Джоана Линдзи
Пленница (4)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Когато Кристина най-сетне се надигна от леглото, слънцето се бе вдигнало високо над дърветата. Тя си сложи чехлите и халата и отиде до прозореца. Чудеше се колко ли е часът. И кога ли бе заспала, след като почти цяла нощ се беше въртяла неспокойно в леглото.

Продължаваше да вижда онова красиво лице с необикновени очи, взрени дръзко в нея. Филип Какстън бе по-висок от повечето мъже, може би с цяла глава по-висок от нея самата, слаб и мускулест. Косата му беше черна, а загарът му го отличаваше от бледите лондонски франтове.

Какво ти става, Кристина, смъмри се тя. Защо не можеш да прогониш този мъж от мислите си? Той те оскърби, а ти продължаваш да мислиш за него. Е, ако зависи от теб, няма да видиш повече Филип Какстън.

Тя махна халата и чехлите и извади от гардероба една от новите си всекидневни рокли. След като се облече и остана доволна от отражението си в огледалото, Кристина слезе по стълбите, за да потърси брат си.

В трапезарията откри мисис Дъглас и една от прислужниците, които вдигаха остатъците от обяда.

— О, мис Кристина, започнахме да се чудим дали не сте се разболяла. Ще желаете ли да закусите? Или може би по ще ви хареса да обядвате? — каза мисис Дъглас.

Кристина се усмихна и седна.

— Не, благодаря, мисис Дъглас. Малко препечен хляб с чай ще ми е напълно достатъчен. Къде са останалите?

— Мистър Джон каза, че има да изпълнява няколко задачи и тръгна точно преди вие да слезете, мис — каза мисис Дъглас и наля чаша чай на Кристина. — А мистър и мисис Йейтс спят следобеден сън. — Влезе прислужница с чиния мармалад и препечен хляб.

— Без малко да забравя, мис Кристина — добави мисис Дъглас, — един джентълмен идва да ви търси тази сутрин. Доста е настоятелен — идва вече три пъти. Мистър Какстън, струва ми се. — Прекъсна я чукане по вратата. — Това може би отново е той.

Кристина се ядоса.

— Ако е същият джентълмен или който и да било друг, кажи му, че се чувствам зле и днес няма да приемам посетители.

— Много добре, мис. Но този мистър Какстън е ужасно красив джентълмен — каза икономката, преди да излезе.

Върна се бързо, като клатеше глава.

— Отново беше мистър Какстън. Каза да ви предам, че съжалява задето се чувствате зле и се надява утре да сте по-добре.

Утре Кристина и Джон си тръгваха, така че нямаше да й се наложи да се среща отново с мистър Какстън. Липсваше й имението, липсваше й всекидневната езда с Дакс, нейния жребец. Радваше си, че си отива.

Дакс и Принцеса се бяха родили по едно и също време и баща им й бе подарил Принцеса за рождения ден. Но Принцеса беше бяла и кротка, докато Дакс бе див черен жребец. Така че Кристина придума баща си да й даде Дакс вместо Принцеса, като обеща да го обучи да бъде послушен.

Но Дакс слушаше само нея. Тя се засмя на глас, когато си припомни как преди две години Джон безуспешно се бе опитал да язди Дакс. Жребецът не пускаше на гърба си никой друг, освен Кристина. Да, в къщи тя щеше скоро да забрави и за невъзпитания Филип Какстън, и за Питър Браун, и за сър Чарлз Бътлър.

Чу се как външната врата се отваря и затваря и на прага на трапезарията се появи Джон.

— Значи успя най-сетне да изпълзиш от леглото. Чаках те цяла сутрин, но по обяд се отказах. — Той се облегна на рамката на вратата. — Докато бях навън, попаднах на Том и Ан Шадуел. Том беше в моя полк, ако си спомняш. Поканиха ни на вечеря с няколко свои приятели. Ще бъдеш ли готова да тръгнем към шест?

— Надявам се, Джон.

— Срещнах навън и господин Какстън. Каза, че те е търсил, но ти не си се чувствала добре. Така ли е наистина?

— Не. Просто не исках да виждам никого днес — отговори тя.

— Утре си тръгваме, така че днес е последният ти шанс да си намериш подходящ съпруг — подкачи я Джон.

— Престани, Джон. Знаеш, че не за това дойдох в града. Последното нещо, което искам, е да се обвържа и да се заробя със съпружески задължения. Когато открия мъж, който ще се отнася с мен като с равна, тогава може би ще се замисля за брак.

