Джоана Линдзи
Пленница (5)

ГЛАВА ПЕТА

Приятният морски бриз диплеше полите на Кристина, когато тя и Джон се качиха на кораба, който щеше да ги отведе в Кайро. Заведоха Кристина в малка каюта, която тя щеше да дели с друга жена. Джон бе настанен точно в отсрещната каюта. Когато качиха багажа им на борда, Кристина отиде на палубата, за да хвърли последен поглед към обичната Англия. Докато гледаше приготовленията на моряците за отплаване, тя си припомни припряното суетене от сутринта.

Неспокойният й сън бе прекъснат от силно хлопане по вратата на спалнята й. След миг влезе брат й и застана до леглото със съкрушено изражение на красивото си лице. Тя разтърка очи и едва тогава забеляза писмото, което той държеше в ръка.

— Пристигна тази сутрин, Криси. Боя се, че се налага да замина незабавно.

— Кой е пристигнал? — попита Кристина с прозявка. — За какво говориш?

— За назначението ми. Дойде по-бързо, отколкото очаквах — каза той и й връчи писмото.

Кристина бавно го прочете и невярващо поклати глава.

— Кайро! — възкликна тя. — Но това е на повече от четири хиляди мили.

— Да, знам. Трябва да тръгна след час. Съжалявам, че няма да мога да те придружа до къщи, Криси, но Хауърд каза, че ще се радва да го направи вместо мен. Ще ми липсваш, малка сестричке.

Усмивка прекоси устните й.

— Не, няма големи братко. Идвам с теб! Отдавна съм го решила.

— Това е смешно, Криси! Какво ще правиш в някакъв си военен пост в Египет? Времето е отвратително горещо и нездравословно. Ще развалиш кожата на лицето си!

Кристина отметна завивките, скочи от леглото, застана пред Джон с ръце на хълбоци и упорито вирна глава.

— Идвам, Джон Уейкфийлд, и точка по въпроса! Чувствах се нещастна у дома през изминалата година, докато те нямаше. Няма да го понеса отново. Освен това няма да бъдем много дълго време в Египет. — Тя се огледа и видя разпилените си из стаята неща. — О, но аз само си губя времето! Излез, за да се облека и да си опаковам багажа. Обещавам, че няма да се бавя.

Кристина избута Джон от стаята и повика Мери, за да й помогне с багажа. Трябваше да побърза, за да не може Джон да има извинение и да я остави.

Облече се и беше готова за тръгване за по-малко от час. Джон не възрази повече и дори каза, че е щастлив от решението й да замине с него.

И ето, сега щяха да отплават за непознатата страна, за която Кристина не знаеше почти нищо.

Тя огледа останалите пътници и й се стори странно, че брат й е единственият офицер на борда.

— Криси, трябваше да ме почакаш. Не искам друг път да излизаш сама на палубата — стресна я гласът на брат й.

— О, Джон, държиш се като квачка. Чувствам се идеално тук сама.

— Въпреки това, не искам по време на пътуването да идваш на палубата без придружител!

— Добре, щом настояваш — предаде се тя. — Просто си мислех колко е странно, че на борда няма други офицери. Смятах, че когато ви местят, обикновено пътувате заедно.

— Обикновено, да. И аз се чудех същото, но няма да разбера отговора на този въпрос, преди да стигнем в Кайро.

— Може би им трябваш за нещо специално! — предположи Кристина.

— Съмнявам се, Криси, но ще открием, когато пристигнем.

Джон прегърна сестра си през раменете и двамата се загледаха как Англия изчезва на хоризонта, докато корабът навлизаше в открито море.

Пътуването се стори на Кристина дълго и досадно. Тя мразеше да стои затворена, а и корабът не предлагаше много развлечения. Сприятели се с другата жена в каютата, мисис Бигли, която се връщаше в Египет, след като бе посетила децата си, учещи в Англия. Съпругът й беше командир на същия полк, в който изпращаха Джон. Но мисис Бигли не можеше да й каже защо брат й е изпратен в Кайро. Знаеше само, че другите офицери, които се очаква да пристигнат в Египет, ще тръгнат чак след месец.

След като явно нямаше да получи отговор преди края на пътуването, Кристина реши да не занимава повече съзнанието си с този въпрос. Прекарваше по-голямата част от времето си, четейки в каютата си или на палубата. Когато прочете всички книги, които бе взела със себе си, тя започна често да се отбива в малката библиотека на кораба.

Освен това още в началото на пътуването Кристина си спечели трима млади обожатели, които правеха всичко възможно, за да ангажират вниманието й.

Единият беше американец. Казваше се Уилям Доусън и беше хубав млад мъж с меки сиви очи и тъмнокафява коса. Лицето му бе слабо и с изсечени черти, а гласът му — дълбок и с много странен акцент. Кристина можеше да седи и да слуша с часове неговите вълнуващи истории за Дивия запад.

Въпреки че харесваше мистър Доусън, тя не изпитваше романтични чувства към нито един от тримата си поклонници. Беше решила, че повечето мъже са еднакви — искаха от жената едно-единствено нещо. Изглежда никой от тях нямаше желание да я уважава като равна нему.

