Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тексас! (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Texas! Sage, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 181 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Пикапът на Харлан не можа да стигне дори до Остин.

На около тридесет мили северно от столицата двигателят започна да се дави. След още десет мили изпод ожуления капак на пикапа се заизвива струйка дим.

Сейдж отвори уста, за да каже нещо, но, спомнила си заплахата му, че ще я накара да върви пеша, веднага я затвори. На лицето му цъфна самодоволна усмивка.

— Виждам, че си взела предупреждението ми присърце. — В гласа му се долавяше доволство.

Тя го изгледа и сухо каза:

— Може би смяташ да го оставиш да гръмне и да ни хвърли във въздуха.

— Търся удобно място, за да спра.

Четвърт миля по-нататък той отби на един крайпътен паркинг. Давещият се, кашлящ пикап стана за посмешище на другите шофьори, които използваха паркинга. На Сейдж й се прииска да се скрие на седалката и да покрие главата си с ръце.

Харлан, обаче, не изглеждаше ни най-малко смутен, когато излезе от пикапа. Той се отправи към предния капак и го повдигна. Ръждясалият метален капак жално изскърца. След няколко минути Харлан застана до вратата на Сейдж. Тъй като стъклото го нямаше, а на мястото му бе закрепен един картон, Сейдж удари вратата с рамо и я отвори.

— Каква е диагнозата?

— Скъсано водно съединение — отговори й той. — Всичката вода в радиатора е извряла.

— Това лошо ли е?

Той подпря лакът на единия край на вратата и я изгледа развеселен.

— Да, освен ако човек не си е поставил за цел да блокира двигателя.

Това й се стори твърде приемлив начин да се отърват от омразното превозно средство.

— Не допускам, че тази бракма е застрахована.

Той поклати глава.

— Недей да си толкова сигурна.

— Пълна застраховка? — тя го погледна с надежда.

— Глупости.

— Какво предлагаш тогава?

Харлан започна да разкопчава ватената си риза. Когато откопча всички копчета, той я измъкна от дънките си и я съблече.

— Дръж това.

Тя пое ризата и безмълвно го загледа как, кръстосал ръце, хвана подгъва на бялата си тениска, изхлузи я през главата си и остана гол до кръста.

По тялото му личаха синините от снощния бой. Сутрешното слънце блестеше по косъмчетата на гръдния му кош. Зърната на гърдите му настръхнаха от студения вятър.

Сейдж почувства, че стомахът й се свива.

Хванал тениската с две ръце, той я раздра по средата, а после отпра и ръкавите. Отново се приближи към предницата на пикапа и Сейдж се вторачи в голия му гръб, който бе не по-малко възбуждащ от гърдите му. Светлорусата му коса се къдреше около врата му. Под копринено-гладката кожа изпъкваха гъвкавите му, силни мускули.

Изпълнена с любопитство, тя надвеси глава, за да види по-добре какво прави той под вдигнатия капак. Запленена и очарована, Сейдж наблюдаваше с пресъхнали уста как играят мускулите по тънките му ръце, докато завиваше ивици от памучния плат около скъсаното съединение. Вените му се надуха и изпъкнаха. Ръцете му изглеждаха силни и много сръчни, докато завързваха памучната лента на здрав възел. От един пожарен кран наблизо наля вода и напълни радиатора.

Затръшна капака на пикапа и се запъти към квадратната тухлена постройка, в която се намираха тоалетните.

— Веднага се връщам — викна й през рамо. — Трябва да си измия ръцете.

Сейдж бързо извъртя огледалото за обратно виждане към себе си. Отражението й й подейства като неприятен шок. Изглеждаше точно като жена, която не си е лягала цяла нощ. И тъй като не можеше и дума да става за осемчасов сън оттук нататък, тя се опита да направи възможното с козметиката, която носеше в чантата си.

