Джоана Линдзи
Пленница (6)

ГЛАВА ШЕСТА

Някъде към полунощ спокойният сън на Кристина бе прекъснат от неясен шум в стаята й. Тя отвори очи и видя висока фигура, надвесена над нея. За бога, защо ли Джон стоеше до леглото й и се взираше в нея в тъмнината? Но после разбра, че не може да е Джон. Този мъж бе по-висок от брат й и беше покрил лицето си с нещо.

Кристина се опита да извика, но преди да издаде и звук, огромна ръка затисна устата й. Тя се опита да отблъсне мъжа, но напразно — беше прекалено силен.

Внезапно той я придърпа към себе си и я целуна болезнено. Сетне я притисна и дръзко прекара другата си ръка през гърдите й.

Божичко, помисли си Кристина обезумяла, той ще ме изнасили! Тя започна отчаяно да се съпротивлява, но нападателят я повали на леглото и здраво завърза устата й с някаква кърпа. После метна чувал на главата й, спусна го надолу по тялото и след като го завърза при коленете, я вдигна и я преметна през рамо.

Кристина се опита да рита, за да го извади от равновесие, но мъжът я подхвърли нагоре и й изкара дъха, като я приземи обратно върху рамото си. Тя разбра, че той се движи. Чу, че вратата на спалнята се отваря и затваря.

Изглежда слизаха по стълби. Сетне тя почувства, че лек ветрец докосва голите й ходила. Явно бяха навън. О, боже, какво ли ще направи с мен този мъж? Нима дойдох в тази забравена от Бога страна само за да умра? Как ли ще умра? Дали първо ще бъда жестоко изнасилена? Защо изобщо напуснах Англия? Горкичкият Джон, ще вини себе си за смъртта ми. Трябва да избягам!

Кристина отново започна да рита и да се мята, но мъжът я притисна към себе си, за да я укроти. За малко той ускори крачка, после внезапно спря. Каза няколко думи на местния език, сетне я хвърли върху нещо. Кристина се замята, но спря, когато почувства болезнения удар.

Нечий друг глас промърмори, последва висок изблик на смях и Кристина почувства, че я вдигат и свалят. Тогава разбра, че са я метнали върху гърба на кон като чувал с картофи. Едва не се разсмя истерично, щом мъжът я притисна с ръка. Нима се страхуваше, че тя може да падне и да се нарани преди самият той да я нарани?

Сърцето на Кристина биеше до пръсване. Къде ли ме носи, зачуди се тя, но изведнъж се досети. Разбира се, отиваха в пустинята. Какво по-добро място да изнасилиш една жена? Там виковете й нямаше да бъдат чути. Изглежда имаше няколко мъже, които яздеха с тях. Дали и те щяха да я насилят, преди да бъде убита?

Яздеха от часове и Кристина изгуби представа за времето. Косата й се бе сплела върху лицето, болеше я стомах от неудобното положение. Не разбираше защо я водят толкова навътре в пустинята. После спряха.

Сега ще се случи, обезумяла си помисли тя, щом я свалиха на земята. Когато не почувства ръце върху себе си, се опита да побегне, но забрави, че чувалът е вързан около коленете й, и падна по очи на пясъка.

Отново се втурна напред. Дръпнаха я обратно. Кристина винаги се бе заричала, че няма да бъде робиня в брака. Ала сега щеше да бъде истинска робиня на господар, който можеше да прави с нея, каквото си поиска. Тя нямаше да има думата. Помоли се по-скоро да я убият, защото нямаше да понесе да бъде робиня.

Часовете се влачеха бавно. Накрая Кристина започна да вижда светлина през грубата материя на чувала и разбра, че се е развиделило. Помисли си колко нещастен ще бъде Джон, когато открие, че я няма. Съмняваше се, че той изобщо някога би я намерил, след като бяха яздили през цялата нощ.

Къде ли я водеха? Денят ставаше все по-горещ и Кристина усети как по тялото й се стича пот. Би пратила този кучи син по дяволите, само ако можеше да я разбере. Беше изтощена.

Накрая спряха, но нея вече не я интересуваше; не искаше да мисли. Отново я свалиха на земята. Краката й се подгъваха. Не се беше предала, но знаеше, че е безсмислено да бяга. Някои издърпа чувала над главата й и за миг слънцето я заслепи. Когато очите й свикнаха със светлината, тя видя пред себе си дребен местен жител.