— Предупредих татко, че те проваля, като ти дава образование — засмя се той. — Кой мъж ще поиска жена, която е умна колкото него?

— Ако всички мъже са толкова слаби и страхливи, никога няма да се омъжа.

— Не бих казал, че съжалявам мъжа, който ще спечели сърцето ти, Криси — каза Джон. — Би се получил много интересен брак. — С това той си отиде.

Кристина седна и се замисли над думите на брат си. Съмняваше се, че някога ще открие онази любов, която да я направи щастлива; любовта, която баща й и майка й бяха изпитвали един към друг. Бракът им беше съвършен чак до смъртта им преди четири години. Джон и тя се бяха сближили още повече след това.

После, миналата година, Джон бе получил назначение в армията на Нейно величество, а сега беше в отпуск и очакваше по-нататъшни нареждания. Внезапно Кристина реши да замине с него, където и да го пратеха. Дакс и Уейкфийлд щяха да й липсват, но брат й щеше да й липсва повече.

Надяваше се, че няма да изпратят Джон твърде далеч. Той не смяташе да прави кариера в армията, просто искаше да даде своя принос за родината преди да се задоми. Точно така, утре щяха да бъдат в Уейкфийлд, а скоро отново щяха да отпътуват. Надяваше се да не е твърде скоро.

Кристина се качи горе, за да се изкъпе. Обичаше да се къпе дълго. Водата я отпускаше и укрепваше духа и тялото й, точно както ездата.

 

 

Кристина реши да положи специални грижи за облеклото си, защото това бе последната й вечер в Лондон. Избра тъмночервена вечерна рокля и накара Мери да оформи русите й къдри в сложна прическа. Постави кървавочервени рубини в косата си и подходяща огърлица на шията си. Майка им бе оставила рубините, сапфирите и смарагдите си на Кристина. Диамантите и перлите бяха за Джон — за да ги даде на съпругата си, когато се ожени. Майка й смяташе, че цветът на лицето и косата й е твърде светъл, за да носи диаманти и Кристина беше напълно съгласна.

Тя се огледа и остана доволна. Обичаше да носи красиви дрехи и скъпоценности. Знаеше, че е хубава, но не можеше да повярва, че е толкова красива, колкото твърдяха всички. Косата й беше толкова светлоруса, че високото й чело сякаш се сливаше с нея. Обаче харесваше фигурата си. Гърдите й бяха заоблени съвършено, ханшът й беше тесен и подчертаваше дългите й крака.

Приготовленията й бяха прекъснати от почукване на вратата.

— Криси, готова ли си? Помислих си, че преди да отидем на вечерята, можем да минем с каретата за последен път през парка — извика Джон отвън.

Кристина отвори вратата и срещна възхитения поглед на брат си.

— Трябва само да си взема наметалото и можем да тръгваме — отговори весело тя.

— Тази вечер си красива, Криси, но ти винаги си красива.

— А ти си такъв ласкател, Джон, но аз те обичам — закачи го тя. — Тръгваме ли?

Каретата на Джон и Кристина премина бавно през Риджънтс парк, преди да спре пред красива къща на Остин стрийт. Том и Ан Шадуел ги посрещнаха на вратата и Джон ги представи на Кристина. Ан Шадуел беше най-дребната жена, която Кристина бе виждала през живота си. Изглеждаше като порцеланова кукла с черната си коса и очи и с бялото си лице. Съпругът й беше едър като Джон, но имаше груби черти.

— Джон, вие пристигате последни. Останалите гости вече са в салона — каза Том Шадуел, докато им показваше пътя.

Още щом влязоха в салона, Кристина го видя. Той беше най-високият мъж в стаята. По дяволите, този човек щеше да провали последната й вечер в Лондон!

Филип Какстън видя Кристина още в мига, в който тя влезе в стаята. Кристина обаче презрително му обърна гръб. Е, той не бе и очаквал лесна победа. Явно снощи наистина си бе навлякъл омразата й.

Беше чист късмет, че този следобед бе налетял на Джон Уейкфийлд, от когото разбра, че той и сестра му ще са тук тази вечер. Пол познаваше Том Шадуел и без затруднения бе получил покана за приема за себе си и за Филип.