Подобно на Харлан, който бе импровизирал при поправянето на пикапа, така й тя се опита да импровизира, докато гримираше лицето си. Работеше много бързо, защото не искаше той да си помисли, че суетата й има нещо общо с него. В момента, в който Харлан се появи иззад ъгъла на сградата, тя натъпка четката за коса в чантата си и се опита да изглежда нетърпелива и отегчена от забавянето.

Само няколко секунди след като се настани и кабината, той започна да души въздуха.

— Парфюм ли подушвам?

— Исках да се поосвежа малко. Нали нямаш нищо против?

— Разбира се, че нямам. Преди малко изглеждаше ужасно. — Начумерена, тя му подхвърли ризата. Той я хвана и започна да се смее. — Не разбираш от шега, нали?

Опря ръцете си на голямото кормило, а после се обърна и се вгледа в нея.

— Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, Сейдж, искам да ти призная, че ми беше трудно да държа и двете си ръце на волана.

Погледът, който си размениха, се проточи неудобно дълго. Сейдж непрекъснато си напомняше, че от този момент нататък отношенията им трябваше да бъдат чисто делови. Тя бе пожелала да бъде така. И след като тя бе определила правилата, не биваше първа да ги нарушава. А и освен това не можеше да допусне нещо да я отклони от крайната й цел. Не че на Харлан му се налагаше да полага големи усилия, за да привлече вниманието й. Всъщност, изобщо не бе необходимо да полага каквито и да било усилия.

Най-накрая тя откъсна очи от него и кимна към предния капак.

— Работи ли вече?

— О, няма проблеми. — Гласът му прозвуча твърде дрезгаво.

— Мислиш ли, че може да експлодира?

Той преглътна мъчително.

— Би могъл. Трябва през цялото време да следя да не се прегрее.

Сейдж остана с впечатлението, че двамата говорят за различни неща и нервно облиза устни.

— Няма ли да си облечеш ризата?

— Защо? Да не би голите ми гърди да те притесняват?

— Нищо подобно.

Той се усмихна с разбиране и тя се почувства твърде прозрачна и разголена под всезнаещия му поглед. Той допря двата кабела, за да запали пикапа и додаде:

— Госпожице Сейдж, наистина не разбираш от шега, но в лъгането си още по-зле.

— Наистина е много забавно. Изпитвам особено чувство на пълна свобода. А ти?

— Аз съм напълно свободен от петнадесетгодишен, забрави ли?

Движеха се бързо по широката магистрала с шест платна, която пресичаше Тексас от Ред Ривър до границата с Мексико на юг.

— Е, добре, но за мен този волен и необременен с грижи живот е напълно нов и непознат — каза Сейдж. — Чувствам се безгрижна като циганка.

В Остин бе настояла да продължат с колата й, която стоеше паркирана пред апартамента й от деня, в който Травис я бе закарал в Хюстън за празниците.

През последните няколко месеца от следването си тя постепенно бе изнесла повечето си вещи от апартамента, който в продължение на три години беше неин дом. Двете й съквартирантки, които възнамеряваха да продължат да живеят там, веднага купиха нейната част от мебелите и кухненските прибори. В апартамента бяха останали съвсем малко нейни лични вещи, които двете момичета бяха обещали да отделят в един гардероб, за да може тя да си ги прибере, когато й е удобно.

Сейдж отиде в банката и изтегли всичките си спестявания. Сумата не беше кой знае колко голяма, но щеше да й позволи да преживее известно време без да гладува. Докато тя се занимаваше с делата си, Харлан замина за някъде, а по-късно се върна в апартамента пеша.

Само след няколко часа вече бяха на път. Тръгнаха на юг от Остин и тя го помоли да шофира, защото беше прекалено изнервена и развълнувана, за да се концентрира върху пътя. Сега, когато всички стари връзки бяха прекъснати, когато намеренията й бяха окончателно оформени в главата й, а планът вече бе в ход, тя бе обхваната от силен изблик на енергия и възторжен ентусиазъм.

