Серия
Тексас! (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Texas! Sage, (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 166 гласа)

— Сейдж, ще престанеш ли най-сетне? Моля те! Така нищо няма да промениш.

— Не ми пука — изрече през сълзи Сейдж и притисна мократа кърпичка към течащия си нос. — Плаче ми се и ще плача. Сега би ли ме оставил на мира, за да си поплача на спокойствие?

— Можехме да напоим всяко парче земя в Южен Тексас със сълзите, които изплака. Може би трябва да се опитаме да ги продаваме.

Тя яростно го изгледа с подутите си, зачервени от плач очи.

— Наистина ми писна от шегите ти, Харлан.

— По-добре да се шегуваме, отколкото да ревем.

Двете седмици, които бяха прекарали по пътищата, без какъвто и да било резултат, бяха изострили нервите им до краен предел. Когато се отправиха обратно по същата магистрала, по която бяха пристигнали преди четиринадесет дни, преизпълнени с оптимизъм, Харлан с такава ярост се вкопчи във волана, че пръстите му побеляха от напрежение.

Дори и да бе решил накъде са се запътили, все още нищо не й бе казал. А и тя, така или иначе, не проявяваше никакъв интерес. Изминаваха безцелно миля след миля, тя плачеше, а той вече едва сдържаше гнева си и сякаш се готвеше за поредната схватка. Сейдж, не по-малко раздразнена и изнервена, бе готова за достоен отпор.

— Не можеш дори да си представиш какви огромни надежди възлагах на това пътуване.

— Мога да си представя — изкрещя той в отговор. — Искаш да се върнеш у дома като победител. Искаш отново да спечелиш любовта и уважението на семейството си.

— Ти пък какво ли разбираш от любов и уважение в семейството!

Видя искрата, припламнала в очите му, но той предпочете да не отговаря на предизвикателство то й. Вместо това, веднага я контраатакува.

— Смяташ, че можеш да заблудиш целия шибан свят, но аз чета в теб като в отворена книга, Сейдж. Ти си мислиш, че никой не те уважава. Добре, грешиш. Трябваше да чуеш как всички те хвалят непрекъснато, как превъзнасят до небето старанието и трудолюбието ти. Дълго преди да те срещна, вече ми бе писнало да слушам за теб.

— Те може и да говорят за мен, но никой от тях не ме възприема на сериозно. И никога не са го правили.

— Може би това е защото говориш прекалено много и постоянно се сърдиш за едно или друго.

— Е, благодаря. Започвам да се чувствам много по-добре след този приятен разговор.

Той отклони очи от пътя и внимателно се вгледа в лицето й.

— Ти си в постоянно съревнование с братята си, нали?

— Разбира се, че не съм.

— Как ли пък не, по дяволите! Някъде дълбоко в теб се корени отколешният ти страх, че не можеш да си като тях, че в сравнение с тях ти си едва ли не второ качество човек.

— Ти си луд!

— Не, не съм. Прав съм. Чуй ме, Сейдж. Ти си Тайлър до мозъка на костите си. По характер си същата като Чейс и Лъки — рязка, сурова, непреклонна. Отличаваш се от тях само по външния си вид. Ти си решителна, упорита и много честна. Ти си едно безкрайно почтено човешко същество, Сейдж. Не ти липсва нито красота, нито индивидуалност, нито интелигентност.

— Защо тогава се провалих? Защо не мога да сключа поне един договор? Повечето от хората дори не пожелаха да разговарят с мен. А няколко направо ми се изсмяха в лицето, когато разбраха за какво става дума.

— Не си се провалила. — Той отчетливо и ясно произнасяше всяка дума. — Направи всичко, което можа. Всяка сутрин започваше с хъс, облечена като истинска професионалистка, но запазила женствеността и привлекателността си. Изучи системата в най-големи подробности, упражнява резюмето си безброй пъти, докато не го изглади до съвършенство. По дяволите, всеки път когато те слушах, бях готов сам да се подпиша на пунктираната линия под договора.

— Защо тогава никой не подписа проклетия договор?

— Лош късмет. Застой в икономиката, който няма нищо общо с това, което си направила или не си. Дори и най-добрият рибар, който разполага с най-добрата стръв, не би могъл да улови риба, ако тя просто отказва да кълве.

Сейдж малко се поуспокои от думите му. Дълбоко в себе си тя бе убедена, че е направила най-доброто, на което е способна. Чрез различни кооперативни и селскостопански организации, тя внимателно бе съставила списък на евентуални перспективни клиенти. Двамата с Харлан прилежно се свързаха с всеки един от тях. Усилията им обаче не доведоха до нищо, не съществуваше и минимална надежда да сключат някакъв договор. Бяха направили всичко, което зависеше от тях.

Не би могла да вини Харлан за лошия им късмет. Беше я сюрпризирал с вратовръзката, която си сложи още първия ден и не я махна през цялото време. Обясненията му бяха ясни и подробни. Лесно печелеше доверието на всички, с които разговаряше. Хората сякаш инстинктивно се доверяваха на мнението му по най-различни въпроси. Беше добро момче, интелигентно и очарователно, което никога не се натрапваше излишно и не досаждаше със съветите си.

Хората го харесваха, а той им отвръщаше със същото. Също като Лори, и той приемаше хората такива, каквито са, и очакваше от тях да постъпват по същия начин. Създаваше нови приятелства навсякъде, където отидеше. Изпитваше очевидна необходимост да бъде ограден от много приятели и това без съмнение се дължеше на факта, че си няма собствено семейство.

