този момент в склада имаше един-единствен човек, който се бе навел над чертожната маса и внимателно проучваше някакъв чертеж. Дочул приближаването на пикапа, той се изправи и забоде жълтия молив, с който чертаеше, в гъстата руса коса зад ухото си. Въпросително изгледа Сейдж, която се приближаваше към него, заобиколена от братята си.

— Някакъв прогрес, Харлан?

Той поклати глава.

— Не е кой знае какъв. Просто не виждам начин да го направя по-евтино.

— Да направиш какво? — попита Сейдж.

Харлан отстъпи и махна с ръка към чертежа.

Тя го разгледа внимателно, но не можа да разбере абсолютно нищо. Не й се щеше да покаже невежеството си, но просто нямаше друг изход.

— Това не е някакъв сюрреалистичен натюрморт на купа за плодове, нали?

Мъжете се изхилиха.

— Ти й обясни, Харлан — предложи Чейс. — Идеята е твоя.

— Ами, става дума за това — започна той. — Помислих си, че след известни видоизменения, нефтодобивната помпа може да се превърне в помпа за други течности, най-вече за вода.

— Понякога в нефтените кладенци се изпомпва вода.

— Браво! — каза Лъки и я погали по главата. После, сякаш припомнил си разговора им отпреди малко, бързо отдръпна ръка. — Не исках да те засегна.

— Не си — автоматично отвърна тя. Цялото й внимание бе приковано върху оживените сини очи на Харлан, които гледаха насмешливо и безочливо само когато той решеше да се държи като негодник, но в моменти като този разкриваха будния му и интелигентен ум. — Какви други приложения смяташ, че може да има една такава помпа?

Той се поколеба. Чейс побърза да се намеси.

— Сейдж е вече част от компанията. Можеш да й кажеш върху какво работим.

— О, сигурен съм, че тя умее да пази тайна — отбеляза той с почти недоловима за другите насмешка. — Приложението ще бъде в областта на напояването, Сейдж. С малко изобретателност и малко капитал — той погледна Чейс и Лъки и мрачно се усмихна — бихме могли да превърнем сондажната екипировка в добра напоителна система.

Тя внимателно обмисли казаното и попита:

— И на кого ще я продаваме?

— Точно тук би могла да се включиш, Сейдж — намеси се Лъки. — Щом изработим прототипа, ще трябва да се заловим с маркетинг и проучване.

— Какво ще кажете за фермерите? — попита тя.

— Това би било добро начало.

— И всички, които отглеждат цитрусови плодове в долината. — Умът й бързо препусна напред, но преди да доразвие всичките си идеи, тя осъзна, че са изправени пред друг, далеч по-важен и неотложен проблем. — Казахте, че имате нужда от свободни капитали?

Чейс въздъхна.

— Харлан почти приключи с прототипа, но се налага да спрем, защото нямаме никакви пари, които да инвестираме в проекта.

— Но вие не можете да си позволите да спрете точно сега — извика тя. — Не можете да постигнете нищо, ако не разполагате с прототипа.

— На нас ли го казваш… — измърмори Лъки.

— Но вие сигурно бихте могли да заемете…

— Забрави за това. Нито една банка в Тексас не би дала заем на компания, занимаваща се с нефтодобив.

— От друг щат? — предложи тя.

— Всички затварят телефона в момента, в който чуят характерното за Тексас носово произношение. Това че са от Щата със самотната звезда, е истинско проклятие за всички, които търсят заеми и допълнително финансиране — обясни Лъки.

— Затънали сме до гуша — добави Чейс.

— Точно така — обади се и Харлан.

— Разполагаме буквално с километри тръби, струпани зад сградата, които са готови за използване — допълни Чейс. — Но точно в този момент трябва да преустановим работата по проекта.

— От какво имате нужда? — Сейдж се обърна към Харлан.

— От миникомпютър.

— За какво?

— За автоматично включване и изключване на системата.

— Разбирам. Не може ли без него?

— Може, но проектът няма да е добър.

— А ние имаме нужда от съвършена система.

— Точно така.

Настъпи продължително мълчание. Очевидно всички се опитваха да намерят изход от безнадеждната ситуация. После Лъки погледна часовника си и каза:

— Трябва да се връщам в офиса, Чейс. Макар че това е седмицата между празниците, тук и там се намират хора, които продължават да се занимават с бизнес. Вече проведох няколко телефонни разговора и трябва да съм там, в случай че някой реши да ми отговори.

— Сейдж, защо не останеш тук, при Харлан, докато стане време за вечеря? — предложи Чейс. — Той ще те закара вкъщи след като свършите. Нека ти обясни как точно ще работи новият му продукт. Ако ще го продаваш, трябва да знаеш отговорите на всички възможни въпроси.

— Д-добре — измрънка тя.

Би предпочела да я обесят, завързана за палците, отколкото да прекара целия следобед в компанията на Харлан, но просто не можеше да откаже първата си официална задача като служител в Тайлър Дрилинг.