Изминаха няколко мили, преди да се сети да го попита за караваната му. Наложи се да я оставят в града, защото не можеше да бъде закачена за колата й, която нямаше теглич.

— Оставих я при един приятел — каза й Харлан. — Той притежава бензиностанция. Каза, че мога да я оставя зад сградата.

— Сигурен ли си, че ще я намериш там, когато се върнеш?

Той се намръщи.

— Казах ти, че ми е приятел. Работихме заедно на една и съща нефтена платформа в морето. Все едно, че сме били заедно на война.

— Ами камионетката? Да не би просто да си я изоставил край пътя?

— Няма да е голяма загуба, нали? Не, продадох я за двеста долара.

— Двеста долара? Кой идиот ти даде двеста долара за оная купчина вехто желязо?

— Един вехтошар.

— О! — Усмихнаха се един на друг. Той отново прикова поглед в пътя. Сейдж попита: — Само в нефтодобивната индустрия ли си работил?

— Да, най-вече.

Тя зачака за по-подробно обяснение. Такова обаче не последва. Потайната му сдържаност я раздразни, но тя продължи да настоява.

— Ако ти се наложи да попълниш някакъв формуляр, какво ще напишеш в графата занятие?

— Никога не попълвам формуляри.

— Но ако все пак ти се наложи?

— Няма.

— Харлан! — В гласа й се долавяха нотки на безсилие. — Просто си представи, че ти се наложи.

Той въздъхна.

— Добре, де. Предполагам, ще напиша, че съм професионален механик. Ако някой има проблем, отивам и го отстранявам.

— Някой! Искаш да кажеш, който и да е.

Да, ако взаимно си допаднем и ако преценя, че мога да помогна по някакъв начин.

— Значи, постоянно издирваш хора, които имат проблеми.

Той само сви рамене. Очевидно никак не му се говореше за това.

— Да, предполагам, че може и така да се каже. Миналата година срещнах Чейс в Хюстън и веднага го харесах. Симпатията ни беше взаимна. Той ми каза, че компанията му има сериозни затруднения. По онова време имах друг ангажимент, но не го забравих. Отидох в Милтън Пойнт веднага щом се освободих.

— А щом проблемът бъде разрешен…

— И всички останат доволни…

— Ти…

— Премествам се другаде.

— Никакви ангажименти?

— Точно така.

— Никога?

— Никога.

— Хмм.

Тя остана неподвижна за миг, загледана в магистралата, простираща се далеч пред тях. Изведнъж се почувства самотна и подтисната. Той се разделяше с вещите си — каравани, камиони — съвсем лесно, без никакви угризения или сантиментална привързаност. Когато решеше, че е време да замине, той по същия начин изоставяше и хората, с които бе работил — без нито веднъж да се обърне назад. Сейдж се чудеше колко ли жени бе изоставил след себе си — жени, които сигурно още го обичаха.

Тази мисъл помрачи възторженото й настроение и тя пропътува следващите няколко мили, потънала в мълчание.

— Наблизо има закусвалня Деъри Куин — Сейдж посочи с ръка познатия червено-бял знак. — Хайде да спрем. Умирам от глад.

— Сейдж, преди един час спряхме, защото искаше да отидеш до тоалетната. Тридесет минути преди това спряхме, защото искаше да хапнеш нещо сладко.

— Вече е време за вечеря. Нека да спрем и да се наядем, а после ще пътуваме цялата нощ.

— Добре. Но ако все така се подчиняваме на стомаха и на пикочния ти мехур, боя се, че никога няма да стигнем до Долината.

Долината Рио Гранде бе крайната им цел, защото там земеделието бе силно развито. Смятаха, че производителите на памук и цитрусови плодове ще са потенциалните купувачи на напоителната им система.

Заведението беше претъпкано. Трябваше да се наредят на опашка, за да дадат поръчката си.

— Толкова съм гладна, че мога да изям цял кон — мърмореше тя, докато преглеждаше менюто.

— Съжалявам. В менюто не предлагат коне.