Но въпреки сърдечните му и непринудени взаимоотношения с хората, те напускаха долината с празни ръце. За техен лош късмет всички фермери и производители на плодове си имаха свои собствени проблеми и затруднения, свързани с необичайно ниските температури и измръзвания на реколтата през изминалия сезон. Селскостопанският бизнес не бе в по-добро състояние от нефтената индустрия. Фермерите се чудеха как да свържат двата края през тая година. Никой не бе склонен да инвестира пари и да увеличава разходите си, макар продуктът, който предлагаха, да допадаше на мнозина.

— Всички се съгласиха, че идеята ни е страхотна — припомни й Харлан.

— Опитай се да платиш някоя сметка с нея. — Той изруга през зъби.

— И какво очакваш да направя? Да отбия на първото разклонение и да поема за Източен Тексас? Отказваш ли се?

— Не. В никакъв случай. Аз да не съм Харлан Бойд. Той постъпва по тоя начин. Когато положението стане напечено, той просто изчезва. Измива си ръцете и се маха.

— Какво, по дяволите, знаеш ти за Харлан Бойд и за постъпките му?

— Защо? Не е ли точно така? — извика тя и се обърна към него. — Защо толкова те е страх да се установиш някъде и да създадеш семейство като нормален човек? — Въпросът беше реторичен и тя изобщо не изчака за отговор. — Аз съм по-различна от теб. Не бягам от проблемите си.

— Да. Ти или ги заобикаляш, като разправяш полуистини, или пък ги прикриваш зад гръмки приказки и екстравагантно поведение.

Тя го изгледа яростно, а след това извърна глава и се загледа през прозореца. Полетата, край които минаваха, бяха голи и незасети. Изсушени стърнища, останали след миналогодишната реколта, очакваха да бъдат изорани през пролетта Оранта й напомни за напояването, а напоява нето отново върна мислите й към изобретението на Харлан, което можеше да се окаже спасението на Тайлър Дрилинг, поне докато нефтеният бизнес не започне да се стабилизира. И когато това стане — а Сейдж смяташе, че то е неизбежно, — братята й може би щяха да й прехвърлят целия бизнес, свързан с напоителните съоръжения. Така той щеше да се превърне във филиал на основната компания.

Преди да се отдаде на фантазиите си, тя с горчивина си спомни, че парите им вече са на привършване. А това означаваше, че ще трябва да се прибере в къщи не само победена, но и напълно разорена.

Колко още можеха да издържат двамата с Харлан без да си издерат очите? Единствената им алтернатива беше да се любят отново, а това също не беше желателно.

Живееха непрекъснато заедно, а с всеки изминал ден ставаха все по-сдържани. Колкото по-малка бе стаята, в която ги настаняваха, толкова по-студено се държаха един към друг. Не тя бе инициаторът на тези отношения. Той бе започнал пръв и тя трябваше да го последва.

Не я бе целувал от оная вечер в закусвалнята. Не бе направил и намек дори, че би искал да остави едното легло в спалнята им неизползвано.

Разговорите им се въртяха все около бизнеса, закачливите му, двусмислени забележки, които така я дразнеха в началото, сега много й липсваха. Сейдж се чувстваше объркана и дълбоко разочарована.

Защо нито веднъж през тези две седмици не се бе опитал да я целуне? Да не би вече да я подготвяше за деня, в който щеше да напусне живота й по същия неочакван начин, по който бе нахълтал в него?

Разстроена от тези мисли, Сейдж сложи лакът на прозореца и, подпряла с длан брадичката си, се загледа в пейзажа навън.

В покрайнините на Уако минаха край едно зелено, изключително добре поддържано поле. Виждаха се хора и малки бели колички, които се движеха насам-натам. Триъгълните флагчета, закачени на високи, тънки пръти, сякаш им махаха, за да привлекат вниманието им.

Тя изведнъж рязко се изправи на мястото си:

— Голф!

— Моля?

— Голф. Голф. Голф.

Харлан погледна край нея към игрището за голф.

— Искаш да спрем и да играем голф?

— Харлан, заложили сме въдиците си не там където трябва. — Обхваната от вълнение тя протегна ръка и го стисна за крака. — Имаме добра стръв, само че се опитваме да хванем риба в неподходящи води.

Сините му очи светнаха в момента, в който проумя какво му казва.

— Игрищата за голф?

— Да. И… и големите комплекси, строителни площадки и паркове.

— Модерни домове за почивка и отдих.

— Здравни центрове.

— Многофункционални индустриални паркове.

— Да! — Тя разкопча предпазния колан, хвърли се към него, обви ръце около врата му и шумно го целуна по бузата. — Трябва да се свържем със строителни предприемачи, а не с фермери. Ще трябва да разговаряме с инвеститори и предприемачи, с архитекти и изпълнители.

— Искаш ли да се върнем обратно в Хюстън?

— Не съвсем.

— Защо?

— Заради Белчър. От него можем да получим необходимата информация.

Тя помисли върху предложението му няколко секунди и го отхвърли.

— Той е дребна риба. Искам да се срещна с по-влиятелни хора. Освен това не бих искала да застана насреща му след разговора му с Чейс и Лъки. Инстинктивно чувствам, че са му изприказвали куп глупости.

— Предполагам, че инстинктът ти не те лъже. Е, накъде тогава?

— Далас.

— Защо Далас?

— Защото той е постоянно разрастващ се град с много от обектите, за които говорихме.

— Но такъв е и Сан Антонио. И Остин.

— Но ние се намираме по-близо до Далас, а той е най-близо до Милтън Пойнт. Можем да сме там само след няколко часа.

Вълнението й беше заразително. Той се усмихна весело и каза:

— Закопчай си колана. — После настъпи педала на газта.