От Джон Уейкфийлд Филип бе научил още, че това е последната им вечер в Лондон, така че трябваше да побърза. Надяваше се, че Кристина няма да се разсърди много на дързостта му. Нямаше друг избор, освен да се опита да я спечели още тази вечер. Щеше му се просто да отведе Кристина у дома си и да я направи своя съпруга, независимо дали тя ще протестира или не — така, както правеха хората от племето на баща му. Но знаеше, че не може да го направи, не и тук, в Англия. Трябваше да се опита да спечели обичта й по цивилизован начин.

Филип въздъхна, проклинайки липсата на време. Но може би Кристина Уейкфийлд само се преструваше на недостъпна. В края на краищата, младите момичета идваха в Лондон именно за да си потърсят съпрузи. А той не беше лоша партия. И все пак се познаваха само от един ден, а това не беше в негова полза. По дяволите, защо не я беше срещнал по-рано?

Ан Шадуел поведе Кристина към Филип.

— Мис Уейкфийлд, бих искала да ви представя…

— Познаваме се — прекъсна я презрително Кристина.

Ан Шадуел изглежда се изненада, но Филип безочливо направи изящен поклон, стисна здраво ръката на Кристина и я поведе навън към терасата. Тя се задърпа, но той беше сигурен, че няма да направи сцена.

Когато стигнаха до парапета, Кристина предизвикателно се извъртя с лице към него. Очите й яростно блестяха, а тонът й бе студен и изпълнен с презрение.

— Какво ви става, мистър Какстън? Мисля, че снощи бях съвсем ясна, но след като не сте ме разбрал, нека ви обясня. Не ви харесвам. Вие сте груб, надут човек и аз ви намирам непоносим. Сега, ако ме извините, ще се върна при брат си. — Тя се обърна, за да си тръгне, но Филип я сграбчи за ръката и я придърпа обратно към себе си.

— Почакай, Кристина — каза той дрезгаво и я принуди да се взре в потъмнелите му очи.

— Мисля, че наистина няма какво да си кажем, господин Какстън. И ви моля да избягвате да ме наричате с малкото ми име. — Тя отново се извърна, но Филип още стискаше ръката й. Кристина още веднъж се обърна с лице към него, като потропваше с крак от ярост.

— Пуснете ме — застоя тя.

— Не и докато не чуеш това, което имам да ти кажа, Тина — отговори той и я придърпа по-близо до себе си.

— Тина! — Кристина го изгледа свирепо. — Как си позволявате…

— По дяволите, винаги правя каквото искам. Сега млъкни и ме чуй. — Филип се развесели от изумлението, изписано на красивото й лице. — Снощи се изказах грубо за младите дами просто за да охладя сватовническите намерения на брат си. Не исках да се женя, докато не зърнах теб. Тина, желая те. За мен ще е чест, ако се съгласиш да станеш моя жена. Ще ти дам всичко, което пожелаеш — накити, красиви дрехи, моите имения.

Тя го гледаше слисано. Опита се да каже нещо, но думите не излизаха от устата й. После бузата на Филип пламна от плесницата й.

— През целия си живот не съм била обиждана толкова…

Но Филип не й позволи да довърши. Той я грабна в обятията си и заглуши думите й с дълбока, страстна целувка. Притискаше я плътно към себе си, усещаше гърдите й, прилепнали до него, оставяше я без дъх. Тя се мъчеше да се освободи, но опитите й само разпалваха още повече желанието му.

Неочаквано Кристина се отпусна в ръцете му и приспа бдителността му. Филип тъкмо се чудеше дали не е припаднала, когато го прониза остра болка в пищяла. Той моментално я пусна, за да улови крака си, а когато вдигна поглед, Кристина вече тичаше към салона. Видя я как отиде при брат си, който веднага взе наметалото й и каза нещо на домакина. Само след миг и братът, и сестрата напуснаха приема.

Филип още чувстваше устните й върху своите. Желанието не го беше напуснало. Обърна се към улицата и видя Кристина и брат и да се качват в каретата си и да отпътуват. Той ги гледа, докато не се скриха от поглед, после отиде да потърси Пол, за да го помоли да го извини пред Том Шадуел. Нямаше настроение да издържи и вечерята.

Пол започна да протестира, но Филип вече излизаше от салона.

Трябваше да проумея, че това ще бъде грешка, мислеше си Филип. Беше се държал с нея като глупак. Е, добре, край. Никога досега не се бе обяснявал на жена и никога повече нямаше да го направи. Да си мисли, че наистина може да я спечели за една вечер! Само някоя слугиня би могла да се полакоми от предложението му за брак, за да се спаси от тежката си участ. А Кристина беше дама, родена и израснала в разкош. Тя не се нуждаеше от богатството, което той можеше да й даде.

