Джоана Линдзи
Пленница (15)

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Бързо измина месец, после още един. Въпреки че беше зима, дните бяха топли, с лек източен вятър. Но нощем беше дяволски студено. Колкото и да не и се искаше да го признава, Кристина се нуждаеше от тялото на Филип, за да се топли в дългите студени нощи. Всяка сутрин тя се събуждаше свита на кълбо до него или притисната в неговите обятия.

Явно дори времето беше против нея. Близкият досег на телата им, търсещи топлина, разпалваше желанието на Филип още по-силно. А ако той се събудеше пръв, Кристина нямаше никакъв шанс да избяга.

Филип харесваше сутрешните лудории в леглото, защото не се налагаше да преследва Кристина из шатрата, нито да се справя със съпротивата й. Сутрин той я приковаваше към леглото преди още да се е разбудила напълно и да е разбрала какво става. Така само след няколко слаби протеста тя се предаваше.

Дните си Филип прекарваше в ловуване — нещо, което владееше до съвършенство. Той рядко пропускаше целта и често донасяше на хората от стана така необходимото месо.

Кристина, от своя страна, прекарваше утрините в шатрата, като четеше или шиеше. Амин я посещаваше често. Кристина обичаше децата и обожаваше да си играе с хлапетата на Амин, особено с бебето.

Понякога, като гледаше техните лудории, тя се питаше какво ли ще се случи, ако забременее. Искаше й се да има свое дете. Но не желаеше то да е от Филип — твърде много го мразеше.

И как ли би реагирал Филип? Дали нямаше да я отпрати, ако фигурата й се развали и ако не може повече да задоволява страстта му? Беше й казал, че не я е довел тук, за да ражда деца. Може би не обичаше децата. Но ако тя го дареше със син, дали не би пожелал да задържи детето? Все едно, тези въпроси бяха безпочвени и затова Кристина не разсъждаваше дълго върху тях.

Всеки ден, след като се наобядваха, тя отиваше да види Язир. Здравето му се бе подобрило значително. Сега той можеше да се съсредоточава за по-продължително време и говореше повече. Любимата му тема, естествено, бе Филип. Почнеше ли веднъж да говори за сина си, нищо не можеше да го спре. Разказа й за ранното детство на Филип, прекарано в пустинята. Разказа й как го е учил да говори и да ходи.

— Първото изречение на Абу беше полу на арабски, полу на английски — смееше се старецът. — Той въобще не правеше разлика!

Кристина изпитваше известно съжаление към Рашид. Струваше й се, че цялата любов на Язир се е насочила към Филип. Може би Филип също го съжаляваше и затова винаги му отстъпваше.

След посещенията при Язир Кристина отиваше да поязди. Това бе любимият й момент от деня. Ако Филип го нямаше, тя излизаше на езда с Ахмад или Саади, а понякога дори с Рашид, стига той да бе в стана — а това не ставаше често.

Единствено докато препускаше през пустинята с Гарван, Кристина успяваше да забрави къде е и да си представи, че е у дома в Холстед, спокойна и безгрижна. Никакъв Филип, никакви тревоги, нищо, което да я изпълва с болезнен копнеж за отминалото щастие. Само Дакс под нея, Томи или Джон редом с нея, зелени хълмисти поля, и хладен вятър, които гали лицето й. Но сухият дъх на пустинята винаги разбиваше илюзиите й и й напомняше за действителността.

Кристина отчаяно се молеше Филип скоро да се отегчи от нея. Но желанието му към нея изглеждаше неутолимо. Тя прекарваше вечерите си в измисляне на всевъзможни начини да избегне неминуемото, но бързо изчерпа идеите си, а и изглежда, че нищо не можеше да й свърши работа. Беше язвителна и заядлива. Правеше се, че й се спи или че я боли глава. Ала той винаги прозираше плановете й.

Ако го ядосаше, Филип само я обладаваше още по-настървено. Една нощ бе облякла бричовете в леглото, но после горчиво съжали за постъпката си, защото те се озоваха на пода, накъсани на парчета. Намираше покой единствено в редките случаи, когато Филип заспиваше веднага, изтощен от дневната работа, но той обикновено си наваксваше на следващата сутрин.

Кристина не беше виждала Филип цял ден. Предишната вечер бяха вечеряли с Рашид, който й бе донесъл красиво, ръчно инкрустирано огледало. За благодарност тя го бе дарила с нежна целувка по бузата. През останалата част от вечерта Филип беше мрачен и мълчалив.

Потънала в мисли относно необяснимото му поведение и забързана към каруците, където я очакваше Саади, за да я придружи на обичайната езда, Кристина не забеляза седящата до огъня Нура, която тъкмо се изправяше, и неволно се сблъска с нея. Смуглото момиче падна на земята.