Без да се смути от заядливата му забележка, тя продължи:

— Искам един чийзбургер. Голяма порция пържени картофи. Шоколадов шейк. И една порция начос.

— С пипер?

— Разбира се, че с пипер. Та как може начос без пипер. Искам много, ама много пипер.

И точно в този момент той я целуна. Само преди миг тя му се усмихваше и лакомо облизваше устни в очакване на ароматната храна, а в следващия момент той постави ръка на врата й и я придърпа към себе си за една дълга и страстна целувка, която я накара моментално да забрави за шума и суматохата в ресторанта. Тя колебливо сложи двете си ръце на кръста му, а след това го обгърна и силно го притисна към себе си.

Харлан откъсна устни от нейните много преди тя да е готова за това. Той се вгледа в лицето й, а настойчивият му поглед сякаш казваше, че единствено чувството му за благоприличие го бе накарало да спре да я целува.

Обгърна раменете й с ръка и я притегли към себе си. Тя остави едната си ръка около кръста му, а с другата хвана ръката му, която лежеше върху рамото й. Сейдж си помисли, че всички посетители на заведението вероятно ги смятат за щастлива влюбена двойка.

И в този момент осъзна, че отчаяно иска това да е точно така.

Когато редът им дойде, Харлан й се усмихна и се обърна към сервитьорката.

— Дамата иска порция начос с пипер. С много, ама много пипер.

Сейдж излапа всичко с огромен апетит. Не бе яла толкова вкусна храна от… Не можеше да си спомни някога да е яла по-вкусна храна и се зачуди дали това не се дължеше на мистериозното очарование на целувката на Харлан.

— Искаш ли още един чийзбургер? — попита той, когато тя преглътна и последната хапка.

Тя се разсмя и избърса устата си с книжната салфетка.

— Не, благодаря. Беше много вкусно. Не си спомням кога за последен път съм яла нещо толкова вкусно.

— Дон Жуан никога ли не те е водил в закусвалня?

— Травис? — Дори името му й прозвуча странно, сякаш той вече принадлежеше към някакъв друг живот. Както и всъщност си беше. — Бъдещият доктор Белчър никога не би влязъл в подобен ресторант. По едно време бе полудял на тема здравословно хранене и се опитваше да ме тъпче с бобено пюре с пресечена извара и тофу.

— Тофу? Това да не е някакъв братовчед на мармалада?

Тя се разсмя и се смя докато напълно отмаля, а Харлан изглежда изобщо не се притесняваше, че всички в заведението я гледат. Всъщност, той сякаш искрено се забавляваше и се радваше на смеха й.

Вече бе започнало да се смрачава, когато отново тръгнаха на път. Пълният й стомах, обхваналото я доволство и радост, както и монотонното бръмчене на двигателя започнаха да я приспиват. Едва успяваше да държи главата си права, а очите си — отворени.

— Ела — Харлан потупа с ръка дясното си бедро. — Сложи главата си тук и престани да се бориш със съня.

Сейдж внимателно погледна към ципа на дънките му — стари, избелели и очевидно неудобно тесни в този момент.

— По-добре да остана будна. — Тя го погледна с неудобство. — Може да заспиш докато шофираш.

Той се изсмя.

— Ако сложиш глава в скута ми, това ще е най-сигурният начин да ме задържиш буден. — После, видял стреснатото й изражение, се разсмя още по-силно. — Само се шегувам. Хайде, лягай. — Отново потупа крака си и този път тя не можа да устои. Сви се на седалката и предпазливо положи глава на бедрото му.

Той отметна косата й назад и сложи ръка на врата й. Палецът му леко погали бузата й.

— Лека нощ, госпожице Сейдж.

— Няма да спя. Само ще затворя очи за минута-две.

Той продължи да гали нежно врата, бузата и ухото й.

Размърда се едва когато той я разтърси няколко пъти, за да я събуди.

— Хайде, Сейдж, ставай. Кракът ми изтръпна.