Трябваше да отиде в дома й в Холстед и да я ухажва упорито и според правилата. Но това не беше в стила му. Освен това никога досега не бе ухажвал жена. Беше свикнал да получава това, което иска, и то веднага. А той искаше Кристина.

 

 

Когато се върна тичешком в салона, Кристина трепереше неудържимо. Още чувстваше устните на Филип Какстън върху своите, ръцете му, които я притискаха плътно към него, твърдата издутина между краката му. Значи така един мъж целувал жена. Винаги се бе чудила какво ли е. Не беше очаквала, че целувката на Филип Какстън ще породи у нея такова странно чувство, чувство, което едновременно я плашеше и вълнуваше.

За щастие се бе сетила на какво я беше научила някога майка й: ако иска да избяга от мъж, който я притеснява, да се направи, че припада и после да го ритне с всичка сила. Това й бе свършило работа и тя мълчаливо благодари на майка си за съвета.

Кристина вдигна поглед и видя Филип Какстън, който гледаше от терасата. Да я желае и да и предложи брак, след като знаеше, че тя го мрази! Какво нахалство, какво дръзко безочие!

Сега, когато беше на безопасно разстояние от Филип Какстън, тя даде воля на гнева си. Бяха се запознали едва вчера, а днес той вече й предлагаше брак, и то без да обели и дума за любов! Просто бе заявил, че я желае. Беше по-импулсивен дори от Питър и от сър Чарлз. Те поне бяха джентълмени.

Като си помисли за това, Кристина се вбеси още повече. Той не беше джентълмен! Беше се държал като дивак! Искаше й се да се върне право горе на терасата и да удари още веднъж арогантното му лице.

Лицето й толкова красноречиво изразяваше обзелите я чувства, че Джон, който до този момент я наблюдаваше мълчаливо, накрая прекъсна мислите й.

— Криси, какво ти става, за бога? Изглеждаш като полудяла. Мислех, че просто имаш главоболие.

Тя насочи вниманието си към Джон, разсеяно сложи ръка на челото си, сякаш за да потърси болка, после разгорещено избухна:

— Главоболие! Да, имах главоболие, но го оставих на терасата. Джон, онзи непоносим мерзавец ми направи предложение.

— Кой? — попита спокойно Джон.

— Филип Какстън, ето кой! И имаше наглостта да ме целуне — там, на терасата.

На Джон му стана забавно.

— Скъпа сестричке, изглежда си попаднала на човек, който знае какво иска и как да го получи. Казваш, че ти е направил предложение, след като се запознахте едва вчера? Браун и Бътлър поне те познаваха от по-дълго време. Изглежда Филип Какстън наистина те желае.

Кристина си припомни точните му думи и избухна още повече.

— Да, желае ме. Дори ми го каза. Изобщо не спомена за любов, само за нагона си!

Джон се засмя. Рядко беше виждал сестра си толкова ядосана. Ако Какстън се бе опитал да извърши нещо непочтено спрямо Криси, на Джон нямаше да му е забавно, а щеше да го извика на дуел. Но едва ли можеше да обвинява Какстън за целувката му и за предложението му за брак. Той самият би сторил същото, ако срещнеше жена, красива колкото Криси.

— Знаеш ли, Криси, в повечето случаи страстта идва преди любовта. Ако Какстън ти беше заявил, че е влюбен в теб, това сигурно щеше да бъде лъжа. Той ти е казал истината — че те желае. Когато мъжът открие жена, без която не може да живее, тогава разбира, че се е влюбил. Смятам, че любовта идва постепенно, не просто за два дни или дори за две седмици. Изглежда обаче, че Филип Какстън е готов да се влюби в теб, щом ти е предложил брак. Вместо да се сърдиш, трябва да го приемеш за комплимент.

Кристина постепенно се успокои, облегна се на седалката и се загледа унило напред.

— Както и да е, няма значение. Никога повече няма да видя Филип Какстън. Изобщо не трябваше да идвам в Лондон. Мъжете тук не знаят какво искат. Всички се надпреварват да бъдат забелязани, всеки се хвали, че е по-добър от другия. А мъже като Филип Какстън си мислят, че могат да получат всичко, което поискат. Този живот не е за мен. Предполагам, че съм провинциалистка по душа. — Тя си пое дъх и бавно го изпусна в дълга въздишка. — О, Джон, радвам се, че си отиваме у дома.