Дните се търкаляха бавно и скучно. Кристина едва повярва на очите си, когато най-накрая стигнаха бреговете на Египет — вече бе започнала да мисли, че никога няма да пристигнат. Корабът плаваше все по на юг, времето ставаше все по-горещо и тя благодареше богу, че си бе взела летни дрехи. Джон беше поръчал да им изпратят останалите дрехи, но куфарите щяха да пристигнат чак другия месец.

Корабът им акостира в Александрия на следващата сутрин. Кристина нямаше търпение отново да стъпи на здрава земя, но пристанището беше толкова претъпкано с египтяни, че новопристигащите пътници с мъка си пробиваха път през тълпата.

Джон и Кристина стояха на палубата с багажа си, когато до тях приближи мисис Бигли и хвана ръката на Кристина.

— Скъпа, спомняш ли си, когато обсъждахме назначението на брат ти в началото на пътуването? Е, още тогава бях озадачена. Съпругът ми, полковник Бигли, ще ме посрещне тук и това ще е първото нещо, за което ще го попитам. Ако някой знае защо брат ти е пратен тук по-рано, това ще е съпругът ми. Ако останеш с мен, докато го открия, и ти ще научиш отговора.

— Да, разбира се — каза Кристина. — Умирам от любопитство, а съм сигурна, че Джон също би искал да знае.

Мисис Бигли започна да маха на едър мъж, приближаваш петдесетте, който явно беше съпругът й — полковник Бигли. Той ги посрещна на пристанището, прегърна жена си и я целуна по устните.

— Ужасно самотен се чувствах тук без теб, скъпа — каза полковникът, докато притискаше съпругата си в обятията си.

— И ти ми липсваше, скъпи. Запознай се с лейтенант Джон Уейкфийлд и сестра му — Кристина Уейкфийлд. — Тя представи съпруга си. — Полковник Бигли.

Джон и полковникът отдадоха чест.

— Какво, за бога, правите тук цял месец по-рано, лейтенант? Очакваме смяната да дойде чак следващия месец — каза полковник Бигли.

— Надявах се, че вие ще можете да ми отговорите на този въпрос, сър — каза Джон.

— Какво? Искате да кажете, че не знаете защо сте тук? Носите ли заповедта си?

— Да, сър. — Джон извади заповедта от сакото си и я връчи на полковника.

Полковник Бигли я прочете и погледна Джон с озадачено изражение на загорялото си лице.

— Съжалявам, синко, но не мога да ти помогна. Всичко, което мога да ти кажа е, че не сме те повикали ние. Имаш ли врагове в Англия, които биха искали да си извън страната?

Джон беше потресен.

— Не бях мислил за това, сър. Не знам да имам врагове.

— Това е твърде необичайно, но след като вече сте тук, трябва да ни придружите на малка закуска — каза полковник Бигли и хвана жена си за ръка. — Влакът за Кайро тръгва след два часа.

Полковник Бигли ги поведе през тълпата към малко кафене. Нахраниха се спокойно, после тръгнаха към гарата.

Там намериха Уилям Доусън, който искаше да каже „довиждане“ на Кристина. Каза, че ще й се обади, когато пристигне след седмица в Кайро и я помоли да не обещава цялото си време на други обожатели.

Пътуването с влака беше неудобно и задушно. Кристина се развесели при мисълта, че при всичките влакове в Англия трябваше да пропътува половината свят, за да се качи за пръв път на влак. Все пак предпочиташе хладното удобство на каретата, макар че понякога малко друсаше.

Мисис Бигли и Кристина седяха на една седалка в претъпкания салон.

— Чувала съм, че в пустинята имало много опасни бандити. Вярно ли е, че скитническите племена превръщат пленниците си в роби? — попита неспокойно Кристина.

— Съвсем вярно е, скъпа — отговори мисис Бигли. — Но ти не се притеснявай. Разбойническите племена се страхуват от армията на Нейно величество и така трябва да бъде! Крият се в Арабската пустиня, която е доста далеч от Кайро.

— Е, това със сигурност звучи успокояващо — въздъхна Кристина.

Влакът влезе в Кайро малко преди падането на нощта. Семейство Бигли заведоха Кристина и Джон в хотела.

— След като се настаните, ще ти покажа целия град. Можем да отидем и на опера — предложи любезно мисис Бигли. — Знаеш ли, че прочутата опера „Аида“ е представена първо тук в чест на откриването на Суецкия канал?

— Не знаех. Не съм чела много за тази страна — отговори Кристина. Беше прекалено уморена, за да се интересува от каквото и да било повече тази вечер. Тя и Джон благодариха на семейство Бигли за тяхната любезност и им пожелаха лека нощ. Джон поръча лека вечеря, но Кристина хапна съвсем малко и се оттегли рано.

Стаята й беше срещу тази на Джон. Очакваше я топла вана. Тя бързо свали дрехите си и се вмъкна във водата. Това е божествено, помисли си тя! Чувстваше се потна и мръсна от горещината и от претъпкания вагон. Но димящата гореща вода я накара да забрави неприятните усещания.

Лежа така цял час, преди да се изплакне и да облече нощницата си. Топлата вода я беше отпуснала и тя без проблеми заспа.