Серия
Тексас! (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Texas! Sage, (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 168 гласа)

— Здравей, Лъки. Извинявай, че се обаждам толкова късно.

— Харлан? Колко е часът?

Харлан погледна часовника си.

— Минава два. Исусе, съжалявам! Просто изгубих представа за времето.

— Няма нищо. Нали те помолих да ми се обадиш. Е?

Харлан почувства, че Лъки моментално се отърси от сънливостта си. Дяволски се мразеше, че трябваше да го събуди сред нощ, и то за да му съобщи лошите си новини.

— Сега вече знам защо училищното ръководство беше готово да ни продаде този компютър толкова евтино.

Дни наред бе обикалял из града, опитвайки се да намери някакъв компютър на старо. Най-накрая бе чул за едно държавно училище, което предлагаше компютър по номиналната му цена.

— Не работи ли? — мрачно попита Лъки.

— Изобщо.

— По дяволите!

— Съгласен съм.

В настъпилата тишина ясно се долавяше обхваналото ги разочарование.

— Ами, връщай се в такъв случай — каза му Лъки. — Изобщо не биваше да оставаш там толкова дълго.

— Не, ще опитам още нещо, преди да привърша за тази вечер. Да се обадя ли на Чейс?

— Недей. Зная, че те помоли да му позвъниш, но няма смисъл да го будиш с подобни новини.

— И аз си помислих същото.

— По дяволите — повтори Лъки. — Ще ми се Сейдж да се обади и да каже докъде е стигнала с Белчър.

Харлан се опита да се концентрира върху кожичката на единия си нокът. Постара се гласът му да прозвучи незаинтересовано и попита:

— Още ли не се е обадила?

— Нито дума. Предполагам, че не е искала да говори за бизнес в новогодишната нощ. Тя и Травис вероятно са имали свои собствени планове.

Харлан бе на по-различно мнение, но предпочете да се съгласи с Лъки.

— Да. Може би.

— Сигурен съм, че Белчърови или са имали много гости, или са били извън дома си за празника и предполагам, че Сейдж все още не е имала възможност да разговаря с доктор Белчър. И все пак, мисля, че трябваше поне веднъж да ни позвъни.

— Сигурен съм, че има някаква основателна причина за мълчанието й — изрече неубедително Харлан.

— Кой по дяволите, може да каже какво става в главата на една жена! О, Девон, заболя ме! — извика той. Харлан го чу да казва тихо: — Мислех, че спиш. — Замълча за момент, а после отново заговори в телефонната слушалка. — Хайде, Харлан, прибирай се да спиш.

— Няма да се бавя дълго.

— Ще се видим утре сутринта.

Харлан затвори телефона. Чувстваше се самотен и ограбен и завиждаше на приятеля си, който си имаше любима жена в леглото, жена, която да притисне към себе си, преди отново да потъне в сън. Харлан не само че нямаше жена до себе си, той нямаше и легло дори, ако не се броеше старото, тясно легло в караваната.

Леглото, в което спеше, бе взето назаем. Нощем често не можеше да заспи, измъчван от мисълта за жената, която бе спала в това легло преди него.

— Какво ли прави тя в тази нощ? — запита се той на глас, а после отново взе малката отвертка и се залови за работа.

Беше работил върху прототипа почти през цялата нощ. Никога не бе бягал от работа, но сега беше много благодарен на този сложен, изпълнен с безброй предизвикателства проект, който държеше мислите му далеч от Сейдж.

Тази дама наистина имаше забележителен кураж. Беше показала, че е направена от много здрав материал в деня, в който Чейс и Лъки й предложиха да се свърже с бащата на Травис като с потенциален източник на капитали за компанията им. Всяка друга жена, поставена при подобни обстоятелства, сигурно щеше да припадне. Или да избухне в сълзи. Или да започне да мрънка някакви обяснения.

Сейдж се бе поколебала само за миг, а след това широко усмихната, се бе съгласила с тях.

— Идеята наистина е страхотна!

Харлан я слушаше и наблюдаваше с истинско недоумение. Тя бе просто неуморима. Твърдо бе решила да продължи с лъжите си, дори и с риск да подведе братята си.

Човек не можеше да не се възхити на упоритостта и безкористната й твърдост. Защото този път тя не лъжеше, за да спаси собствената си кожа. Харлан знаеше, че заради братята си тя ще се види с доктор Белчър, независимо, че гордостта й ще бъде силно наранена.

Сейдж продължи с преструвките и по време на вечерята, непрекъснато бърбореше за огромното влияние на Белчър, изразяваше увереността си, че той ще се окаже истинско разрешение на проблемите им.

— Зная, че е инвестирал пари и в други начинания и всички те са били много успешни — каза им тя, след като изядоха домашно приготвените енчилади. А когато стигнаха до десерта, тя заяви: — Тръгвам още утре сутринта.

Точно в този момент го погледна право в очите — нещо, което упорито бе избягвала през цялата вечер. Очите й сякаш го предизвикваха да им разкрие измамата й. Не го направи, разбира се изборът беше неин. Тя трябваше да изиграе роля та си така, както реши, без каквато и да било намеса от негова страна.