Той й подаде роба и квадратно парче плат с връв, което бедуините използваха, за да покриват главите си.

— Куфия — каза той, като посочи парчето плат.

Развърза устата й и се отдалечи.

Бяха трима — двама младежи, средни на ръст, и един огромен мъж, който поеше конете. Младежът с робата и куфията отново пристъпи към нея, усмихна се срамежливо и й подаде малко хляб и мях с вода. Тя беше много гладна, защото бе хапнала съвсем малко предната вечер.

Когато Кристина се нахрани, едрият мъж се приближи, взе мяха и го подхвърли към един от другите мъже. Неговата куфия покриваше долната част на лицето му, така че тя не можа да види чертите му.

Беше едър за арабин. В представите й арабите бяха общо взето ниски, но пред този мъж другите двама изглеждаха същински джуджета.

Той й помогна да облече робата и отметна назад дългата й до кръста коса. Поне й помагаше да се облече, вместо да й сваля дрехите.

Намести куфията на главата й, поведе я към сянката на една скала и я бутна върху хладния пясък.

Кристина ужасена се отдръпна от него. Ала едрият мъж само се засмя рязко и отиде да помогне на другите. Те смъкнаха грубите одеяла от конете, почистиха ги, отведоха ги на сянка и им оставиха зоб. Дребните араби хапнаха малко и легнаха да си починат, изцяло покрити под черните си роби.

Кристина се огледа и видя едрия мъж да се изкачва по скалите с пушка в ръка, за да застане на пост. Не можеше да избяга. Отпусна измореното си тяло и заспа.

Когато се събуди, слънцето беше ниско над хоризонта. Конете бяха готови и едрият мъж я вдигна на коня пред себе си.

В далечината Кристина видя планина, а пред нея — океан от пясък. Тя се предаде и се облегна на мъжа зад себе си. Стори й се, че го чу да се смее, но още беше твърде уморена, за да обръща внимание. Отново заспа.

Яздиха още три нощи, като почиваха през най-горещата част на деня. Накрая започнаха да излизат от пустинята. Кристина забеляза дървета около себе си и усети, че въздухът стана по-хладен. Щом застудява, значи се качваме високо в планината, помисли си тя.

Отчаяно й се прииска този кошмар да е само лош сън — да се събуди скоро у дома в Холстед от хладния утринен ветрец, да закуси и да тръгне на дълга разходка с Дакс. Но знаеше, че това не е сън. Никога повече нямаше да види нито Дакс, нито дома си.

Пред тях блесна огън. Единият от мъжете извика нещо и после те бавно излязоха иззад дърветата, които ги бяха прикривали. Озоваха се в някакъв стан. Около огъня бяха наредени пет шатри, едната от които — по-голяма от останалите. Огънят — единственият източник на светлина — хвърляше танцуващи сенки върху всичко наоколо.

Приближиха се четирима местни и с усмихнати тъмни лица започнаха да говорят в един глас и да се смеят. С блеснали от любопитство очи жените от стана наизлязоха от шатрите, но не се присъединиха към групата на мъжете.

Свалиха Кристина на земята. Тя разбра, че може би е дошъл краят на пътешествието й. Трябваше да се опита да избегне съдбата, която я очакваше. Вероятно можеше да се скрие в планината и някак си да намери обратния път към цивилизацията.

Към групата около огъня се присъединиха още мъже. Всички се скупчиха около високия й похитител. Говореха и ръкомахаха. За момент Кристина остана сама. Нима се надяваха, че ще стои там спокойно и ще чака участта си?

Тя запретна робата и нощницата си до колене и се втурна да бяга. Бягаше, за да оцелее — с бързина, на която не подозираше, че е способна. Не знаеше дали я преследват. Всичко, което чуваше, бяха силните удари на сърцето й. Куфията се смъкна от главата й и вятърът диво развя косите й.

Внезапно Кристина се препъна и падна с главата напред. Погледна нагоре и видя нечии крака. Хвърли се върху твърдата земя и заплака. Не можа да преглътне сълзите си, въпреки че не искаше да показва слабост пред този мъж. Беше удържал победа, като я накара да плаче. Изправи я рязко на крака и я повлече обратно към стана.

Заведе Кристина в най-голямата шатра и безцеремонно я захвърли върху диван без облегалка с ниски, обли дръжки от двете страни. Тя се опита да се успокои, отметна разпиляната коса от лицето си и избърса сълзите си.