— Съжалявам — възкликна Кристина и протегна ръка. — Нека да ти помогна.

— Не ме докосвай! — просъска Нура, докато се надигаше. Гласът й бе изпълнен с омраза. — Проклетница! Направила си магия на Абу, за да го накараш да те иска. Но аз ще разваля магията. Абу не те обича. Скоро ще те изхвърли и ще се ожени за мен. Не си желана тук. Защо стоиш при нас?

Кристина занемя. В очите на Нура имаше толкова омраза, че тя почувства неудържим импулс да избяга от нея. Никога не бе предполагала, че ревността може да причини такава ненавист. Саади, който бе съвсем наблизо, също изглеждаше слисан от думите на сестра си. Той понечи да каже нещо на Кристина, но тя бързо се метна върху Гарван и препусна лудешки извън стана.

Саади яхна коня си и го смушка с все сила в отчаян опит да я настигне. Знаеше, че ако с тази жена се случи нещо, шейх Абу ще го одере жив. А тя летеше надолу по склона с такава скорост, че лесно би могла да падне от коня и да се нарани. И тогава цялата вина щеше да понесе той, нищо, че истинската виновница бе Нура, която я бе разстроила с приказките си.

Ах, тази Нура! Хубавичко щеше да си плати за това. Трябваше да я накара да разбере, че шейх Абу е щастлив с чуждоземната си жена, макар че още не се бе оженил за нея. Нура трябваше да се откаже от напразните си надежди.

Погледът на Кристина беше замъглен от сълзи. Не плачеше заради думите на момичето, защото не я интересуваше дали Филип я обича или не. Плачеше, защото Нура я мразеше, а вината за това не бе нейна. С радост би оставила Филип на Нура, би си отишла, ако можеше. Не го бе молила да я отвлича!

Тя спря коня в края на пътеката, за да изтрие сълзите си, преди да продължи. Копнееше да препусне колкото може по-навътре в пустинята, да остави Гарван да я отведе където иска. Не я беше грижа какво ще стане с нея.

Внезапно Кристина забеляза в далечината двама ездачи, които стояха неподвижно на едно възвишение. Докато се чудеше дали да обърне коня си към тях, по-високият ездач се отправи към нея. От всички мъже в племето с такъв ръст бяха единствено Филип и Рашид, но тя не можеше да каже кой от двамата е, тъй като мъжът все още бе твърде далеч от нея, а и куфията криеше лицето му.

В този момент зад гърба й се чу конски тропот — Саади най-после я бе настигнал. Кристина се обърна и видя смутеното му изражение.

— Искам да се извиня заради сестра ми — каза той, докато дишаше тежко. — Тя няма право да ти говори по такъв начин и аз ще я накажа затова.

— Всичко е наред, Саади. Не искам да наказваш Нура заради мен. Разбирам как се чувства.

Кристина се обърна отново към хълма, където беше видяла двамата мъже, но те бяха изчезнали. Тя сви рамене и продължи ездата си със Саади както обикновено. Прибраха се в стана малко преди смрачаване.

Когато влезе в шатрата, Филип я чакаше, за да я заведе до езерото. Той изглеждаше в добро настроение и дори я шляпна по задника, когато тя мина покрай него, за да вземе кърпите и сапуна. Не го попита дали той е бил единия от мъжете, които бе видяла в пустинята. Беше й казал съвсем ясно, че не обича да бъде разпитван.

В късните часове на следващата сутрин Кристина оправяше подгъва на една от полите си, когато Амин влезе много бавно и застана пред Кристина, кършейки ръце.

Силна болка пропълзя в сърцето на Кристина. Усещаше, че е станало нещо ужасно, но нямаше представа какво е то, нито пък защо й бе така премаляло.

— Какво има, Амин? — прошепна тя. — Нещо с Абу ли се е случило?

— Не — отговори Амин. По бузата й се стече сълза. — Баща му, шейх Язир Алхамар, е мъртъв.

— Но… не може да бъде! — извика Кристина и скочи на крака. — Вчера Язир беше добре, а и здравето му се бе подобрило толкова много през последните месеци. Не, не вярвам!

Тя изскочи от шатрата, глуха за виковете на Амин. Но още преди да влезе в шатрата на Язир и да я намери празна, тя знаеше, че е вярно. Той наистина беше мъртъв. От очите й бликнаха горестни сълзи. Паднала на колене пред дебелите овчи кожи по пода, които до вчера му бяха служили за легло, Кристина се разрида безутешно. Беше се привързала към Язир, беше го обикнала, а сега той си бе отишъл.

Почувства как ръцете на Амин я обгръщат и й помагат да се изправи на крака.