Замаяна и сънлива, тя се изправи непохватно, но все още не можеше да отвори очи.

— Колко е часът? Защо спряхме?

— Наближава полунощ. Спрях, защото започнах да виждам осевата линия двойна. Спи ми се, а никак не ми се иска да влезем в статистическите отчети за пътните злополуки. Между другото, знаеш ли, че хъркаш?

— О, я млъквай! — Тя се нацупи, разкърши рамене и започна да разтрива врата си. — Къде сме?

— Пред един хубав, чист мотел.

Думата чист бе произнесена с подигравателен тон и тя моментално застана нащрек. Насили се да отвори очи и се огледа. Отделните бунгала бяха украсени с розови неонови светлини. В малкото дворче имаше плувен басейн, около който се бореха за малко светлина няколко бодливи круши и олеандрови храсти. Около басейна беше толкова тъмно, че човек би могъл да падне в него без изобщо да го забележи. Административната сграда на комплекса изглеждаше мрачна и зловеща, а на фасадата й премигваше една единствена синя звезда. Чифт дълги рога бяха закачени над вратата.

— Страхотно! Тексаски вариант на мотелите Бейтс. Норман Били Боб Бейтс и мъртвата му майка.

— Мястото е съвсем прилично. Отсядал съм тук и преди.

— Това кой знае защо никак не ме изненадва.

— Стой мирна. Ще отида да проверя дали имат свободни стаи.

— Шегуваш ли се?

Харлан се върна само след няколко минути, размахвайки един ключ. Докато се придвижваха от административната сграда към бунгалото, в което бяха настанени, тя попита:

— Не можем ли да отседнем в нещо по-луксозно? С малко повече звезди?

— Ще останем тук само колкото да поспим няколко часа. Единственото, което ще използваме, са леглата.

— Тук вече позна. Със сигурност не смятам да се къпя. Доколкото можах да го видя, администраторът беше истинско копие на Антъни Пъркинс.

В стаята имаше две еднакви легла, малка масичка с тънки крака между тях и един скрин. Без телефон. Без телевизор. Но все пак беше затоплено и чисто. Сейдж подуши чаршафите на леглото и след като се увери, че са чисти, се пъхна между тях, напълно облечена.         Беше прекалено уморена, за да съблече дрехите си. За пръв път през живота си си лягаше, без да е измила зъбите си, но изобщо не й пукаше. Единственото, което искаше в този момент, бе да се наспи.

Харлан влезе в банята. Няколко секунди по-късно го чу да пуска душа. Опитва се да ми прави напук, сърдито си помисли тя. Но на лицето й имаше усмивка. Цялата бе изпълнена със задоволство. Стори й се странно като си припомни с колко неприятности и недоразумения бе започнал денят.

Бе напуснала дома си с един мъж, когото познаваше по-малко от месец, в един разнебитен пикап, който бяха продали за старо желязо.

Бе изтеглила всичките си спестявания, всеки цент, който притежаваше, а сумата се оказа плачевно малка.

Беше се наяла до насита в една закусвалня без изобщо да се замисли за многото калории и лошите хранителни качества на нездравословната храна.

Беше изоставила всичко познато и близко и бе предприела една авантюра, която можеше да не й донесе нищо друго, освен унижения и враждебност от страна на членовете на семейството й.

А сега прекарваше нощта в някаква долнопробна мотелска стая, която вероятно е била свидетел на безброй незаконни и непозволени срещи.

И въпреки всичко това, Сейдж бе доволна и спокойна. С усмивка на лице, тя се сгуши под завивките и зарови глава във възглавницата.

Харлан все още беше под душа. Тананикаше си някаква песен на Род Стюарт. Пееше малко фалшиво. Какво ли щеше да направи след като излезе от банята? Дали щеше да легне до нея и да я обгърне с ръце, или пък щеше да използва другото легло?

Тя нямаше да има нищо против, ако другото легло останеше празно през цялата нощ.

Никога преди не се бе чувствала толкова щастлива.