— А сега ме извинете — каза тя и стана от масата. — Ще се кача в стаята си, за да опаковам багажа си. — Гласът й прозвуча твърде безгрижно, очите й неестествено блестяха, но той сякаш бе единственият, който забеляза.

Харлан остана безмълвен на мястото си, разрови с лъжицата си топящия се портокалов крем, проследи я с поглед, докато се изкачваше по стълбите, ясно осъзнавайки, че отиването й в Хюстън и срещата й с бащата на мъжа, който я бе изоставил, ще бъде най-трудното нещо, което до този момент й се бе налагало да прави. Харлан искрено се съмняваше, че той самият би събрал достатъчно смелост, за да извърши нещо подобно.

Сейдж обаче можа. Тя бе най-невероятната жена, която някога бе срещал.

Когато на следващата сутрин слезе на закуска, Лори го информира, че Сейдж вече е тръгнала.

— Никак не съм доволна, че трябва да прекара целия уикенд в пътуване, но не можах да я убедя да отложи тази среща. Толкова е твърдоглава.

Това бе твърде меко казано. Сейдж Тайлър бе най-неотстъпчивото и упорито същество, което Харлан познаваше. Беше необикновено инатлива, горда и смела. А освен всичко останало, за него Сейдж бе най-желаната от всички жени, с които се бе срещал, а те не бяха никак малко.

Като се започне от разкошната й руса коса и се стигне до пръстите на краката й, Сейдж Тайлър бе невероятно привлекателна жена. Харесваше му, начинът, по който надменно вирваше главата си на една страна и нетърпеливо потропваше с крак по пода. Допадаше му дързостта й. Възхищаваше се на куража й. И съвсем определено обожаваше целувките й.

Тя беше самото олицетворение на пулсираща, жива, трескава, омайна женственост.

Най-печалното обаче бе, че Сейдж сякаш не съзнаваше колко е женствена и привлекателна. Беше твърде заета с усилията си да докаже на братята си, че не е по-маловажна от тях и изглежда не осъзнаваше, че единственият човек, който се съмнява в собствената й значимост е самата тя. Гледаше на женствеността си като на слабост, а не като на преимущество.

Нямаше да е много лесно да я убедят в противното. Сейдж напълно пренебрегваше всичко, казано от Лори. За нея тя бе просто една всеотдайна майка, заслепена от пристрастията си. А що се отнася до братята й, тя смяташе, че те само я толерират и се отнасят към нея с покровителствено снизхождение.

Само един подходящ мъж би могъл да й помогне да осъзнае истинската си цена.

— А ти не си този мъж — каза той, размахвайки отвертката си, сякаш за да подчертае всяка казана дума — Така че престани да мислиш за това.

Когато я целуна за пръв път, той инстинктивно усети, че силата на обхваналата я страст й бе напълно непозната. А когато реши да отвърне на целувката му, тя сякаш вложи цялата си душа и нея. Сочната й уста изведнъж се превърна в център на съществуването й. А щом реагираше така на целувките му, само един Господ знае как би…

Той бързо отклони блуждаещите си мисли от тази опасна територия.

Силната й чувственост вероятно бе изплашила и отблъснала твърде много мъже, защото тя представляваше истинска заплаха за мъжествеността им. Белчър, без съмнение, бе един от тях. Но в края на краищата, щеше да се намери някой щастливец, който да оцени страстната й натура, да се възползва от нея, да й се отблагодари със същия плам. Сигурно щеше да бъде някой изключително очарователен кучи син, който щеше да прекара остатъка от живота си, опитвайки се да задоволи ненаситната лъвица, която бе освободил от задръжките и предразсъдъците й.

През изминалите няколко минути Харлан с неудоволствие забеляза, че дънките бяха започнали да му стават твърде тесни и неудобни. Само мислите за Сейдж бяха достатъчни, за да го възбудят. На това трябваше да се сложи край. Вече на два пъти почти беше успял да й покаже на какво е способна и ето докъде го бе довело всичко това. Тя го мразеше.

А той не можеше да го допусне. Не и ако щяха да работят заедно в Тайлър Дрилинг. Всички от семейството го харесваха и му вярваха, но ако се наложеше да избират между него и Сейдж, той щеше да изхвърчи от компанията преди още да е разбрал какво се е случило.

Той, разбира се, осъзнаваше, че рано или късно щеше да ги напусне. Това просто бе неизбежно. Никога не се задържаше дълго на едно място. Но и никога не си тръгваше, преди да е довел до успешен край това, с което се е заловил. Никога не зарязваше проектите си — с изключение на един-единствен случай, при който ненадейно бе разбрал, че човекът за когото работи е гангстер. Сейдж Тайлър, обаче, с огнения нрав, изкусителното тяло и примамливата си уста, представляваше далеч по-сериозна заплаха от временния му съюз с онзи негодник. Щеше да постъпи дяволски добре, ако се постараеше да стои далеч от нея. Но докато бърникаше из вътрешността на машината, мислите му неотлъчно се връщаха към нея. Не преставаше да се пита къде ли е тя, какво ли прави, чудеше се дали и тя се чувства толкова самотна, колкото и той.