— Ела, Кристина, не е хубаво да стоиш тук. — Тя я отведе обратно в шатрата й и седна до нея на дивана, без да я пуска от нежната си, успокояваща прегръдка. Остана безмълвна, докато сълзите на Кристина не пресъхнаха. — Шейх Язир е починал в съня си през нощта. Рашид го открил рано тази сутрин и двамата с шейх Абу го отнесоха в пустинята, за да го погребат.

— Но защо не ми казахте по-рано?

— Шейх Абу не искаше да те безпокои.

— Къде е сега Абу? — попита Кристина. Знаеше как се чувства Филип, защото добре помнеше колко бе страдала при загубата на своите родители. Искаше й се да го успокои, да го прегърне, да сподели скръбта му.

— Когато Рашид се върна в стана, каза, че шейх Абу е отишъл да язди в пустинята, а после — после Рашид също замина.

Кристина търпеливо зачака Филип да се върне. Опита се да си намери работа, за да не мисли за Язир, но беше невъзможно. Продължаваше да вижда лицето му, което грейваше всеки път щом тя влезеше в шатрата. Продължаваше да чува гласа му, който й говореше за Филип с толкова обич.

Луната плаваше високо над облаците и меката сивкава светлина се процеждаше през хвойновите дървета, обграждащи стана. Филип седеше унило до огъня и топлеше изтощените си крайници.

През по-голямата част от деня беше препускал вихрено из пустинята, за да потърси покой, да заглуши мъката си. В крайна сметка, може би беше по-добре, че смъртта най-после се бе смилила над баща му. Дългите месеци на боледуването го бяха превърнали в инвалид, а Язир, който винаги бе водил бурен живот, презираше слабостта и се измъчваше от нея.

Щеше му се да бе прекарал повече време с баща си, но беше благодарен и за годините, които бяха преживели заедно. Хиляди прекрасни спомени щяха да топлят Филип през идващите години, защото двамата с Язир бяха по-близки от повечето бащи и синове; бяха добри приятели и бяха споделяли всичко — и радостите, и бедите.

След като се нахрани и почисти Виктъри, той забърза през заспалия стан към шатрата си. Беше изтощен физически и психически и нямаше търпение да усети Кристина до себе си.

Отиде направо в спалнята, но я откри празна. Множество емоции — мъка, гняв, съжаление — се изписаха на лицето му, докато се питаше огорчено защо е избрала точно този момент, за да избяга.

По дяволите, какво още трябва да изстрадам до края на този ден, помисли си той. Обърна се бързо и тръгна обратно към входа, като се чудеше колко ли време е успяла да спечели Кристина. Но миг преди да излезе, го спря тих глас:

— Филип, ти ли си?

Сякаш огромен товар се смъкна от плещите му. Кристина лежеше на дивана, подпряла глава на лакът, а краката й бяха свити под тежка завивка от овча кожа. Красивото й лице имаше загрижено изражение.

Филип седна до нея и видя, че очите й са зачервени от плач. Тя нежно хвана ръката му и каза меко:

— Съжалявам, Филип.

— Вече съм добре, Тина. Ще потъгувам известно време, но най-лошото мина и сега трябва да продължа да живея.

Той потърси очите й и разбра, че тя също скърби. Не бе предполагал, че Кристина се е привързала толкова към Язир. Трогнат, Филип я взе в обятията си и я прегърна нежно, а тя отново се разплака.

След смъртта на Язир в стана се възцари необичайно униние. Всички весели викове и гръмогласни разговори изчезнаха.

Амин се опитваше всячески да повдигне духа на Кристина и тя бе благодарна, че има приятелка, с която да си говори. Ако не бяха Амин и децата й, щеше да се чувства дяволски самотна.

Филип бе обзет от скръбно настроение, от което Кристина не успяваше да го избави, въпреки всичките си усилия. Когато бе край него, тя бърбореше за какво ли не, но той просто седеше и се взираше пред себе си с празен поглед, сякаш не я забелязваше. Отговаряше на въпросите й и я поздравяваше, но това бе всичко. Кристина помнеше, че след смъртта на родителите си беше изпаднала в същото състояние. Но Джон й бе помогнал да го преодолее, а тя нямаше представа как да помогне на Филип.

Нощем, когато си легнеха, Филип я вземаше в прегръдките си, но нищо повече. Това започна да я изнервя. Постоянно се питаше кога той ще я пожелае отново. Казваше си, че би трябвало да е доволна от необичайната промяна у него, но не беше. Опитваше се да намери начин да го извади от депресията му, но не можеше. Някога бе пожелала да види как Филип страда, но вече не искаше. Болеше я за него, а не знаеше защо.