Отвътре шатрата бе доста обширна. Беше направена от тънка материя, през която огънят отвън ярко осветяваше стаята. Само четвъртата страна на шатрата беше от плътна материя, а подът бе покрит с многоцветни килимчета. Кристина видя още едно помещение, завесата към което беше дръпната встрани.

Мебелировката в голямото помещение беше оскъдна. Срещу дивана, на който седеше Кристина, имаше още един в светлосиньо кадифе, а между тях бе поставена дълга, ниска маса. В задната част на шатрата имаше малък сандък, а върху него — украсена със скъпоценности чаша и мях от ярешка кожа. По двата дивана и по пода около тях бяха пръснати множество малки възглавнички в ярки цветове.

Кристина се загледа в похитителя си. Високият мъж застана с гръб към нея, докато си сваляше робата и куфията. Остави ги върху сандъка и си наля нещо от мяха в чашата. Носеше високи до коленете кожени ботуши, къса туника и широки панталони, втъкнати в ботушите му.

Тя се озадачи, когато мъжът й проговори на идеален английски.

— Виждам, че ще ми е много трудно да се справя с теб, Тина. Но сега, когато си тук и знаеш, че ми принадлежиш, може би няма да се опитваш да бягаш.

Кристина не можеше да повярва на ушите си. Мъжът се обърна с лице към нея. Тя остана с отворена от изненада уста и ококори очи.

Той избухна в смях.

— Чаках много дълго време да видя това изражение на лицето ти, Тина — още откакто ме остави онази нощ в Лондон.

Какво говореше той? Сигурно беше полудял! Бузите й пламнаха от гняв, тялото й се разтрепери от ярост.

— Ти! — извика тя. — Какво правиш тук и как посмя да ме отвлечеш и да ме доведеш на това затънтено място? Брат ми ще те убие, Филип Какстън!

Той отново се засмя.

— Значи вече не се страхуваш от мен, Тина. Това е добре. Не мисля, че бих искал да ме молиш за милост.

— Никога няма да ти доставя това удоволствие, мистър Какстън. — Кристина се изправи и застана пред него. — Сега ще бъдеш ли така любезен да ми кажеш защо ме доведе тук? Ако търсиш откуп, брат ми ще ти даде всичко, което поискаш. Само бих желала нещата да се уредят бързо, за да мога да напусна това място и твоята компания.

Той се усмихна. Необикновените му очи задържаха погледа й и я хипнотизираха. Защо, дяволите да го вземат, трябваше да бъде толкова красив, помисли си неволно тя.

— Да, струва ми се, че трябва да ти изясня защо те доведох тук. — Филип седна на дивана срещу нея и с жест й показа да направи същото. Изпи чашата си и я изгледа съсредоточено, преди да продължи: — Обикновено не давам обяснения на никого, но предполагам, че мога да направя изключение в твоя случай. — Той спря, сякаш търсеше подходящите думи. — Кристина, от мига, когато те зърнах за пръв път на бала в Лондон, разбрах, че те желая. Ето защо се опитах да те имам така, както е прието в твоята страна. Изразих чувствата си и ти предложих брак. Когато ми отказа, реших да те взема, както се прави в моята страна, и то бързо. След твоя отказ незабавно уредих брат ти да бъде изпратен тук.

— Значи ти си изпратил брат ми тук? — възкликна Кристина.

— Не ме прекъсвай повече, докато не свърша, чуваш ли? — каза Филип рязко.

Тя кимна, защото любопитството й я караше да го изслуша.

— Както казах, уредих брат ти да бъде изпратен тук. Беше само въпрос на познанство с подходящите хора. Ако беше решила да останеш в Англия, нямаше да ми е трудно да те отведа у дома си след отпътуването на брат ти. Там можеше да ми избягаш по-лесно, но пък щях да те имам по-скоро. Сега възможността за бягство е много по-малка. Вземането на пленници тук е начин на живот, така че не очаквай помощ от моите хора в стана. — Той се усмихна доволно. — Сега си моя, Тина. Колкото по-бързо го разбереш, толкова по-добре за теб.

Кристина скочи от дивана и закрачи по пода. Беше вбесена.

— Не мога да повярвам на ушите си! Как изобщо можеш да си представиш, че ще се омъжа за теб след всичко, което ми причини?