След като братята й си тръгнаха, тя огледа утихналата сграда, потрепери от студ и скръсти ръце пред гърдите си.

— Студено ли ти е? — попита Харлан.

— Малко.

— Ела по-близо до радиатора.

На пода, до краката му, имаше малко електрическо радиаторче. Тя се приближи и протегна ръце към топлината. Дебелият пуловер, който бе навлякла над панталона си, я топлеше достатъчно навън, но в сградата сякаш бе още по-студено.

— Предполагам, че ти дължа благодарност, задето не им каза за годежа на Травис.

Погледите им се срещнаха и двамата останаха неподвижни за миг, приковали очи един в друг. Той изглеждаше леко разочарован.

— Не ми дължиш нищо. Подай ми оная линия, ако обичаш.

Тя се пресегна към кутията с чертожни инструменти, която й показа. Той пое от ръката й тясната метална линия и добави още един контур към чертежа си.

Сейдж се наведе напред, за да вижда по-добре, но схемата й бе напълно непонятна — приличаше й на истинска плетеница от странно пресечени линии и дъги.

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш?

— Притежавам диплома на инженер от Тексаския университет А&М, която доказва, че зная.

— Ти си завършил университет? Притежаваш степен?

Изумлението й, примесено с недоверие, изобщо не го засегна, както и можеше да се очаква. Вместо това той се захили и се обърна към нея.

— Тази степен получават всички, които редовно си плащат таксите и успешно си взимат изпитите.

— Извинявай. Аз просто… изненадах се, това е. Къде си завършил колеж?

— Никъде. — Той изтри нещо, после прецизно измери част от линията и я продължи още малко. — Завърших колежа задочно. По пощата.

— Защо, за Бога?

— По онова време работех в една рафинерия. Това бе единственият начин, по който можех да си изкарвам прехраната и да уча едновременно.

— Значи си работил през цялото време, докато си бил в колежа?

— Точно така.

— И си се издържал сам?

— Хмм, да. Никакви футболни мачове, никакви забавления и щастливи завръщания у дома, никакви разходки. Работех нощна смяна и учех през деня, след като се наспях.

Сейдж изпита силна симпатия и състрадание към него и едва се въздържа да не постави ръка на рамото му.

— Ами родителите ти?

Той остави молива и отново я погледна.

— Задаваш твърде много въпроси, знаеш ли това?

— Ако ще работим заедно, трябва да знаем нещичко един за друг.

— Не мисля, че това е необходимо.

— Да, но аз мисля, че е точно така.

Той погледна здраво стиснатите й устни и инатливото й изражение и очевидно реши, че ще е по-разумно да отстъпи.

— Какво искаш да знаеш?

— Къде са родителите ти? Защо е трябвало да работиш в рафинерия, за да се издържаш, вместо да се забавляваш в колежа като всички останали?

— Напуснах дома си, когато бях петнадесетгодишен.

— Защо?

— Просто си тръгнах, разбра ли? Оттогава живея и се издържам съвсем сам. Веднага щом получих дипломата си от колежа, се записах в А&М и го завърших за три години. На двадесет години вече бях завършил образованието си и оттогава сам съм си господар. Не дължа никому никакви обяснения. — Той чукна брадичката й с върха на пръста си. — И на теб включително.

— Не мога да си представя, че човек може да бъде толкова независим.

Той само сви рамене.

— С времето се свиква с всичко. Искаш ли да видиш това нещо или не?

Харлан приключи разговора за миналото му, независимо дали на нея й харесваше или не. Тя изпита истинско съжаление, че не можа да научи нещо повече за него. Малкото, което й бе доверил, я бе заинтригувало неимоверно много, но по всичко личеше, че, поне за момента, той щеше да си остане за нея истинска загадка.

Харлан я поведе към един голям брезент, дръпна го настрана и й показа някакво съоръжение, което според нея по нищо не се различаваше от стандартните нефтодобивни помпи.

— Дотук сме стигнали — каза той. — Имаме нужда още от…

— Тайно ли избяга?

Той наведе глава и за няколко секунди остана загледан в бетонния под. Най-накрая вдигна глава и я изгледа с примирение.

— Да, предполагам, че може и така да се каже.

— Петнадесетгодишен — промърмори тя. Най-големите кризи в живота й когато беше петнадесетгодишна, бяха свързани с появата на всяка нова пубертетна пъпка по лицето й. По това време братята й неспирно я дразнеха заради наедряващата й фигура, присмиваха й се заради всеки пъпчив селяндур, хукнал подире й. Животът у дома не винаги й се бе струвал прекрасен, но тя просто не можеше да си представи, че би могла да изостави семейството си, да се прости с всичко, което познава и обича. Побърза да сподели размишленията си с Харлан.

— Е, Сейдж, можеш да се смяташ за щастливка. Не всяко дете може да се похвали с такъв късмет.

— Нима твоето детство и животът в дома ти са били чак толкова ужасни?

— Мислех, че дойде тук, за да разбереш нещо повече за напоителната система.