— Да се омъжиш? — засмя се Филип. — Веднъж ти предложих брак и ти отказа, така че няма да го направя отново. В тази страна няма нужда да се женя за теб, за да те имам. — Той приближи до нея и я взе в прегръдките си. — Можеш да се смяташ за моя робиня, но не и за моя съпруга.

— Няма да бъда робиня на никой мъж! По-скоро ще се убия, отколкото да ти се подчиня! — извика Кристина и се опита да се измъкне от прегръдката му.

— Мислиш ли, че ще позволя да се убиеш, след като чаках толкова дълго, за да те имам? — промърмори дрезгаво Филип. После сведе устни към нейните и я целуна страстно, като държеше главата й с една ръка, а двете й ръце — с другата.

Кристина отново усети онова странно чувство да плъзва по тялото й. Нима целувката му й харесваше? Но това не бе възможно! Тя го мразеше!

Тялото й се отпусна, но Филип предусети намерението й и я вдигна на ръце. Смехът му огласи шатрата.

— Този номер вече няма да мине, Тина.

Той я понесе към леглото си, полускрито зад тежките завеси. Когато осъзна какво я очаква, Кристина започна да отчаяно да се съпротивлява, но Филип я метна на леглото и легна до нея. Тя заудря с юмруци по гърдите му, но той я спря, като я улови с една ръка за китките и изви ръцете й над главата.

— Сега ще видя дали тялото ти е красиво колкото лицето ти. — С тези думи Филип развърза въжето на робата й, преметна крак през нея, за да укроти неистовото й ритане и с един замах разпра нощницата й.

Кристина изкрещя, когато устните му се озоваха върху нейните и езикът му навлезе дълбоко в устата й. Но този път целувката му беше мека и нежна. Главата й се замая от смесени чувства. Той премести устни на шията й и със свободната си ръка дръзко погали заоблените й, набъбнали гърди.

Очите му потърсиха нейните.

— Ти си по-красива, отколкото си мислех, че е възможно. Тялото ти е създадено за любов. Желая те, Тина — прошепна Филип дрезгаво. После сведе устни към гърдите й и ги целуна една по една. Кристина пламна.

Трябваше да каже нещо, за да го накара да спре. Не можеше да го надвие със сила.

— Вие не сте джентълмен, мистър Какстън. Трябва ли да ме изнасилвате против волята ми, като знаете, че ви мразя? — попита тя студено.

Тогава Филип я погледна и Кристина видя желанието да избледнява в зелените му очи. Пусна я и се изправи до леглото. Гледаше я със стиснати устни и студен блясък в зениците.

— Никога не съм твърдял, че съм джентълмен, но няма да те изнасиля. Когато те любя, то ще бъде защото и ти го искаш колкото мен. А ти ще го поискаш, Тина. Обещавам ти.

— Никога! — просъска тя и придърпа дрехите върху тялото си. — Никога няма да те поискам. Мразя те с цялото си същество.

— Ще видим, Тина — каза Филип и се обърна.

— И би ли спрял да ме наричаш Тина? Това не е моето име! — изкрещя му тя, но той вече беше излязъл от шатрата.

Кристина завърза робата над раздраната си нощница и огледа стаята. Нямаше нищо друго, освен един сандък до голямото легло, покрито с дебела завивка от овча кожа.

Тя се плъзна под завивката и се замисли върху онова, което бе казал Филип Какстън. Значи нямаше да я изнасили. Ако той държеше на думата си, Кристина бе в безопасност, защото знаеше, че никога няма да го поиска. Откъде накъде въобще му бе хрумнало, че тя би пожелала който и да било мъж? Само мъжете изпитваха подобни емоции.

Но какво щеше да стане, ако той не удържи на думата си? Тя не можеше да го спре, ако решеше да я има насила. Тогава какво? И изобщо какво, по дяволите, правеше той в Египет? Държеше се като местен човек, а и хората от племето изглежда го приемаха като един от тях. Всички тези въпроси нямаха отговор.

Кристина си припомни колко далеч бе стигнал Филип Какстън, за да я доведе тук и отново изпадна в ярост. Като си помислеше, че бе изминала целия път през океана, само за да бъде похитена от един луд! Хм, нямаше намерение да остане тук дълго. Щеше да избяга. С тази мисъл Кристина най-после заспа.