— Значи няма да ми разкажеш за живота си, така ли?

— Точно така.

Сега беше неин ред да въздъхне примирено. Най-накрая бе срещнала човек, който не й отстъпваше по инат и своенравност. Изражението му категорично показваше, че не възнамерява да й каже нито дума повече.

Тя се обърна и критично огледа помпата.

— Машина като машина. На мен всички ми изглеждат еднакви.

— Ако ще я продаваш, трябва да знаеш поне какво може да прави.

— Искам да зная само това, което е абсолютно необходимо. Опитай се да го обясниш простичко, като на лаик. Единствената по-сложна машина, която някога съм използвала, е сешоара ми.

На лицето му се появи широка усмивка.

— Знаеш ли какво? Ти наистина си голяма куражлийка. — Тя повдигна глава и го изгледа въпросително. — Без да имаш какъвто и да било опит, успя да убедиш братята си да те вземат да работиш за тях.

— С тях — поправи го тя.

— За подобна стъпка се изисква голяма смелост. Или отчаяние. — Той я изгледа проницателно. — Смяташ ли, че като работиш за Тайлър Дрилинг по-лесно ще забравиш гаджето си?

— Аз вече го забравих.

— Просто ей така? — В гласа му прозвуча скептицизъм и недоверие.

— Това, което ти изобщо не успя да разбереш — надменно заяви тя, — е, че връзката ми с Травис не почиваше на дълбоки чувства и силна страст. Ние не се обичахме като Чейс и Марси, или като Лъки и Девон. Тяхната любов е всепоглъщаща — любов на сърцето, ума, тялото и душата. И ако нещо се случи на някой от тях, другият ще бъде просто съсипан, защото те са прекалено зависими един от друг. Бракове като техните много рядко се оказват успешни.

— Техните обаче изглеждат непоклатими.

— Така е, но те са просто изключение. Никога преди това не бих повярвала, че Лъки може да бъде верен на една-единствена жена, или пък че Чейс ще се влюби отново след смъртта на първата му съпруга. Теоретично погледнато, браковете им трябваше да се окажат истински провал. Затова от самото начало на връзката ни двамата с Травис решихме, че ще се отнасяме по-разумно и прагматично към брака.

— И виж докъде те доведе това.

Тя бързо му обърна гръб и си тръгна. Той протегна ръка и я сграби за дъното на панталона.

— Чакай. Чакай. Само се пошегувах.

— Никак не си забавен — тя рязко шляпна ръката му и я махна от задника си.

— Понякога животът също не е особено забавен.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, животът е изпълнен с твърде много неприятни моменти — каза той. — Запушени водопроводи, плевели в градината, болни деца, неизплатени сметки. И щом ще трябва да споделяш всички тези трудности с някого, струва ми се, че любовта, която така пренебрегваш, би направила неприятностите по-поносими. — Леко присви очи и добави: — А и освен това е дяволски приятно да живееш с човек, когото обичаш.

Тя запази сериозното си изражение.

— Лекцията ти е напълно излишна, защото аз няма да се омъжа за Травис.

— Каза ли на Чейс и Лъки?

— Не. Не исках да ме вземат на работа от съжаление. Казах им, че не съм сигурна кога ще се омъжа, което си е самата истина. Използвах дори първо лице, единствено число — аз, а не аз и Травис. Казах им също, че междувременно бих искала да живея пълноценно и да се включа в семейния бизнес. Когато научат за разваления годеж, ще си помислят, че сме се разделили по взаимно съгласие, просто защото с времето сме се отдалечили един от друг. Мама вече подозира, че сигурно сме се скарали. Така че никой няма да бъде изненадан.

— Виждам, че всичко си обмислила.

— Точно така.

Той поклати глава, изпълнен с лоши предчувствия.

— Нали знаеш какво казват за внимателно обмислените планове? Те обикновено се провалят. Готов съм да се обзаложа десет към едно, че преди всичко това да свърши, те ще разберат, че господин Страстна Целувка те е зарязал.

Тя избухна.

— Защо всеки път…

Той се разсмя, хвана я за раменете и я повдигна от земята, доближавайки я толкова близо до себе си, че тя съвсем ясно усещаше всяко мускулче по стегнатото му тяло. Лицето й бе точно срещу неговото. Сейдж се страхуваше и в същото време искрено се надяваше, че той и този път ще заглуши сърдитите й протести с някоя страстна, неустоима целувка.

— Братята ти вероятно ще те препитат за всичко, което си научила днес — каза й той. — А ти говориш прекалено много. Ако смяташ да ги впечатлиш, мисля, че е време вече да седнеш, да си затвориш най-сетне устата, да отвориш широко очи и уши, за да видиш и най-дребните детайли и да чуеш всичко, което имам да ти кажа.

Той се завъртя на токовете на ботушите си и я сложи да седне върху един висок стол. После нави нагоре ръкавите на избелялото си дънково яке и започна да й обяснява начина на действие на изобретението си.